/Поглед.инфо/ В бар "София" изтъкнат писател се добира с пиянски крачки до подиума, хваща балерина за крака, събува й обувката и се сили да налее в нея шампанско, за да пие. На изумлението на млад колега от същата маса как може прочут интелектуалец да се държи така, друг мастит автор го успокоява, че в сравнение с онова, което му предстои да види занапред, това е нищо. Съветва го да свиква, иначе все ще си остава сам и ще поражда враждебно отношение към себе си.
Позволих си този епизод от документалния роман на Иля Велчев "Биографични снимки", защото и на мен неведнъж ми се е налагало да плащам високата цена на риска да бъдеш различен. На 2 август 2001 г. новият състав на парламента приемаше правилника за своята дейност. Внесено бе предложение представителите на някои професии да могат да получават възнаграждения и по други трудови правоотношения. Което означаваше в парламента да си заработват името, а навън да го осребряват. Първите няколко оратори го подкрепиха. В депутатските си години вече бях публикувал хиляда статии и четири книги, без да потърся дори стотинка. И затова попитах толкова ли е трудно лекарите да лекуват, професорите да преподават, юристите да адвокатстват, актьорите да играят и журналистите да пишат безплатно? Толкова ли е страшно да легнат на депутатската заплата, нали казваха, че е голяма? Всепризнат авторитет от нашите излезе да заяви, че това е само личната ми позиция, която не обвързва парламентарната група, но вече беше късно - тогава все още беше възможно с някоя реч да обърнеш нагласата на залата. Предложението бе отхвърлено с гласуване, а моя милост си спечели омразата и на чуждите, и на част от своите.
На 30 септември 2003 г. блокирахме за няколко часа жп гарата в Кюстендил. Така спасихме влака за Гюешево, който и до днес пътува, макар и вече само в три дни от седмицата. Всички други нарочени линии, близо сто, бяха закрити. В парламента обаче ми се намръщиха. За кого се смятам, на какъв се правя, само аз ли имам избиратели, нима единствено моят влак се спира, да се ляга на релсите ли е начинът? Бил съм единак, мислел съм само за себе си, излагал съм колегите, а може би нарочно съм искал да ги злепоставя. Имаше и по-добронамерени, които само се забавляваха с шегата, че уж сме блокирали единия коловоз, пък композициите минавали спокойно по другия.
Сещам се за десетки подобни примери, и не защото паметта ми е чак толкова добра. А тъй като болката от това, че не приемат да си различен, трудно отминава. В повечето случаи средата иска да те погълне, да те подведе под общия си знаменател, да те направи уязвим, та да си затваряш очите за едно или друго. И ако след всички предупреждения не влезеш в час, те поразява с мълнии и смачква с цунамита.
Подобни удари се стоварват сега върху президента. В началото се смяташе, че не прилича на повечето от предшествениците си, защото му липсва политически опит, но ще го придобие и ще влезе в улея. След втората година стана ясно, че просто е различен. Че напразно се чака от него да славослови от екрана, докато страната ни е последна в ЕС по всички значими показатели. Че нежеланието му да се впише в разбирането за обединител като за безгласен придатък към другите власти е породено не от недостига на рутина, а от изобилието на характер.
Тъкмо това няма да му бъде простено. Злостните атаки ще продължат, но ще стават все по-безсилни. Защото след десет години едно и също повечето вече искат нещо друго. В много от случаите - точно онова различно, което съзират у Румен Радев.
