На пръв поглед дори въпросът дали ЕС е демократичен буди недоумение. Съюзът обединява някои от родните страни на демокрацията, страни с ниска корупция и традииции в парламентаризма.

Засега ще оставя настрана дебатите има ли нужда от разширяване на демокрацията и замяна на представителната демокрация с такава на прякото участие на гражданите и доколко е демократична система, в която се конкурират няколко големи партии със сходни спонсори и медии, които прокарват интересите на собствениците си, а не обществения интерес.

Във въпроса си имам предвид по-скоро дали ЕС като съюз функционира демократично.

Автори с различни политически убеждения са обезпокоени от някои тенденции.

В статията си „Граждански хунти” директорът на световната група „Монд дипломатик” Серж Алими пише: „Чрез шантаж за фалит и страх от хаос двама бивши банкери – Лукас Пападемос и Марио Монти, взеха наскоро властта в Атина и Рим. Това не са аполитични специалисти, а хора от десницата, членове на Тристранната комисия, известна с критиката си към прекомерната демокрация в западните общества.

През изминалия ноември френско-немското „ръководство“ на Европейския съюз, Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международният валутен фонд (МВФ) – „тройката“ – реагираха гневно, когато гръцкият министър-председател Георгиос Папандреу обяви референдум в страната си. Той беше привикан в Кан между две сесии от Срещата на върха, в която неговата твърде малка държава не участва, принуден да чака, за да бъде приет, смъмрен публично от Ангела Меркел и Никола Саркози, които са съотговорни за задълбочаването на кризата, след което трябваше да се откаже от своя референдум и да подаде оставка. Неговият наследник, бивш зам.-председател на ЕЦБ, реши начаса да разшири правителството в Атина с една крайно дясна формация, недопускана до властта още от падането на гръцките полковници през 1974 г., без „тройката“ да прояви каквато и да било особена емоция от това.” (ТУК.

 

В предния текст, който публикувах (можете да го прочетете ТУК), Стивън Фоли изказваше своите притеснения от процеса на замяна на демократично избрани политици с представители на лобито на банката "Голдман Сакс". В същия дух говори и Кристофър Букър от в-к "Дейли телеграф" - избраните лидери биват "заменени от технократи, на които може да се има доверие, че ще изпълнят заръките на Брюксел."

Той продължава "новият гръцки премиер Лукас Пападимос беше човекът, който първо, докато управляваше централната банка на Гърция, подправи данните, за да може Гърция да влезе (противно на правилата) в еврозоната, а след това бе възнаграден с висок пост в Европейската централна банка.

Марио Монти пък беше направен бързешката пожизнен сенатор, за да придобие квалификацията за поста министър-председател.

Дори и известните проевропейски журналисти Джеймс Ноти и Джон Хъмфрис от програмата “Тудей” на Би Би Си най-сетне да започнат да питат дали ЕС е демократична институция."

Според Букър „първоначално идеята възниква през 20. год. у двама висши представители на Лигата на нациите (Общество на народите) – Жан Моне и британеца Артър Солтър - под името Съединени щати на Европа, като те ще се управляват от правителството от неизбрани технократи като тях самите. За тях две неща са анатема: национални държави с право на вето (което те са видели как разрушава Лигата на нациитe) и всяка необходимост да се консултират мненията на хората при избори.

Както Ричард Норт и аз показваме в нашата книга „Голямата измама” (The Great Deception) тази своя идея Моне вкарва в сърцевината на „проекта” от 50. год. нататък, моделирайки своето „правителството на Европа” от същите четири институции, съставлявали Лигата на нациите - комисия, съвет на министрите, парламент и съд. Така, стъпка по стъпка през десетилетията, технократската мечта на Моне се осъществи.

Най-драматичният пример, който привеждаме в нашата книга, е от 1990 г., когато Маргарет Тачър стана най-голямото препятствие за следващата стъпка в техния пълзящ държавен преврат - Маастрихтският договор, който създаваше Европейския съюз и единната валута.

След атака срещу нея на заседанието на Европейския съвет през октомври 1990 г., тя бе надгласувана с 11 към едно и капанът беше заложен. Съюз между евроелита, воден от Жак Делор, и нашите тори “еврофили”, оглавявани от Джефри Хау и Майкъл Хезълтайн, я свали след няколко седмици.

Те се отърваха от главното политическо препятствие пред продължаващия марш на своя проект също толкова безмилостно, както впоследствие отхвърлиха настрана всичките референдуми, които изразяваха възраженията на французи, холандци и ирландци към тяхната Конституция.

Единственото нещо, което никога не е имало място в техния велик дизайн, е демокрацията.” (ТУК)

Някои биха възразили, че това са недоволните приказки на вечните евроскептици - британските консерватори.

В такъв случай, нека да дадем думата на един от най-сериозните живи интелектуалци на Европа - Юрген Хабермас. Немец, левичар, заклет еврофил.

"Европейският проект не може да продължава повече като занимание на елита", твърди той. И допълва, че под натиска на пазарите и кризата властта се изплъзва от ръцете на хората и преминава към управляващи структури със съмнителна демократична легитимност.

Хабермас смята, че несъмнено става дума за държавен преврат, отдавна подготвян от технократите.

Той вижда пред себе си една Европа, в която държавите са управлявани от пазарите, а експертите на ЕС имат огромно влияние върху формирането на правителства. Иначе казано, изобщо това е една Европа, обърната нагоре с краката. ("Юрген Хабермас: Технократите извършиха преврат в Европа", http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/12/05/1218107_jurgen_habermas_tehnokratite_izvurshiha_prevrat_v/, 07.12.2011 г.)

Аз не съм против ЕС. Против съм липсата на демокрация в ЕС.