/Поглед.инфо/ Министър Митаков предупреждава Филов, че ще го съди Народен съд. "Филов само се засмя"...

Васил Митаков е роден на 16 юни 1880 г. в с. Долно Камарци. Завършва право в Софийския университет. Работи като адвокат, съдия, прокурор, съдия-следовател. Още в началото на кариерата си е привлечен по някои от най-нашумелите политически дела на времето - следствията срещу Стамболийски и Никола Генадиев, делото Деклозиер и др. От 1939 до 1942 г. е министър на правосъдието. Безспорният му професионализъм често влиза в сблъсък с "големите повели" на деня, характерни за т.нар. нормално развитие на Отечеството, което прекъсва на 9.09.1944 г. По неговото министерстване са издадени и изпълнени много смъртни присъди над антифашисти - наши, а и английски. Целият екип на българската редакция на Би Би Си, например, е осъден на смърт чрез обесване. Но и той самият получава смъртна присъда от Народния съд и е разстрелян на 1 февруари 1945 г.
С решение № 172 от 1996 г. Върховният съд отменя присъдата му. Не се е чуло някой, поне от Великобритания, да е надигнал глас. Един виден американски антикомунист - Джеймс Кери - изплюва преди време тъй заобленото днес камъче: "През време на войната ние се обединихме с комунистите, за да смажем хитлеристка Германия. Днес ние трябва да се обединим с фашистите, за да смажем комунистите." 
Горчиво!

Предлаганите тук 3 спомена на Васил Митаков са тъй красноречиви, че не се нуждаят от коментар. Това са три откровения - за световния рекорд на българското Народно събрание, приело за броени минути 1716 закона и актове; за заседание на Министерския съвет на 5.04.1941 г.за създаването на концлагери; за манифестацията на 13.04.1941 г. за кратковременното присъединяване на Македония към България.

Васил Митаков
Из "Дневник
на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов", издателстгво „Труд”, 2001 г., с предговор на Иван Татарчев

3 юни 1938 г.
Сутринта вестниците оповестиха, че снощи Народното събрание е одобрило всички наредби-закони: наредби, разпореждания и пр. на правителството, издадени от 19 май [1934 г.] до 31 май т.г. [1938 г.] по силата на чл. 47 от Конституцията. Според министъра на правосъдието, вносител на предложението, всички наредби-закони възлизали на 1130, решения по разни въпроси от компетенция на Народното събрание 527 и разни спогодби с чужди държави - 86, всичко актове 1761.

Всички тия актове са минали за едно заседание на Народното събрание от няколко часа. Това е уникум, това е една голяма бързина за законодателстване, каквато някога е виждана. Това е един факт без прецедент в някой парламент.

Всъщност това е една комедия, това е една гавра с парламентаризма, това е един само от видовете на парламентаризма.

Това е едно доказателство докъде е стигнала камарата и на какво е способна; едно зрелище на камара-автомат.

...Правителството не намери за нужно даже да помене имената на тези актове, да ги изброи. А между тях има такива от извънредно голяма важност - един от друг по-важни и по-големи.

И всичко това мина за няколко часа.

...Кой може да си представи какъв страшен прецедент се създава в нашата история!

...Това е истинско израждане на идеята за демокрация, за парламентаризъм. И при все това всичко се върши в името на Конституцията.

Имало ли е някога по-удивително зрелище от това?

"Светлина, повече светлина!" е лозунгът на демокрацията. Затова там има печат, трибуни, разисквания.

"Тъмнина, повече тъмнина!" е лозунгът на абсолютизма (независимо под каква форма се явява). Затова там има цензура, няма събрания, няма свобода на словото, няма разисквания.

...Внасят се 1761 закона и се дават само 20 минути на оратор, и то всичко може да говорят осем души. Кажете, има ли по-голям абсурд от тоя?... Действително, това само в България може да стане. Само така, в тъмнина! Защото, ако четяха, сигурно щяха да подигнат критика не само в опозицията, но и в мнозинството и мнозинството би се засрамило да гласува някои от тях.

...Как може да гласуват толкова закони, без да ги прочетат, без да ги проверят, без да видят какво съдържат, какво представляват!

* * *
5 април 1941 г.
Пак в Министерския съвет

...Габровски докладва правилник за концентрационни лагери. Аз забелязах, че цялата тази материя трябва да се уреди въз основа на закона. Там се предвижда стригане на коси и носене на особени дрeхи; на поставените в тия лагери се позволява да получават само по едно писмо на месец; никакви свиждания. Аз казах, че тия мерки ние не прилагаме даже към осъдените на строг затвор. А не трябва да забравяме, че тук се касае за политическа мярка от чисто охранителен характер.
Правилникът мина. В това отношение моите колеги гледат твърде повърхностно, да не кажа леко, на някои въпроси. Аз бях принуден да им напомня за жеста на Аврамов, като им кръстосах пръстите си и погледнах през тях; решетка, която изобразява символично затвор. Министър-председателят [Богдан Филов – б.а.] се засмя.

- Времената са извънредни - каза ми той.

Те не са виждали какво значи Държавен съд. Аз го видях, макар и като съдия. Видях големи държавници като Тончев, Пешев, Апостолов, били по няколко пъти министри, като плакаха пред третия Държавен съд. Видях какво значи да те обвиняват държавни обвинители. Видях какво значи да те съди народен съд. Моите колеги, добри министри, честни хора, нямат представа за всичко това. Струва им се, че все така ще бъде, както сега. И най-добрите намерения не помагат, ако не си спазил закона. Моята длъжност като министър на правосъдието е винаги да ги предупреждавам и аз правя това най-добросъвестно. Но увлечението от големите въпроси на деня е такова, че моят глас често остава глас, вопиющ в пустиня.

13 април 1941 г.
Победите на германците и надеждата да си вземем Тракия и Македония опияниха всички.

...Искам да свърша моите бележки, но не мога. Чувствам, че има нещо, което още не съм казал, и че това, което съм казал, е много слабо, за да изрази онова, което в действителност става в мен и в душата на другите, в душата на българския народ. Аз съм щастлив, безкрайно щастлив, ако думата щастлив е достатъчна в случая, за да изкажа това, което в тоя момент изпълва душата на българския народ. Щастлив съм, че можах да доживея тоя велик ден, да видя българския народ отново изправен на краката си, с гордо вдигната глава.

...И всичко това, тая велика радост, това неземно щастие ние дължим на един - на немския народ, на един човек - на вожда на немския народ Адолф Хитлер - най-великия човек на нашата епоха, за когото няма титла - полубог, бог. Човешката история не познава по-голяма фигура.

Ние сме щастливи още и затова, че живеем в тая епоха, че живеем във века на Хитлер; че сме свидетели на неговите подвизи, на неговите дела, на неговите творения. Потомствата ще ни завиждат, ще гледат на нас с чувството на респект само затова, че сме живели в тая велика епоха, че сме съвременници на тоя велик човек, на тоя полубог, на тоя бог.

...Аз съжалявам, че не съм грамофонна плоча, за да възприема и запиша тия възторжени викове за вечни времена; за да види един ден поколението подир хиляда години как в тоя момент българският народ е посрещал събития, как се е радвал, какви чувства е изпитвал, какви думи е отправял към твореца, към водачите на света, към Хитлер и Мусолини. 

В тоя момент българският народ е единен в чувствата и мислите си. Няма българин, който да не се радва. И ако има такъв, той сигурно не е българин. Няма никакво разделение, няма никакво разцепление. Всички се радват, освен враговете. В това число и Съветска Русия. Тя не може да понася мисълта, че политиката на България възтържествува. Тя искаше да ни види бити, сломени и коленичили пред нея, с вързани ръце, за да я молим за милост, за покровителство. Подлата болшевишка монархия пусна в ход всичките си интриги, за да срази Германия, а след туй и нас. Тя подстрекава Югославия, подстрекава сега и Турция. След Англия на нея се пада прозвището "велик подпалвач". Но жив е българският бог!

...Музиката свири "Дойчланд"... Аз плача, сълзите бликат от очите ми. Преживявам славното минало, когато заедно с германците рамо до рамо се биехме. Спомням си тия тържествени звуци в дни на победи и съвместни радости. Слушам с вълнение и насълзен тържествените звуци, възторжените гами на този величествен химн: "Дойчланд, Дойчланд..." Да живее Германия, да живее Хитлер, водачът на победоносните германски войски, на жадуващото правда и по-добър живот човечество, освободител на поробените, покровител на слабите, новият месия, който човечеството вижда след две хиляди години - човечеството, жадно за мир, за правда, за свобода, за социална справедливост.

Музиката свири химна на Хитлер. Аз слушам - цяла България слуша. Това не е химн, това е молитва, това е хармония, която черковният орган издава пред лика на най-силния човек на света днес, човек полубог, човек бог, който ще смаже хидрата, дракона, от три века настанен на своя одър, смучещ кръвта на цялото население на земното кълбо.

Музиката свири химна на Мусолини - друг един полубог, друг един бог.
Хайл Хитлер! Евива ил Дуче!

...От тая сутрин, в 6 часа, германските войски влязоха в Белград. Столицата на Югославия следователно се предава и капитулира пред победоносния противник. Влизат германските войски в [Белград], както влязоха във Варшава, в Хага, в Брюксел, в Париж, в Осло. Както ще влязат утре в Атина...

1940 г. В Народното събрание

Дума

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели