На приятеля Валентин
И на бай Дончо Цончев
На слука във „вечните ловни полета”!
Ден като ден. Ама не съвсем. Звъни приятел, с който не сме се чували отдавна.
Знаем се от деца.
Ама съвсем истински, както беше някога.
- Каня те на лов. Ще има разселени фазани. Ела в неделя. Ще тръгнем към 10.30.
- Приемам.
Как няма да приема. То днес да те поканят на лов си е цяло чудо.
Или по-скоро да те „допуснат”.
Едно време казвахме, че БЛРС е организация, в която като те приемат и се почва - толкова и толкова трудодни на правените с доброволен труд заслони и хижи; толкова на бригада за хранилки и изнасяне на фураж за подхранване на дивеча; а сега за неучастие в регулирането на вреден дивеч/сега е хищен, не че е кой знае каква разлика/ си плати глобата; хайде и за това, че не си предал доказателства за убити свраки и сиви врани; за таксация и т.н.
И въпреки всичко, хората си се натискаха да станат ловци.
И го имаха за голяма привилегия.
Стигна се чак до добилото масовост:
- Абе то по-лесно член на Партията ще станеш, отколкото ловджия.
С една дума, уж си се сдобил с огромно право, а всъщност си се нахендрил.
Дал си възможност да те преследва организацията, в която членуваш доброволно.
Е, днес май не е съвсем така.
Макар че от няколко години все по-ясно става, че май Партията пак си е, както и тогава - една.
То не случайно математиците казват, че успоредните прави някъде в пространството /известно на тях, а не на простосмъртните/ се пресичат.
Така де, елитът си е елит.
Вари го, печи го, който си може, си може.
А и още нещо.
Сега правоимащите, дали партийци или елитни ловци, никой не ги преследва.
Нито Партията, нито ловната им организация, нито…
Абе въобще, да живее Суверенът!
Той, народът е за това.
Стои отстрани, гледа сеир, цъка с език.
Премисля, върти го и …
И пак току се намери кой да го преметне.
Пак сумти под мустак, пак тихо казва едни, дето не са за казване. И пак го преметнат.
Ама да се върнем на темата.
С Валентин сме ловци от ония години, когато организацията, в която с трепет кандидатствахме, с трепет ходихме да слушаме лекции, да се учим да стреляме и накрая да се явяваме на изпити, теория и практика, си беше Една.
Като Партията!
И си имаше някакъв ред в нея.
Е, имаше и правоимащи. Ама като си практикуваха правото, стопанствата им бяха по-настрани, та само те си знаеха какво правят.
Но и дивеч въдеха.
Да има и за големците, да има и за простосмъртните.
А сега идете някъде на лов така, без покана.
Не е като едно време - в молбата пишеш, че приемаш Устава и Програмата на БЛРС, че ще…, и т.н.
И го спазваш.
Сега Национална организация едно на ръка.
До нея плътно напира за първенство друга, пак като старата - БЛРС.
Под тях Сдружения, не видели хаир ни от едните, ни от другите, сами са се нагърбили да се организират, да си въвеждат ред и порядък.
- Що да им плащаме на тия. Плати си билет само в Горите, регистрирай си Сдружение и си ловувай.
Абе може и да е така, ама не съвсем.
- Она козата си сака пръч!
Прости ли са българите. Това е страдано, мислено, мерено, та накрая отсечено.
Една работа без майсторлък не става.
Де ги сега елитните елени, с които се гордеехме по международни изложения.
Де ги саблезъбите диви шопари?
Или фазани с опашки по метър - метър и нещо?
Ами зайците, дето с мрежи ги ловяха. За валута.
- Моето си е мое!
Това е философията сега на ловците.
Седна си вечер у кръчмата, клуб или сайвант.
Или у некоя механичка, правена като за своя душа.
- Знаем си и кътните зъби. Свои хора. Утре, дето е речено, човек да утепаме, че си го скриеме. Нема и да се разбере. Горски ли, сдружения ли, организации.
- Ние сме си. И тва е!
Феодализмът и крепостното право отдавна са премахнати, ама нали всяко поколение само се учи от грешките - на сегашните това ни дойде до главите.
- Закривай, ликвидирай! Продавай!
- А сега ми дайте земите. Ама в реални граници, ей!
Да бе, ама с реални мотики.
А сега да видиш гърбене.
Зор.
И земицата, и тя като козата.
Едно е агроном да ти каже как, та не само царевичак и шума да прибираш.
И техниката да ти работи.
Както земята, така и дивеча.
- Абе там около стопанството на оня, дето са се наредили един през друг все чорбаджии, да знаеш какво е.
- Абе нищо не е. И там нема. Нали влизааме.
- Абе влизаате, влизаате, ама като ви побарат некой ден ония с джиповете, че берете ядове.
- А-а-а-а, че ми побарат дедовио…
- Че видиш, они таквиа им требат. Па си як, че носиш и на бой.
- Абе, я да си одиме тука. У нашто. Мирна ти глава.
- Бе то какво ли остана. Пъдпъдъци нема. Яребици нема. Гургулик, като нема слънчоглед, и он не иде.
- Бе нали пущааме фазани. Има нема, прибереме по некой.
- Абе пущааме, ама нали днеска го пущиме, сабале, па на обед го дириме. Кога да отфръкне. Виж, че едва литне и оно кутрето го фане.
***
Тия съм ги слушал, слушал. Не един и два пъти. Ама сега, мисля си, няма да е така.
Новата организация е това. БЛРС.
А и Валентин е станал председател там.
Знам, че като се захване с нещо, прави го.
От нищо, сега на външните пазари го знаят.
А и ако някой знам, че с труд е постигнал нещо, той е.
Пред очите ми е ставало.
И така, стигам навреме.
Хората му са нетърпеливи.
Някога са били три дружинки. В три села по една. Сега са едно.
Пъплим с колите нагоре по едни пътища, докато излизаме на билото, където се ширва едно плато.
Заслон като слънце.
- С доброволен труд сме го правили - репчат се ловците. Е, тука ни е масата, ако вали сме вътре. А по настрани, виж, друга сковахме, като е добро времето и там сядаме.
Оттук дере, от другата страна дере, гората отдалечена. По платото трева до кръста, шипки, трънки, тук там по някое дръвче. В ниското ниви и река…
- Абе ако съм фазан, все тук ще съм.
Част от ловците вече са тук, другите пъплят по стръмното. Пристигат и последните.
- А, те го и шефа.
Пристига „алтернативния” председател.
- Айде бе, шефе. Ела кажи по некоя приказка и да тръгваме.
- Ей, здрасти, здрасти…
- А на слука!
- На слука!
Личи, че се познават.
- О, я и от другите сте ни дошли. А заповядайте.
- Абе да ви видим „алтернативните”…
- Че кое ни е алтернативното - без капка ирония промърморват неколцина.
То си е и така.
И тук ловци. И там ловци.
Пушки, патрондаши, кучета, бележки, маскировъчни дрехи, отгоре ярки шапки или жилетки, инструктажи…
- А добре сте дошли. Излетът е само на фазан. Стреля се и по хищници. Имаме лисици, а и чакали са се появили. Зайци имаме, ма да не сте посмели! Стреля се само по летящи птици и по ясно видима цел…
Че кое им е „алтернативното”, наистина. И те са като другите.
Че то и ония, за които става въпрос по- горе, чорбаджиите, кое им е „алтернативното”.
Ако са елит, елит са. Простолюдието, в каквато и боя да се кълне, пак си е едно.
А елитът си е елит.
От избори на избори - все са си едни.
- в редица, пушките напред и нагоре. Бавно. Нека кучетата да работят. И се изчаквайте, изравнявайте! Стреля първо този, пред когото се е вдигнала птицата. Другото си го знаете.
- Ей, че те и „алтернативните” са като нас, бе.
- Да бе, пък ние си мислихме…
- Абе карай сега. Гледай кучето!
Стъпка по стъпка, трънка по трънка, ловът си върви по своя си тертип.
Някои удрят, други пропускат, с едни се шегуват, към други гледат с уважение. То така си е в лова.
След няколко прочесвания на драките се дава сигнал за край.
- Айде сега да видим кой как ще се отчете.
- Абе, шефе, ама ти що си без пушка?
- А-а-а, да кажете после, че съм ви избил фазаните. Без тия. Походих, видях, добре сте се организирали, ама както сте се събрали, една фазанария, ей там в ниското, що не си дигнете?
- Ще стане, ей. Догодина ще стане.
- Айде сега, редете фазаните - разпорежда се организаторът.
Чак от Осоица идва, не е шега.
- Я сега! За снимка се наредете! И заслона да се вижда! И кучетата дайте напред! А сега, кажете зе-ле!
- Айде още по една снимка.
- Давай сега на рибарника. Там ни чака трапеза. Нещо от мене, нещо кой каквото си носи - провиква се Валентин.
- И пушките разглобени, в багажниците. И нали знаете, никакъв алкохол, че и път ни чака.
Да бе, егати „алтернативните”- мисля си.
Някога Дончо Цончев, като представяше сборник с разкази в големия салон на БАН, срещу Народното събрание, два часа ни държа в напрежение.
При това на крака му бяха дошли депутати от всякаквите там партии, министри, че и президент даже.
Чете, чете нещо, па току завърши- ПНЮ.
- Абе, какво е това, а? ПНЮ, ПНЮ…
А бай Дончо продължава:
- Та така си бяхме, та това направихме, та такава лакардия стана, тоя така, оня онака…
- Кажи бе, бай Доне, а това ПНЮ какво е? То повечето ти неща така свършват.
- Абе какво е, какво е…? Такова… ПНЮ. „После се напихме юнашката”. Това е.
- Ей, Доне, майстор си бе, майстор. Ама как си го извъртял само.
Няма го вече бай Дончо. И другите ги няма, дето един по един си отлетяха преди него от оня „Синор на живите” към Ковачевското, дето си го обичаше до последно.
И дето все търсеше повод да приседне, да отвори приказка за ония, с които е сядал преди. Да извади манерката, па да прелее, преди да прекваси и своите устни.
За Емилиян Станев, за бай Йордан Радичков, за Марко Семов, за…
И как само им завиждаше. Умееше го. Мъжкар отвсякъде. Поръсваше ги с комплименти, гаче ли са със звезден прах.
- Ей, ама само как си го казал , а-а-а-а. Няма друг като тебе. Гений, жив гений, ей. Момчета…
- А-а-а, Дончо, ами ти бе. Щом е за лова, равен нямаш, ей.
Кой ли знае? Българи са все пак - може и да са си завиждали. Ама друго е при тях, при интелигенцията.
То и сега има пишещи, не е като да няма.
Ама май по си завиждат.
Като един от последните в редицата, той и после да им „завиждаше”.
- Ей, изхитриха се бе. Преди мен отидоха в ония, вечните ловни полета…
Сега и той, бай Дончо, е там някъде.
В ония места, откъдето никой не е дал обратен знак - добро ли е, лошо ли?
Има ли ги „вечните ловни полета”?
***
На този лов на фазани, този ден с „алтернативните” все за това си мислех.
Ония, звездните, а и обикновенните преди нас, се изхитриха така да подредят нещата, че хем да ловуват като хората, хем да пишат и да се хвалят, хем да правят онова „ПНЮ” след лов, без да се изпотрепят с чифтетата или с колите след това, ние какво направихме?
Хубаво е, че и „националните”, и „алтернативните” добре разбират, че алтернативата всъщност е една.
И синодите са два, мюфтийствата, и футболните съюзи, и спортните федерации…
Партиите уж са много.
А виж, България ни е една.
И ще пребъде. Сигурно.
А на този лов си мислех и за друго.
Бяхме заедно - истински бизнесмени, бивши полицаи, настоящи полицаи, бивши прокурори, настоящи следователи, настоящ и бивш кмет. Всякакви хора.
Ловци!
Дори православен свещенник - не ловец.
Някои се поднасяха, други се обиждаха. В приказки и хвалби се надпреварваха. И в обещания.
Към всички тях, поклон.
Но не се делете, приятели.
Виждате, че алтернатива няма.
За всичко си говорихме и надговарвахме след този лов.
Но сред нас ги нямаше ония, които правеха нещата. Или поне можеха мъдро да кажат как да се правят.
Както и мъдро да мълчат.
Нито се Напихме Юнашката.
Нито се сетихме да говорим за „вечните” неща.
Та като търсим алтернативи, по-полека, момчета!