/Поглед.инфо/ През 60-те години на XIX век сред българската емиграция във Влашко назрява идеята за незабавно освобождение. Нека припомним, че това е епоха в която все още са живи отзвуците от революциите от 1848-1849 г.; идеите на Кошут, Гарибалди, Мацини, Маркс; на стълбовете на руското просвещение Херцен, Чернишевски, Добролюбов, Писарев; на руските анархисти Бакунин и Нечаев; на сръбската „Омладина“ и Светозар Маркович. Тези идеи в една или друга степен оказват силно влияние върху хъшовската общност и водачите на българската национална революция, върху Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, върху българските войводи.

По същото време в Русия започват радикални реформи, но руската общественост е дълбоко разочарована от тяхната половинчатост. Любен Каравелов, който по това време живее в Москва като литературен сътрудник на руски издания, не остава чужд на революционните настроения, обхванали интелигенцията. Установява връзка с известния революционен кръжок на Дмитрий Каракозов, както и със сподвижника на Михаил Бакунин – Замфирий Арборе-Рали. Политическата реакция обхванала Русия след 4 април 1866 г., тоест след неуспешния опит на Каракозов за атентат срещу цар Александър II, принуждава Каравелов – почти едновременно с Раковски, Панайот Хитов и Христо Ботев, да напусне Русия през 1867 г. Но той вече е възприел не само общите социално-политически и идейни възгледи на Чернишевски и Херцен, а и идеите на влиятелния по това време революционен панславизъм, проповядван от Бакунин, чиито принципи по славянския въпрос са били за национално-политическо освобождение на всички славяни, за демократична федерация, комунално устройство и създаване на Славянски интернационал. Подкрепата пък, която от своя страна Раковски търси за каузата на българското освобождение в Русия, Сърбия, Румъния, не се увенчава с успех; а след провала на двете легии, трайно се разочарова от действията на Русия и Сърбия, публикува дори брошура против царската политика на Балканите. Постепенно той преосмисля тезите си и стига до идеята за освобождение чрез национално въстание, идея, която ще бъде продължена от Васил Левски.

През 1869 г. основаният в Букурещ „Таен български революционен комитет“ (ТБРК) с председател Любен Каравелов решава да изпрати в Европа делегация, за да се посъветва с Херцен, Бакунин, Мацини, Гарибалди и Кошут. В Женева, Херцен приема делегатите, водени от Теофан Райнов (син на известния възрожденец Райно Попович), но им казва, че не познава българските работи и ги насочва към Бакунин, по точно – към една лавка за тютюн на улица „Мон Шийон“, държана от българин, където често се отбивал Бакунин.

В спомените си Теофан Райнов сочи, че къщата на Бакунин в Женева била ”гнездото, в което се зараждали революциите“; там пристигали емигранти от най-различни националности, водели се разпалени спорове, по време на които гръмкият глас на стопанина заглушавал гласовете на опонентите му; решавала се съдбата на света, строели се проекти за новото му социално устройство. Гост в дома по това време бил Сергей Нечаев, който, според Райнов, вярвал само в прякото действие и упражнявал силно влияние върху Бакунин.

”Нечаев увличаше Бакунин със своя темперамент, с непреклонната си воля и с преданността си към революционното дело“, пише в спомените си Замфирий Арборе-Рали, публикувани в сп. „Минувшiе годы“. Може да си представим, че вероятно същото, ако не и по-силно влияние, Нечаев оказва малко по-късно върху Христо Ботев, с когото в продължение на седмици съжителства в Браила у дядо хаджи Паничков през август 1869 г., сочи Евгений Волков – руски народник-анархист, намерил убежище от царската „Охранка“ в България през 1911-1915 г., където създава една от най-пълните биографии на Христо Ботев (изд. 1929 г. от БАН; второ издание - ФАБ, 2009 г.).

Бакунин посреща българите с отворени обятия. ”Скъпи братя, прощавайте, че досега не съм мислил за вас, но аз ви обичам, защото съм космополит...“ Започнали с обсъждане програмата на ТБРК, която почти изцяло била написана от Бакунин и продиктувана на българите от сподвижника му Николай Иванович Жуковски, поради нечетливия почерк на Бакунин. Влиянието на Нечаев в хода на обсъжданията било толкова силно, че те не се задълбочили в теоретическото разглеждане на въпросите, а директно пристъпили към практическите решения на българската революция.

Пари, оръжие и въстание!

Това е посланието на Бакунин, съветвайки, първо, средствата да се събират под формата на дарения за училища, библиотеки и т. н.; и второ – да складират оръжието в означените за въстание места, които от по-рано добре да са укрепени и снабдени с припаси поне за шест месеца; а що се отнася до въстанието – да се уреди така, че укрепените планински позиции да могат да бъдат задържани продължително време ”та дано Европа се притече на помощ“. Бакунин дори обещава на българите да им изпрати военен специалист, който да ръководи въстанието.

На следващата, 1870 г., лично Каравелов посещава Бакунин в Женева. Отново се обсъжда програмата на българския революционен комитет, в която се включват много от бакуниновите възгледи. Впоследствие Каравелов вмъква специфично български – чужди на бакунистките – положения относно църковната борба; както и различно разбиране на задачите на българската революция. Макар да насърчава Каравелов и делегацията на Теофан Райнов, Бакунин изглежда е скептично настроен към революционния потенциал не само на българите, но и на славянството въобще. Това разбираме от писмото му до Н. И. Жуковски с дата 17 юли 1870 г., в което той частично ревизира възгледите си от 1848 г. по въпроса за славянството. Бакунин вече счита, че руските социалисти трябва да се борят против царизма като съставят секция [към Интернационала] не само от руснаци, а и от чехи, поляци, сърби и българи, сочи биографистът Евгений Волков. В края на писмото Бакунин съобщава за срещата си с ”един добър българин“ (Каравелов), с когото обсъждали въпроса за общославянска секция, но след отпътуването му няма информация по българските работи.

Връзките с руските революционери обаче не престават

Българските емигранти във Влашко продължават да си сътрудничат най-вече с лица от кръга на Бакунин. Обсъждат се възможности с помощта на българите от Галац, Браила и Измаил (тогава румънска територия) за прехвърляне в Русия на революционна пропагандна литература. Това взаимодействие привлича вниманието на царското правителство. Засилва се дейността на руската агентура в Румъния. През 1871 г. Христо Ботев е посетен и разпитван в Браила от специално командирован от Петербург агент на Трето полицейско отделение. Царското правителство дори иска да бъдат екстрадирани от Румъния всички руски емигранти, намерили приют в пределите й. По настояване на руския консул в Галац, Ботев, който през 1872 г. се намира във Фокшани, е арестуван. Обвинен е в ”комунистическа агитация“, но поради липса на улики, след тримесечно задържане е върнат в Браила по етапен ред и освободен.

Връзките на ТБРК с руските бакунисти и с Нечаев не остават скрити и за турската власт. Тя отправя изрично искане до румънското правителство да екстрадира Любен Каравелов. По този повод Кирияк Цанков се среща с руския посланик Зиновиев с молба да се застъпи. Посланикът обаче отхвърля това искане с аргумента, че поради отношенията си с Нечаев и преписката му с руски революционери, Каравелов е включен в черните списъци на посолството и затова не може да се намесва в съдбата му.

Известни са вътрешните борби между двете течения в българската революционна емиграция във Влашко. Формално, в редиците й още се демонстрира единство. Но все по-ясно се открояват различията в разбирането за съдържанието, методите и идейните насоки на борбата за освобождение. Представителите на революционното течение – Васил Левски, Димитър Общи и Ангел Кънчев, които вътре в страната поемат работата по подготовката на въстание, се опитват да му придадат характер и на социален бунт; признават терористичната практика като необходимост за целите на освобождението; фактически проповядват началата на бакунинско-нечаевския революционен проектоустав, заченат в Женева; обявяват чорбаджиите за народни врагове; и пр.

ТБРК след обесването на Левски

Известно е и унинието, в което изпада българската революционна емиграция след разгрома на вътрешната организация, обесването на Димитър Общи и Васил Левски и частичния разпад на комитетите, създадени от Апостола. Но минават месеци и „българските работи“ отново са поставени на дневен ред. В квартирата на Иваница Данчов, която се превръща в политически клуб на букурещката емиграция, започват да се събират най-видните й представители, които ”беседвали и размишлявали върху народните работи и бъдещите революционни действия, изказвали се разни мнения и възгледи, одобрявали се или се изменяли решения, докато се стигне до известна спогодба“. Квартирата посещават не само Любен Каравелов и Христо Ботев, но и владиката Панарет, Михаил Колони и други представители от т. нар. „стари“. Именно там, по спомените на Иваница Данчов, на едно от последващите събрания на „млади“ и „стари“ било решено – за по-доброто опознаване и използване на различните обществени течения, които се създавали в Русия в полза на българското освобождение, да се проводят в Одеса двама делегати, които да съберат сведения и се обърнат за указания от известните български патриоти – одеският търговец и благотворител Николай Миронович Тошков и полковник Иван Кишелски (родом от Котел, доброволец в Кримската война, останал на руска служба и достигнал до чин генерал в Руско-турската освободителна война).

Очевидно на това събрание се постигна компромис или както Иваница Данчов се изразява „спогодба“; тоест, без да се ограничава чисто българското революционно движение (гледището на „младите“), да се използва то с цел да се закрепят резултатите от „човеколюбивото настроение на тая силна и велика нация Русия“ (гледището на „старите“). Събранието избира за делегати Иваница Данчов и Христо Ботев. През 1873 г. те незабавно заминават за Одеса, където пребивават известно време в дома на Тошков, а след това цяла неделя са в имението на Кишелски.

Пред тях Ботев разказва ”с реч най-пламенна и най-трогателна“ за ужасното положение, в което се намира българският народ. Домакините се съгласили напълно с Ботев, че делото на българската революция е свещено и необходимо, а Кишелски ги уверил, че ”политическото течение в Русия е в ръцете почти на славянофилските руски кръгове; а Славянският комитет сигурно ще подкрепи българското дело – той ще увлече и царя, и руския народ, толкоз повече, че въстанието ще бъде съпроводено с големи кръвожадни зверства от страна на турците, а това ще повлияе дълбоко върху царя... Едно общо и голямо въстание в България, ще издигне народа ни и пред цяла Европа, ще заинтересува силно последната, особено пък военните кръгове в Русия, а подобно едно размърдване има голямо значение и ще докара рано или късно българската политическа свобода“,  сочи биографистът Евгений Волков.

Ботев и Данчов се връщат в Румъния не само с възхита и надежди: Тошков им дава 300 рубли за народното дело, а Кишелски подарява на българския революционен комитет пакет с револвери, които тайно изпраща в Букурещ чрез Абрамович – агент на Руското параходно общество в Галац. Едва ли може да се съмняваме, че Данчов точно възпроизвежда думите на Кишелски. Явно е, че схемата за българското освобождение отдавна е начертана в руските кръгове, ратуващи за успешна война срещу Турция, чрез която да се измие позорът от поражението в Кримската война: насърчаване на въстание; неизбежно жестоко окървавено от турската власт; което, от една страна, да даде аргументи на руските военни да повлияят дълбоко върху царя; от друга страна – турските зверства да възбудят съвестта на европейската общественост и печат; а съчетаването на тези два фактора да направят необратима необходимостта от обявяване на война срещу Турция, която, и европейската общественост вече признава за справедлива.

В спомените си Иваница Данчов пропуска обаче нещо изключително важно: по какъв начин Христо Ботев, който доскоро е лежал във Фокшанския затвор ”за комунистическа пропаганда и връзки с руските нихилисти“ по настояването на руския консул в Галац, изведнъж заминава свободно за Русия, живее в Одеса, среща се с Кишелски и с други руски видни военни и цивилни дейци, след което, необезпокояван от никого и незабелязан от руската полиция, отпътува обратно за Румъния?

Обяснението може да потърсим в подхода на „старите“, които, оставайки, както и преди, привърженици на намесата на Русия за освобождението на България, подават ръка на изпадналите в униние поборници, след разбиването на вътрешната революционна организация, считайки, че е настъпил моментът, когато последните ще склонят да бъдат използвани за официалните планове и намерения на царска Русия. Така, Н. М. Тошков прави постъпки пред бесарабския губернатор Стремоухов и добива разрешение за свободно преминаване в Русия на Христо Ботев.

В софийския „Архив на Възраждането“ от 1896 г. има данни, че през август-септември 1875 г. Ботев отново е в Одеса, където се среща с войводата Филип Тотю. Руската полиция е следила Ботев и изглежда е знаела с каква цел отива при войводата, но отново не го безпокои. В ранната пролет на 1876 г. Ботев отново е в Одеса, този път с паспорт, издаден му от сръбския консул в Букурещ. В края на март се завръща в Букурещ с 5 000 франка, дарени за неговата чета от кишиневските българи, чрез преселилият се в Бесарабия родолюбив българин от Лясковец Павел Калянджи, сочи в спомените си Захари Стоянов.

Освобождението

След безпощадните турски вакханалии, последвали Априлското въстание, единствената възможност за избавление на народа от кървавия кошмар на репресиите остава намесата на могъщата и братска Русия, пише биографистът Евгений Волков. По такъв начин старата идея на Г. С. Раковски сама възкръсва: всички вълнения, предизвикани в България от национално-революционното направление на българската емиграция, която смятала, че народът ще се освободи сам със собствени сили, в действителност придобиват значението на ”демонстративно движение“, което, според Раковски, трябвало да предизвика намесата на Европа в Балканските работи.

И когато руската войска потегля към Дунава, ония радикални поборници, които само преди година считали намесата на Русия за опасност за целия български народ и за бъдещото му политическо и културно развитие, скочили на крака да поздравяват радостно братушките. Любен Каравелов, довчера последовател на Херцен и на радикалните идеи на руската епоха от 60-те години на XIX век, пише прочувствена ода-приветствие на Царя-Освободител, а Българският централен комитет в Букурещ му поднася приветствен адрес. И този адрес, подписан редом с другите и от Стефан Стамболов, изгонен само пет години преди това от Русия, заради връзките му с революционери, борещи се срещу руския царизъм, се печата в същата „Нова България“ (бр. 75 от 29 април 1877 г.), чийто духовен баща е самият Христо Ботев.

Поуките

През вековете на робството, българите започват да свързват надеждата си за избавление от игото на агаряните главно с нарастващата мощ на руската православна държава. В съзнанието на поробеното българско население освобождението обективно може да дойде само от славянска православна Русия, защото – единствена от всички европейски сили, – Русия се стреми да ликвидира „болния човек на Европа“; за разлика от Англия, Франция, Австрия, чиито интереси продължават да крепят целостта на разлагащата се Османска Турция. Тази надежда прераства в твърдо убеждение в житейската философия и поведението на българина, закодира се в ценностната ориентация на народните маси, ценност, изведена по-късно с политическото означение ”русофилство“.

Началото на политическата русофобия в България поставя Стефан Стамболов, който през 1877 г. подписва приветствения адрес до Царя Освободител, но десет години по-късно се отмята на 180 градуса, превръща се в диктатор, обявява, че „отслабил руското влияние в България за петдесет години“. Доколко това изявление на Стамболов се оказва вярно, може да съдим по случката, възпроизведена от Иван Вазов в прекрасния му разказ „Негостоприемно село“.

Известно е, че нашето предосвобожденско общество се характеризира с пъстрота на идейно-политически и социални течения. Неоспорим факт е също така, че през 60-те и 70-те години на XIX столетие надмощие в национално-освободителното движение вземат радикално настроени разорени занаятчии, учители, местно духовенство и пр., тоест, една прослойка на нашето предосвобожденско общество без системно образование, която, макар и да няма ясно изразен класов облик, фактически е носител на дребнобуржоазно съзнание. Субективно силно повлияна от външни надстроечни явления – тогавашните буржоазно-демократични, национално-революционни идеи, – под тяхно въздействие тя се стреми да ускори процеса на общественото развитие в българските земи на загниващата феодална Турция. Но тази прослойка не е в състояние да прецени, че нейните идеи са продукт на различна социална среда; тези идеи, които са внесени отвън и следва да изпълняват ролята на катализатор на общественото съзнание у нас, по понятни социално-икономически причини не отразяват адекватно това съзнание, те са чужди нему и могат да съществуват само в някаква синкретична форма.

Именно тази характерна за предосвобожденското дребнобуржоазно съзнание социално-политическа аберация довежда до абсурд голямата идея за цялостното национално освобождение на българското историческо землище, когато трябва да се приложи имплицитно, на практика. Освободената България се оказва недоосвободена: населението на три-четвърти от българските земи остава да пъшка под турската феодална власт или е „подарено“ и постепенно асимилирано от съседни държави. И до днес – 143 години след Освобождението, – у мнозинството от българите продължава да битува убеждението, че отвсякъде България граничи със себе си...  

Простичката, но изстрадана със столетия дълбоко вярна житейска философия на обикновения българин, че цялостното освобождение може да дойде само от „Дядо Иван“, не е разбрана от най-радикалната част на нашето национално-революционно движение, което вижда в Русия „тиран“, преследващ користни цели на Балканите. То не е в състояние да провиди, че преследвайки своите великодържавни цели, царска Русия е била против продължаващото поробване на балканските народи, подкрепя борбите им за национално освобождаване; че от всички европейски сили през XIX век, единствено интересите на царска Русия обективно обслужват интересите на балканските народи, подпомагат национално-освободителните им борби, в съзвучие са с демократичните антифеодални тенденции на епохата.

Политическото влияние на радикалните поборници от „хъшовските времена“, повечето лумпелизирали се след Освобождението, продължава да бъде силно, дори решаващо в развитието на Княжеството. Развихрилата се партизанщина, корените на която могат да бъдат потърсени в предосвобожденската идейно-политическа пъстрота, се превръща в традиция и инструмент в ръцете на Кобурга за налагане на едноличната му власт. Така България окончателно се изолира от политическата поддръжка на Русия – единственият обективен съюзник за цялостно осъществяване на националните си идеали.