/Поглед.инфо/ Каквито са политическите лидери, такива са и личните им привърженици.

Това правило е безспорно и неотменно в политиката.

Не е много ясно какво кара хората да се оставят на нечия воля и да й позволят да ги води, а те да вървят въодушевено, засмени, бойки и щастливи, че имат такъв вожд. Навярно това е преди всичко доверието в него, уважението и преклонението към излъчваната от него сила и решителност, както и от уменията му да завладява привърженици, да ги убеждава в правотата си и в необходимостта да бъде последван, за да се постигнат политическите цели. А тези цели са властта и държавата.

Излъчваната от водачите сила е достатъчна, за да премахне различия, да притъпи противоречия и преодолее несъгласия, конфликти и вражди и да събере зад този човек хора умни и глупави, рационални и емоционални, млади и стари, образовани и неуки, мошеници и почтени. И до там, че да са готови да вървят влюбени и възторжени след кумирите си. А често и да намразят оспорващите величието на водача им.

Това би било оправдано и би имало смисъл, ако идеята е голяма, революционна, национална, свързана със съдбата на нацията и отечеството. Но дори и тогава е нужна трезвост, защото зад всяка идея може да се прикриват криви замисли, подли немерения, лични интереси, алчност, лъжа.

Ала в буржоазната държава не се поставят високи цели, защото дори националните идеали и интереси се свеждат до лично изгода, използване и преуспяване. Бедата в този тип държава е бедността, която е превърната в нравствена категория за позор, глупост, неспособност, мързел. Затова стремежът е да си богат, а не честен, добър, състрадателен, принципен, нравствен.

Високите цели ги поставя лявата идеология; тя проповядва нови обществени отношения, нов тип общество, в което да доминират нравствените добродетели, а не алчността и несправедливостта. Но къде е тази лява идеология и коя е партията, която е изповядва и следва?

Лявото изгуби смисъла си и се превърна в празна дума и стана придатък на буржоазията. Разделянето на политическите субекти на леви и десни днес е фиктивно и по инерция, а не заради различните им идеологии и политически цели. А и политическите им цели не са просто общи, а направо са еднакви. И това е „заслуга“ не на десните, а на левите, напълно изгубили идеологическата и политическата си ориентация, но умело (поне за своите привърженици) прикриващи кому и защо служат. Различията са дребни и са повече в стилистиката на поведението и риториката. Дори класово левицата не показва някакви кой знае какви различия от десницата.

Чудно ли е тогава, че партийно-политическият живот у нас е еднообразен, вял, неинтересен. И че партиите се предпочитат заради лидера им, а не заради идеологията (каквато никоя няма) или управленската програма.

Най-отчетливо то се проявява в двете най-големи и уж враждуващи партии: БСП и ГЕРБ.

Тези, които обичат лидерите си, ги обичат страстно и нищо не е в състояние да разколебае любовта им. Каквито и факти да им показваш, с каквито и думи да ги убеждаваш, те клатят глави, приемат аргументите ти, но отвръщат, че не ти вярват. Защото… И обясняват причините, поради които не ти вярват. Един почитател на Борисов, който дори е кмет на голям град, открито заяви: „Аз съм се клел да вървя след този човек и няма да наруша клетвата си!“. Такъв глупак трудно ще го направиш клетвопрестъпник!

Аз наричам заклели се в любов към лидерите си в двете партии „бойковлянци“ и „корнелианци“.

Това не са просто отявлени техни следовници, но истински психологически типове, характерни за нашето време. Тези хора са „винаги верни“ не на партията, а на техния Бойко или на тяхната Корнелия. Тях не ги интересува, че погубват партиите и държавата, че са празнодумци, не познават реалността, мислят само за себе си; че са егоцентрици и себелюбци до крайност; че за тях най-важна е властта, а не хората; че обещават, а не изпълняват. Не, това за тях няма значение и дори категорично го отричат. Щом Бойко или Корнелия са казали, значи това е истината. Такава сляпа любов рядко се среща. Очевидно е, че нещо липсва в духовния и интимния живот на подобни хора и затова те търсят у подобни обществено политически фигури онова, което не им достига в личния живот, за да запълнят тежащата им душевна пустота. Опасно и нелепо е подобни празнини в душевния живот да се запълват с подобни емоции. Защото опошляват душата. Да обичаш и сляпо да вярваш на политически функционери, каквито и да са те, колкото и велики да са в своите немерения и действия, те са от сферата на пошлия живот и винаги оскверняват наивните и доверчивите. Особено ако тези функционери се наричат Бойко или Корнелия!

Борисов и Нинова са завършените метастази на избуялия реставриран капитализъм и носят всичките му белези, които той оставя върху своите политически пълномощници в обществения живот и в държавното управление. Ако ГЕРБ и БСП си разменят водачите, никой нищо няма да забележи. Защото в своето „водачество“ те довършиха деидеологизацията на политиката и се съсредоточиха изцяло във властта и в борбата за нея. Ролята им е да се правят на загрижени за народа, да се показват „народни“ и затова прегръщат почитателите си, усмивките сияят върху лицата, говорят разпалено и загрижено като единствени спасители, без които всичко рухва.

Двамата са толкова елементарни и прозрачни, че няма как да скрият демагогията и безпомощността си, егоизма и властолюбието си. Това са случайни и скверни хора, забодени на върховете на своите партии от субекти и фактори, които имат нужда от тях и които успешно ги контролират и направляват.

Не може обаче да им се отрече високата способност да си създават клакьори и верни почитатели. Но и че са еднакво неблагодарни са към тези, които ги издигат и поддържат. С лека ръка се отказват от тях, когато ги засенчват или започват да ги излагат с нещо. Двамата винаги си приписват успехите, но охотно и щедро оставят на другите провалите.

Разбирам Борисов и Нинова, когато имитират политически борби един срещу другиго. Разбирам тяхното властолюбие, егоцентризъм и посредственост. Защото други им навиват пружините и други ги развиват; други са ги сложили на високите им места и други ще ги махнат от там. Разбирам и нетърпението им да се изживеят като велики и единствени, защото нямат достатъчно време да се нарадват на властта си. Но логиката на бойковлянците и корнелианците, които на бялото казват черно, смеят се на пошлите им смешки и се възторгват на остроумието и демагогията им, ми е непонятна. Колкото и искрена да е любовта към идола, тя не е любов, а глупост и нелепост. Да не виждаш какви хора боготвориш, браниш, подкрепяш, възхваляваш и противопоставяш на останалите и то с такава енергия, че да се чуди човек откъде извира, е по-скоро отчаяние, хващане за сламката. Навярно и болест, причинена от глупостта.

Най-странното е, че такава страст се поражда в БСП – партия, в която не може да има сантименталности и лигавяния, а още по-малко борба за власт, която да е толкова остра и безпощадна, че да се проявява и в чувствата на клакьорите и поддръжниците. В ГЕРБ е ясно: там няма принципи, защото няма и традиции; там всичко е подчинено на един човек. Такава им е партията. Този човек определя кого да обичат и кого да мразят. Но в БСП да се разделят на корнелианци и други, е ужасяващо. Срамно дори. Това явление, което се появи с появата на Нинова във функцията й на председател, е тревожен знак за силно напреднали разложителни процеси. Никога преди в тази партия не са се провеждали състезания за избор на лидера. Лидерът винаги е бил безспорен и затова и бил избиран единодушно. А сега се надпреварват хора, които дори нямат място в партията, камо ли да претендират за нейни водачи. Ако БСП е още здрава и автенчина, този пошъл и страшен цирк трябва да бъде спрян.

Нямам съмнение, че когато и Корнелия, и Бойко паднат и бъдат изметени от историята (а това ще стане много скоро, всеки момент дори!), същите тези техни почитатели, поборници и идолопоклонници ще ги забравят и ще насочат чувствата си към дошлите след тях. И дори няма да си спомнят за прежните си чувства.

Но какво да се прави: когато не се нахранваш с хляб, ядеш пасти!