/Поглед.инфо/ Бабий Яр е пролом край Киев, където се разиграва една от най-големите човешки трагедии, едно от най-жестоките масови убийства по време на Втората световна война. На 29 и 30 септември 1941 година са убити над 33 хиляди евреи наведнъж, както и известен брой съветски военнопленници. Хората са събличани чисто голи, след което са избутвани към рова, за да бъдат удобно застреляни. Екзекуциите продължават от сутрин до здрач без прекъсване, а стрелците се сменят на всеки час. Труповете се натрупват на пластове един върху друг. Случаят „Бабий яр” е един от най-жестоките символи на Холокоста.

След края на войната тогавашното ръководство на Съветския съюз внезапно стартира политика на антисемитизъм. Сталин, който е подпомогнал създаването на държавата Израел, е изключително бесен от обвързването на Израел със САЩ и започва да обмисля какви ли не форми на отмъщение към руските евреи, но умира и не успява нищо от плановете си да осъществи. Поради тази причина по време на комунистическия режим мястото на масовото клане при Бабий Яр не е почетено с паметник, а едва през 1976 е издигнат мемориал в памет единствено на загиналите съветски граждани, но не и на евреите. Чак през 1991,след рухването на съветския режим, на мястото на трагедията е поставен мемориал и за евреите, загинали в онези ужасни дни.

През 1961 година Евгений Евтушенко пише поемата „Бабий Яр” , посветена именно на тази трагедия, а стиховете му започват с укорителната фраза, че няма паметник над Бабий Яр. Евтушенко разказва, че преди години се запознал с младия писател Анатолий Кузнецов, който като юноша става свидетел на масовото клане. Евтушенко помолил Кузнецов да му покаже точно мястото, където се е случило всичко и да му разкаже подробности. „Когато отидохме на мястото - казва Евтушенко - останах напълно потресен. Знаех, че няма никакъв паметник там, но очаквах да видя съвсем малък паметен знак или поне да е добре подредено място. Вместо това видях най-обикновено сметище, върху което се изсипваха боклуци. Там, където в земята лежаха хиляди невинни жертви, включително жени, деца и старци, пристигаха камиони, които изсипваха още и още боклуци. Попитах Кузнецов: Защо около това място съществува такъв заговор за мълчание, все едно, че нищо не се е случило на това място. Кузнецов ми отговори, че има много причини, но една от тях е, че 70% от хората, които са участвали в това зверство, са били украински полицаи и местни украински симпатизанти на германските нацисти. Германците им предоставяли най-черната работа около убийствата. Поради тази причина украинците смятали, че истината ще подрие престижа на украинската нация. Тогава аз му казах – продължава Евтушенко – че у нас също има предатели и да се говори за тях не се счита за подриване на нацията, а за очистване на нацията от техните престъпления.”

Това са спомените на Евтушенко за това как е решил да напише поемата „Бабий Яр”. Когато вижда унизителното сметище, още същата нощ не спи от вълнение, написва поемата и след няколко дни я отнася в „Литературная газета”. Главният редактор, достоен човек, му казва, че тези стихове са много важни, но трябва да се посъветва с жена си дали да ги отпечата. На учудения въпрос на Евтушенко защо трябва жена му да му позволява, главният редактор отговаря, че това е семеен проблем, тъй като веднага след отпечатването ще бъде уволнен. Когато дошла съпругата, казала на Евтушенко: Не се безпокойте, решихме да бъдем уволнени!

И наистина, с отпечатването на поемата главният редактор е уволнен, но стиховете предизвикват дълбок пробив в съзнанието на хората. Нищо, че от страна на партията той е подложен на оскърбителни коментари от сорта: Евтушенко е един необразован човек, който отстъпва от комунистическата идеология. По света реакцията е забележителна, само за седмица поемата е преведена на 72 езика и отпечатана на първите страници на всички влиятелни вестници, включително американски.

Защо ви разказвам и припомням всичко това?

Защото в същата тази Украйна днес някой си позволява да създава нацистки отряди, някой си позволява да подхранва нови бандеровци, някой си позволява да пали клечки кибрит над поле залято с бензин, да възражда миналото, да призовава за нов холокост.

Ето това е изобретяване на истинска омраза. На онази омраза, от която умират хора.

Казват, че целта оправдавала средствата. Бих добавила, средствата много често произвеждат свои собствени цели. Но от всичко, най-омерзителното е, че и днес, както преди, по времето на Хитлер, докато някой си позволява да отглежда чудовища, всички останали си позволяват да мълчат. И дори да се възхищават. Защото и сега, точно както и преди, войната срещу Русия е по-важна от всички огромни човешки и държавни трагедии, които биха се случили по пътя към бленуваното руско унищожение.

Ако трябва да перифразирам Ницше: злокобно, твърде злокобно!

Деконструкция, БНР