Във всяка държава, в която има голяма общност от хора, изповядващи исляма, съществува риск от поява на радикален ислям. Радикалният ислям е много силно адаптивен и се разпространява по тези мюсюлмански островчета. Но това че има риск, не означава, че вече има непосредствено реализирала се опасност.
Рискът може да бъде управляван
От тази гледна точка не може да се говори, че България е сред най-застрашените от радикален ислям държави от евроатлантическото пространство.
Защото българската версия на исляма е много умерена и тя трудно се поддава на крайни движения и крайни теории.
Според мен, основният проблем е в разбиването на ценностната система на обществото, в разпадането на системата за социална сигурност, в рязкото обедняване и маргинализиране на хората.
И хората, които падат на социалното дъно, които не могат да се справят със социалните предизвикателства и не могат да контролират своите жизнени стратегии, търсят винаги обяснение за ставащото извън себе си и виновен. И както в съзнанието на много изпаднали на социалното дъно православни българи витаят крайни шовинистични и ултрапатриотарски възгледи, които се акумулират от лидери, включително в парламента ни, с леко фашизоидни нагласи, точно така в главите на някои български мюсюлмани могат да се посеят семената на лесното обяснение, на идентифицирането на врага.
Всеки изпаднал в беда човек търси някаква защитна система - с нещо да си подреди света. И тъй като обичайните, нормалните ценностни теории не го спасяват, а напротив, обричат го на ново пропадане надолу, той се обръща, измества се към радикалните възгледи - към радикален ислям или към радикални патриотарски лозунги.
От тази гледна точка, според мен, тези крайни прояви у нас са преди всичко израз не на крайна религиозна надъханост и искрена мотивация, а на социопатия, т.е.на екстремни болести на обществото.
Може да ни се струва далече от темата, но е факт, че ние изградихме едно общество, подчинено на един ултрапазарен, хиперпотребителски модел, в който в името на успеха с цената на всичко и на всяка цена няма нищо свято. Обществото ни ражда социопатии, заболява. Затова за мен възможността да се спекулира с темата за радикалния ислям е също социопатична реакция на ставащото в България, а не е резултат на прекалено силна ислямизация на тези общности. И в този смисъл не е толкова важно какво има на главата - калпак или чалма, важно е какво се случва под калпака и чалмата, под шамията и фереджето. Ако не лекуваме обществото, чрез разпада на социума ще родим фанатици.
Кои са рисковите групи? От тази гледна точка на радикалния ислям няма ценностна разлика между българските турци и българските помаци.
Но много е важна идентичността
И докато българските турци имат други компенсаторни механизми, като близостта на Турция, миналото, партията на благоденствието на премиера Ердоган, който пред очите ни превръща Турция от регионална в надрегионална сила, тона българските мохамедани няма кой да им насити валенциите на проваления социален проект. Няма кой да им каже с какво да компенсират разпада на социалната сигурност, която имаха. Те както се казва, живеят в една социална общност, в която нито са българи с българите, нито са турци с турците. Те са във вакуума на пространството и времето и затова сред тях радикалният ислям може да проникне повече - като липса на компенсаторни механизми, а не като вътрешна религиозна потребност. Някои народи го избиват в шаманизъм, други – в паганизъм, а българските мюсюлмани могат да го избият в радикален ислям като някакво подреждане на действителността и намиране на виновния. И оправдание пред децата им защо техните родители са бедни и нещастни, защо не са сполучили.
Първото дело за разпространение на радикален ислям в Пазарджик е пропуск не на тази или онази партия, то е пропуск на цялата българска политическа класа, която дори от научна гледна точка се държи антинационално. Защото науката казва, че социалната сигурност в широкия смисъл на думата, качеството на живота, на средата, на образованието и здравеопазването, качеството на съществуването, а не само свързването на двата края като социален статус, не може да бъде безкрай понижавана. Има долен праг на сигурност, под който системата се разпада. Случаят с делото в Пазарджик също по своему показва, че определени слоеве от обществото са натикани под този праг, когато малки промени и малки идеи могат да имат големи последици в душите на тези хора. В този смисъл твърдя, че радикализацията в България е израз на социопатия, на болно общество. Както психопатията е екстремна болест на психиката, така и социопатията, в частност, евентуално възможно залитане към радикалния ислям у нас може да бъде само като реакция на социално болно общество.
А специалните служби чрез всичките им структури носят вина за случая. Най-напред по отношение на задълженията им за ранното сигнализиране, т.е.още преди заплахата да е възникнала, „да познаеш“, че ще възникне. После по отношение на превенцията, когато заплахата е малка, да й се попречи да стане голяма. Тези служби явно не работят ефективно и системно сред тези общности. Те не помагат на властта. Но в защита на службите трябва да напомним, че те нямат своя самостоятелна политика. Политиците трябва да дават посоката, че трябва да се работи сред тези малцинства, да се създава пробългарски настроен елит сред тях. И този елит да бъде последователно отглеждан и приобщаван към българската кауза.
Т.е.ако службите не работят добре, то е защото политиците не искат службите да работят. И защото проблемът с българските мюсюлмани е сред проблемите на националната ни сигурност, но не е станал проблем на българския елит, в смисъл, че не е негов приоритет. Българските мюсюлмани - турци и помаци, както и българите интересуват политическата ни класа единствено като електорат, а не като интегративни съставляващи на българското общество.
Много деструктивна е ролята на лидерите на ДПС, които държат българските мюсюлмани в едно политическо гето.
Те непрекъснато ги обособяват, непрекъснато акцентират на това, което ги отделя от българската общност. Докато в цивилизованите, в нормалните държави отношението ти към националните интереси, към националната сигурност, към процесите в страната, това е твоята обществена стойност като личност. А каква е религията ти, етносът, това си е твоя работа, това е твоят свят, вътре в тебе.
ДПС, от една страна, и българските патриотарски партии, от друга, непрекъснато акцентират върху това, което обособява дадена религия или етнос от българската общност. Затова все повече лидерите на ДПС се превръщат в деструктивна сила.Те не позволяват на българските мюсюлмани да се почувстват интегрална част от българската общност. Защото българщината означава България да бъде просперираща, модерна европейска държава. В нея като понятие няма нищо чисто етнически българско. Българският арменец, българският евреин, турчин и циганин си обича България. И когато ти натрапваш отликите, ти пречиш на човека да се почувства достоен и приобщен български гражданин.
ДПС успя в началото на Прехода да направи своя модел за политическо присъствие като партия на етническа основа популярен и подкрепян в Европа. Но Движението получи европейска легитимност, когато все още стратегията на Европа за мултикултурността поощряваше самоцелното обособяване на етносите и тяхното, едва ли не, квотно присъствие във властта.
Този модел, който ДПС провеждаше и налагаше в България със съгласието на всички останали партии и на големите европейски политически партии, вече се видя, че претърпя катастрофа - във Франция, Великобритания, в Германия, в Холандия. Досега се налагаше този модел на мултикултурността и на обособяването на общностите и даването им на квотно представителство във властта. Сега вече Европа е на правилната позиция, че отделните етноси трябва да намират своето място като отстояващи общите национални интереси, като част от различните национално представени партии.
В този смисъл моделът на ДПС е фалирал
Никой в Европа вече не го подкрепя, а конкретният грях на ДПС е, че лидерите му не допускат конкуренция на идеи, на биографии, пазарна демократична конкуренция на личности в ДПС и българските мюсюлмани.
ДПС е единствената партия у нас, която действа на геронтофилски принцип от времето на късния соц, на късното БКП, на вече почналия да склеротизира Тодор Живков и започналия да се пропива Петър Младенов.
Като краен резултат, ДПС започва да се превръща във воденичен камък на политическата ни система и на държавата, и на държавността.
Елитът на ДПС е от същия гьол, от същата едноцветна партия на властта, в която са всички лидери на прехода и която развива и защитава свои тясноелитарни интереси.
Сред тези тясноелитарни интереси е да не се променя властващият статус на точно този елит, най-много може да се променят квотите на участие във властта – в зависимост от спечелените проценти на изборите, но статусът на елита трябва да му гарантира монополното право да определя дневния ред на обществото. И да се допитва до народа на избори само, за да се възпроизвежда и легитимира.
Така че елитът на ДПС е част от политическия елит, който провали Прехода от гледна точка на модернизация, демократизация и европеизация на държавата ни. И колкото и членове да има Европейският съюз, ние все да сме последни.Това е грешен модел, но той устройва политическата класа.
