/Поглед.инфо/ Въпросът за нелегитимността на съдебната власт у нас е табу, забранен за обсъждане от „грантовите“ медии, политиците и оная – все по-неграмотна част от юристпруденцията, наведена да обслужва властта. Независимо кой е на върха.
През годините на т.нар. преход този въпрос се прокрадна единствено в социалните мрежи благодарение на блестящия анализ на достойния правник, депутата в Седмото ВНС Соня Младенова и някои от следовниците ѝ. Но при всеобщия упадък на националното правосъзнание обществото едва ли е в състояние да осмисли, че именно самоизфабрикувалата се, нелегитимна, порочна система на съдебната власт е главният инструмент, чрез който безнаказано се осъществяват деяния, засягащи държавни и обществени интереси и интересите на гражданите в такава висока степен, че подриват основите на държавността и личностната ценностна система. Въпросът, следователно, опира до оцеляването на българската нация, на българската държавност.
Вчерашният ден – 12 юли, е фатален. Фатален, защото на тази дата преди 29 години изтече определеният от КРБ едногодишен срок за приемане на нови устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата и организацията на съдебната власт, които трябваше да създадат легитимната основа на съдебната власт – в съгласие с приетата на 12 юли 1991 г. демократична Конституция.
Срокът, изрично посочен в §4 във вр. с §3, ал.2 на Преходните и заключителни разпоредби на КРБ, има заповеден, задължителен характер и преклузивен, преустановяващ, спиращ ефект. Това е срокът, в който задължително е трябвало да се упражни дадено право: в случая – приемането, обнародването и влизането в сила на всички закони, свързани с устройството и процесуалните действия на съдебната власт (като Закон за съдебната власт, Граждански процесуален кодекс, Административно-процесуален кодекс, Наказателно-процесуален кодекс и т.н., и т.н.). Нито един от тези закони обаче не е приет в заповядания от КРБ срок до 12 юли 1992 г. Забавата за създаването на някои е от порядъка на 12, 13, 14 години! А с изтичането на преклузивния срок, възможността да се упражни даденото право се прекратява; извършеното след този срок е без правно основание. Затова в правната теория и практика се приема, че преклузивният срок има фатален характер. Фаталността му в българския случай се изразява в това, че щом като КРБ изрично заповядва крайният срок за приемане на всички устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата и процесуалните действия на съдебната власт да е преди 13 юли 1992 г., с изтичането му не съществува конституционносъобразна възможност този срок да се промени, изпълнението му да се изтегли във време, по-късно от заповяданото.
Иначе казано, незачитането на конституционно установения преклузивен срок води до това, че след като е изтекъл, каквито и действия да са предприети или да се предприемат от законодателя за да се „навакса“ пропускът, тези действия са неконституционни, незаконни, нищожни. Което означава, че всички приети след 12 юли 1992 г. закони, отнасящи се до уредбата и организацията на съдебната власт, са неконституционни, незаконни, нищожни и не могат да пораждат никакви правни последици. Поради това не може да се изисква и да се налага под страх от санкции, нищожни закони да бъдат съблюдавани.
Този извод се налага и от прогласеното в чл. 5, ал.1 и 2 на КРБ върховенство на конституционните разпоредби: „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат. Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.“ Иначе казано, разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и 2 КРБ отменят всичко самоизфабрикувано в сферата на съдебната власт след 12 юли 1992 г. От изложеното дотук следват няколко извода:
Първо, задачата на съдебната власт да разрешава възникналите правни спорове като възпроизвежда справедливост при съблюдаване на действащите легитимни правни норми чрез точното им и еднакво прилагане спрямо всички граждани, бизнеса, органи на централната и местната власт, сдруженията на гражданите и т.н. не е осъществена.
Второ, целта на съдебната власт и на правната система въобще да хармонизира противоречивите интереси на гражданите, бизнеса и институциите така, че да не допуска създаването на условия за произвол в обществото чрез съдебните си актове, не е осъществена!
Трето, процесуалният ред, от който следва да се ръководи съдебната система в производството по съдебните дела, който да е действащ в настоящето и насочен към бъдещето и който трябва да се подчинява на легитимни процедурни правила, така както са заповядани в КРБ, не е осъществен!
Четвърто, структурата, органите и принципите, на които следва да се основава независимата от другите власти съдебна власт, прогласени в Глава VI – „Съдебна власт“ на КРБ, не са реализирани!
От което следва, че съществуващата сега съдебна власт е нелегитимна, няма законно право на съществуване, доколкото се е самоизфабрикувала в престъпване на заповяданият от Конституцията фатален преклузивен срок. Което пък означава, че работещите в т.нар. съдебна система лица, са нелегитимни, неовластени, неоправомощени, неоторизирани от съобразени с КРБ закони. А след като делата в съдебната система са образувани от неоторизирани, неовластени, неоправомощени от Закона нелегитимни лица, те са нищожни, а решенията по тях не могат да пораждат присъщите на легитимните съдебни актове правни последици. Впрочем, и Венецианската комисия към Съвета на Европа приема за нелегитимна съдебната власт у нас, след като настоятелно изисква тя да бъде приведена в съответствие с международните актове, по които България е страна и които съгл. чл. 5, ал. 4 на КРБ са част от вътрешното право.
Но именно тази нелегитимна, образно казано – подобие на съдебна власт, създава условия за правен произвол, за налагане правна несигурност у гражданите, юридическите лица и държавата, с което се престъпва императивно разписаното конституционно право за защита на накърнените им права и законни интереси срещу възможна несправедливост (чл.117, ал.1 от КРБ). А това, по същество, е отказ от правосъдие! След като Системата е отказала на гражданите и бизнеса създаването на легитимна съдебна власт, след като им е отнела възможността да контестират престъпни противоправни актове на властта, вкл. приватизационните, очевидно давността не може да служи за правен аргумент. Защото давността е цивилизационен институт, съществува там, където властва върховенство на правото, където съдебната власт е легитимна, основана на легитимни устройствени и процесуални закони за организация на съдебната власт.
Има ли изход от тази противоконституционна вакханалия, породена от нелегитимността на съдебната власт?
През изминалите 29 години са правени десетки опити за реформи на т. нар. съдебна власт, но нито един за създаване на съдебна власт според заповяданият в КРБ съдържателен замисъл. Нека повторим: правени са опити за ре-форми! Абсурдността на подобни напъни е повече от очевидна: може ли да се промени формата на нещо, което не съществува като легитимно в правния мир; което е нищожно; нещо, което не може да поражда правно действие? Несъмнено, това е хвърляне прах в очите на обществото, поредно упражнение върху хартия. Този факт обаче има и друго измерение, от само себе си говори за (не)професионалния капацитет на ре-форматорите. „Преоблекъл се Илия, пак в тия!“, казва народът.
Нека припомним и неотдавнашния ре-форматорски напън на министъра в правителството на ГЕРБ Христо Иванов да предложи, както твърди, „радикална съдебна ре-форма“, която за щастие Народното събрание не прие. След което хвърли оставка и днес е най-върл противник на ГЕРБ като съпредседател на т.нар. „Демократична България“. Тежко и горко на нас – огромното мнозинство български граждани, които не споделяме ре-форматорските му напъни, ако Христо Иванов – вече като депутат, поднови законодателните си упражнения за „демократизиране“ на България...
Обстоятелството, че сега съществуващата съдебна власт е фикция се потвърждава и от факта, че в продължение на 29 години не показва положителни резултати, не изпълнява задълженията си спрямо гражданите и обществото. От извършените досега пет поправки на КРБ, четири са в Глава VI – „Съдебна власт“. Очевидно поправките са били козметични, след като проблемите в съдебната система остават, след като върховенството на правото е мръсна дума за повечето магистрати, а необузданата корупция продължава да се вихри – най-вече по върховете на властта. И ако днес някои отново повдигат въпроса за промени в Конституцията, трябва да им се припомни, че повтарянето на едни и същи упражнения не може да доведа до различен резултат.
Нека ми бъде простено, че перифразирам един от заветите на Апостола: „Нам трябват не ре-форми, а провов ред и върховенство на Закона!“ Защото, трябва отново да повторим, кардиналният въпрос за оцеляването на нацията и държавността е свързан със създаването на легитимна съдебна власт. Главният смисъл на независимата съдебна власт – от „За духа на законите“ на Шарл де Монтескьо (1689-1755) до наши дни – е да санкционира другите две власти (законодателната и изпълнителната), когато закононарушават, въз основа на изведения по-късно принцип „власт възпира власт“. Това означава правосъдието да се превърне в страж на законността, в най-действено средство за опазване на гражданите и обществото от произвола на чиновници, обявили се за държавата. Защото, може ли някой да посочи поне едно престъпление, извършено у нас извън действието или бездействието на овластения чиновник или магистрат?
Нека припомним, че съдебната власт е охраняваща власт. Нито една програма за възраждане на икономиката, образованието, социалното дело и т.н. не може да бъде осъществена докато не се възстанови непосредственото действие на КРБ, докато не се създаде легитимна охраняваща власт. Власт, която ефективно да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (аргумент от чл.117, ал.1 от КРБ).
Това е изключително трудна задача. Макар в преамбюла на демократичната ни Конституция да е записано, че България е демократична, правова и социална държава, реализирането на част от социалните, политическите права и защитните разпоредби фактически са суспендирани, следствие от десетилетния законодателен и управленски разгул, и налаганите отвън неолиберални мантри. За да се изгради ново легитимно нормативно здание необходимо е цялото общество да единодейства за отпор срещу олигархизацията на политиката, срещу срастването на икономическата с политическата и медийната власт. Доколкото създаването на нова съдебна система е от жизнена важност за оцеляване на нацията, необходимо е участниците в тоя съзидателен процес да са с доказани професионални, делови и морални качества; и в никакъв случай до участие в този процес да не бъдат допускани лица от магистратските „съюзи“ или от органите за управление на самоизфабрикувалата се съдебна система.
Такава „цедка“ е необходима, защото през годините на т.нар. преход се нароиха десетки юридически факултети, департаменти по политология, администрация и тем подобни, бълващи хиляди „правници“ и „администратори“, мисловният потенциал на повечето от които за разбиране на изградени през вековете фундаментални правни принципи и норми, причинно-следствени връзки, принципи на съвременната правова държава и т.н., и т.н., е на светлинни години от равнището на първокурсник в математическа гимназия. Нещо повече, „самоорганизирали“ се с парите на външни донори във фиктивни неправителствени организации, самообявили се за изключителни представители на гражданското общество, те се оказват доброволни слуги на чужди повели, чиято крайна цел в повечето случаи е окончателното разграбване и разпад на българската държавност.
Днес значителна част от тези кичещи се с дипломи „правници“ и „администратори“, но с липсващ професионализъм, експертност и най-вече – морал и отговорност за бъдещето на нацията, затлачват законодателната и изпълнителната власт, администрацията, управлението, съдилищата. Не са редки случаите, когато в публичните си изяви тези новоизлюпени „правници“ и „администратори“ откровено се подиграват с Върховния ни закон, дори си позволяват флагрантни изхвърляния в смисъл „Майната ѝ на Конституцията“!
В България все още има достойни, макар и преждевременно пенсионирани, магистрати и хабилитирани правници, както и граждански активисти със задълбочени познания в правото, администрацията и добрите европейски практики, които да бъдат ангажирани в този съзидателен процес. Естествено е този процес да продължи години, за да се стигне до действително качествен проект, който да гарантира ефективност в настоящето и да е насочен с десетилетия към бъдещето.
В тази връзка припомням една от любимите лекции на моя учител по конституционно право проф. Нено Неновски как е бил създаден френският Code Civil, известен като Наполеонов кодекс: често се налагало групата академици да обсъждат даден въпрос в продължение на дни, докато се постигне консенсус за прецизно формулиране текстът на съответната норма. Но и днес, два века след приемането на Code Civil, значителна част от разпоредбите му продължават да са действащи във френското право (а и в правото на редица европейски страни).
Възниква въпросът: докато се създаде съобразена с КРБ легитимна съдебна система, как да се озаптят „действията“ на магистрати, които продължават да издевателстват; отказват да съобразяват точно Конституцията и законите; отказват да изпълняват длъжността си по съвест; отказват да бъдат безпристрастни, обективни, справедливи; отказват да установяват истината; извършват фрапиращи нарушения на процесуалните правила?
Просто трябва да им се напомни, че не са ненаказуеми! И ако доскоро не е имало „политическа воля“ за санкционирането им, днес държавата е длъжна да приложи Декларацията за основните принципи на справедливост за жертвите на престъпления и злоупотреба с власт, приета на Седмия конгрес на ООН за превенция на престъпността и третиране на правонарушители (Милано, 26 август-6 септември 1985 г.)
Да им се напомни, че съгласно пар. (A.8) на Анекса към Декларацията „извършителите или трети лица, отговорни за тяхното поведение (магистрати и/или длъжностни лица в държавната и общинската администрация), дължат справедлива реституция на жертвите, на семействата им и на техните низходящи. Такава реституция трябва да включва връщане на собственост или плащане за претърпената вреда или загуба, възстановяване на разходите, направени в резултат на виктимизацията, предоставянето на услуги и възстановяването на правата“.
Остава да се уточни гражданският орган, създаден от Върховният суверен – Народът, който ефективно да санкционира деянията на престъпните магистрати. Това ще е решаващата стъпка към утвърждаване на демократичната, правовата и социалната държава!
Нова зора, бр. 27/202
