/Поглед.инфо/ Коментар на Петър Волгин в предаването „Политически НЕкоректно“
Съвсем скоро на нашата политическа сцена ще се появи нов проект. При това говорим не за някакъв епизодичен персонаж, а за играч, който ще има претенциите да играе главната роля. Служебният министър на икономиката Кирил Петков вече е само на крачка от това да обяви, че с „малко помощ от приятели“, както пееха „Бийтълс“, ще се ангажира със създаването на нова партия. Все още изчаква да стори това, вероятно съобразявайки се с необходимостта да има драматургично напрежение. Имайки предвид популярността, на която се радва г-н Петков, в подобен ход няма нищо изненадващо. Едва ли някой ще се изненада и ако бъдещата партия постигне значими електорални успехи. В станалата вече знаменита фейсбук група, която настоява Кирил Петков да бъде премиер, вече има над 100 000 души. Отношението към служебния министър е като към рок-звезда. Няма да се учудя, ако на предизборните събирания възторжени почитателки хвърлят по него сутиените си, както са правели навремето фенките на вече споменатите момчета от „Бийтълс“.
Бъдещата партия ще се стреми да привлича избиратели от всички възможни посоки. Тоест ще действа на принципа „няма ляво, няма дясно“. И сравненията на Кирил Петков с Еманюел Макрон са логични. Настоящият френски президент в предизборната си кампания преди четири години правеше точно това. Ухажваше еднакво упорито както десните, така и левите избиратели. И в крайна сметка, въпреки че имаше ясен десен профил, бидейки милионер и служител в банковите структури на Ротшилд, Макрон спечели сърцата и на хора, които в продължение на много години са гласували за левицата. Вероятно подобна ще бъде стратегията на Кирил Петков, Асен Василев и техните приятели. Да привлекат електорат отвсякъде.
И все пак някои партии ще пострадат повече от появата на новия политически субект. Струва ми се, че най-потърпевша от проекта на Кирил Петков ще бъде формацията „Демократична България“. Отношенията между все още неродената партия и ДБ много ми напомнят една ситуация отпреди двайсет години, от времето, когато Симеон Сакскобургготски се готвеше да се включи в политическия ни живот. В един момент всички знаеха, че царят ще обяви нещо важно, но не знаеха какво точно ще бъде то. Тогава активисти и привърженици на могъщото по онова време СДС казваха: „А, няма страшно. Симеон е наш съмишленик. Еднакви ценности имаме с него. Той ще излезе и официално ще обяви, че трябва да се гласува за СДС.“ И Симеон наистина излезе и официално обяви нещо съвсем различно. Каза, че ще прави партия. Два месеца по-късно НДСВ разби СДС, което тогава изглеждаше несъкрушимо.
Днес ръководителите на ДБ говорят ласкаво за Петков и Василев, наричат ги съмишленици, но какво ли ще кажат, когато проектът на служебните министри изсмуче електората им. А това е неизбежно. Да, бъдещата партия ще дърпа гласове отвсякъде, но профилът на нейните създатели е дясно-либерален и е най-логично именно този електорат да им даде най-масова подкрепа. Освен това този умнокрасив електорат се отнася към политиката като към питейно заведение. Тоест винаги отива там, където се смята, че е най-модерно да се ходи. Преди време хората с големи интелектуални претенции обожаваха Иван Костов, после заобичаха Христо Иванов, сега преориентират чувствата си към Кирил Петков. Това е последният писък на модата, който те не могат да пренебрегнат.
Има и други фактори, които предопределят успеха на бъдещата партия. Безспорна е подкрепата за нея на нашите евроатлантически партньори. Това, че американският президент Джо Байдън спомена поименно Кирил Петков в обръщението си към участниците в проекта „Три морета“ дори няма нужда от коментар. Много показателно е и отношението на медиите към партията на служебните министри. Повечето от тях й се радват още преди официалната й поява. Точно така се държаха и френските медии, когато стана ясно, че Еманюел Макрон ще се кандидатира за президент. Почти всички постоянно обясняваха на читателите, слушатели и зрителите какъв прекрасен човек е Макрон и колко хубаво ще бъде, ако застане начело на държавата. И той застана. По този начин уж под формата на някаква генерална промяна финансово-политическият елит запази властта си във Франция. Струва ми се, че същата пиеса се разиграва и у нас. Новият проект ще изглежда като „нова вълна“, но истинската му цел ще бъде да затвърди либералното статукво. Онова статукво, което от десетилетия властва в развития свят. Да, то сменя партиите и фронтмените си, но никога не променя същността си.
