На приятеля Валентин

И на бай Дончо Цончев

На слука във „вечните ловни полета”!

Ден като ден. Ама не съвсем. Звъни приятел, с който не сме се чували отдавна.

Знаем се от деца.

Ама съвсем истински, както беше някога.

- Каня те на лов. Ще има разселени фазани. Ела в неделя. Ще тръгнем към 10.30.

- Приемам.

Как няма да приема. То днес да те поканят на лов си е цяло чудо.

Или по-скоро да те „допуснат”.

Едно време казвахме, че БЛРС е организация, в която като те приемат и се почва - толкова и толкова трудодни на правените с доброволен труд заслони и хижи; толкова на бригада за хранилки и изнасяне на фураж за подхранване на дивеча; а сега за неучастие в регулирането на вреден дивеч/сега е хищен, не че е кой знае каква разлика/ си плати глобата; хайде и за това, че не си предал доказателства за убити свраки и сиви врани; за таксация и т.н.

И въпреки всичко, хората си се натискаха да станат ловци.

И го имаха за голяма привилегия.

Стигна се чак до добилото масовост:

- Абе то по-лесно член на Партията ще станеш, отколкото ловджия.

С една дума, уж си се сдобил с огромно право, а всъщност си се нахендрил.

Дал си възможност да те преследва организацията, в която членуваш доброволно.

Е, днес май не е съвсем така.

Макар че от няколко години все по-ясно става, че май Партията пак си е, както и тогава - една.

То не случайно математиците казват, че успоредните прави някъде в пространството /известно на тях, а не на простосмъртните/ се пресичат.

Така де, елитът си е елит.

Вари го, печи го, който си може, си може.

А и още нещо.

Сега правоимащите, дали партийци или елитни ловци, никой не ги преследва.

Нито Партията, нито ловната им организация, нито…

Абе въобще, да живее Суверенът!

Той, народът е за това.

Стои отстрани, гледа сеир, цъка с език.

Премисля, върти го и …

И пак току се намери кой да го преметне.

Пак сумти под мустак, пак тихо казва едни, дето не са за казване. И пак го преметнат.

Ама да се върнем на темата.

С Валентин сме ловци от ония години, когато организацията, в която с трепет кандидатствахме, с трепет ходихме да слушаме лекции, да се учим да стреляме и накрая да се явяваме на изпити, теория и практика, си беше Една.

Като Партията!

И си имаше някакъв ред в нея.

Е, имаше и правоимащи. Ама като си практикуваха правото, стопанствата им бяха по-настрани, та само те си знаеха какво правят.

Но и дивеч въдеха.

Да има и за големците, да има и за простосмъртните.

А сега идете някъде на лов така, без покана.

Не е като едно време - в молбата пишеш, че приемаш Устава и Програмата на БЛРС, че ще…, и т.н.

И го спазваш.

Сега Национална организация едно на ръка.

До нея плътно напира за първенство друга, пак като старата - БЛРС.

Под тях Сдружения, не видели хаир ни от едните, ни от другите, сами са се нагърбили да се организират, да си въвеждат ред и порядък.

- Що да им плащаме на тия. Плати си билет само в Горите, регистрирай си Сдружение и си ловувай.

Абе може и да е така, ама не съвсем.

- Она козата си сака пръч!

Прости ли са българите. Това е страдано, мислено, мерено, та накрая отсечено.

Една работа без майсторлък не става.

Де ги сега елитните елени, с които се гордеехме по международни изложения.

Де ги саблезъбите диви шопари?

Или фазани с опашки по метър - метър и нещо?

Ами зайците, дето с мрежи ги ловяха. За валута.

- Моето си е мое!

Това е философията сега на ловците.

Седна си вечер у кръчмата, клуб или сайвант.

Или у некоя механичка, правена като за своя душа.

- Знаем си и кътните зъби. Свои хора. Утре, дето е речено, човек да утепаме, че си го скриеме. Нема и да се разбере. Горски ли, сдружения ли, организации.

- Ние сме си. И тва е!

Феодализмът и крепостното право отдавна са премахнати, ама нали всяко поколение само се учи от грешките - на сегашните това ни дойде до главите.

- Закривай, ликвидирай! Продавай!

- А сега ми дайте земите. Ама в реални граници, ей!

Да бе, ама с реални мотики.

А сега да видиш гърбене.

Зор.

И земицата, и тя като козата.

Едно е агроном да ти каже как, та не само царевичак и шума да прибираш.

И техниката да ти работи.

Както земята, така и дивеча.

- Абе там около стопанството на оня, дето са се наредили един през друг все чорбаджии, да знаеш какво е.

- Абе нищо не е. И там нема. Нали влизааме.

- Абе влизаате, влизаате, ама като ви побарат некой ден ония с джиповете, че берете ядове.

- А-а-а-а, че ми побарат дедовио…

- Че видиш, они таквиа им требат. Па си як, че носиш и на бой.

- Абе, я да си одиме тука. У нашто. Мирна ти глава.

- Бе то какво ли остана. Пъдпъдъци нема. Яребици нема. Гургулик, като нема слънчоглед, и он не иде.

- Бе нали пущааме фазани. Има нема, прибереме по некой.

- Абе пущааме, ама нали днеска го пущиме, сабале, па на обед го дириме. Кога да отфръкне. Виж, че едва литне и оно кутрето го фане.

***

Тия съм ги слушал, слушал. Не един и два пъти. Ама сега, мисля си, няма да е така.

Новата организация е това. БЛРС.

А и Валентин е станал председател там.

Знам, че като се захване с нещо, прави го.

От нищо, сега на външните пазари го знаят.

А и ако някой знам, че с труд е постигнал нещо, той е.

Пред очите ми е ставало.

И така, стигам навреме.

Хората му са нетърпеливи.

Някога са били три дружинки. В три села по една. Сега са едно.

Пъплим с колите нагоре по едни пътища, докато излизаме на билото, където се ширва едно плато.

Заслон като слънце.

- С доброволен труд сме го правили - репчат се ловците. Е, тука ни е масата, ако вали сме вътре. А по настрани, виж, друга сковахме, като е добро времето и там сядаме.

Оттук дере, от другата страна дере, гората отдалечена. По платото трева до кръста, шипки, трънки, тук там по някое дръвче. В ниското ниви и река…

- Абе ако съм фазан, все тук ще съм.

Част от ловците вече са тук, другите пъплят по стръмното. Пристигат и последните.

- А, те го и шефа.

Пристига „алтернативния” председател.

- Айде бе, шефе. Ела кажи по некоя приказка и да тръгваме.

- Ей, здрасти, здрасти…

- А на слука!

- На слука!

Личи, че се познават.

- О, я и от другите сте ни дошли. А заповядайте.

- Абе да ви видим „алтернативните”…

- Че кое ни е алтернативното - без капка ирония промърморват неколцина.

То си е и така.

И тук ловци. И там ловци.

Пушки, патрондаши, кучета, бележки, маскировъчни дрехи, отгоре ярки шапки или жилетки, инструктажи…

- А добре сте дошли. Излетът е само на фазан. Стреля се и по хищници. Имаме лисици, а и чакали са се появили. Зайци имаме, ма да не сте посмели! Стреля се само по летящи птици и по ясно видима цел…

Че кое им е „алтернативното”, наистина. И те са като другите.

Че то и ония, за които става въпрос по- горе, чорбаджиите, кое им е „алтернативното”.

Ако са елит, елит са. Простолюдието, в каквато и боя да се кълне, пак си е едно.

А елитът си е елит.

От избори на избори - все са си едни.

- в редица, пушките напред и нагоре. Бавно. Нека кучетата да работят. И се изчаквайте, изравнявайте! Стреля първо този, пред когото се е вдигнала птицата. Другото си го знаете.

- Ей, че те и „алтернативните” са като нас, бе.

- Да бе, пък ние си мислихме…

- Абе карай сега. Гледай кучето!

Стъпка по стъпка, трънка по трънка, ловът си върви по своя си тертип.

Някои удрят, други пропускат, с едни се шегуват, към други гледат с уважение. То така си е в лова.

След няколко прочесвания на драките се дава сигнал за край.

- Айде сега да видим кой как ще се отчете.

- Абе, шефе, ама ти що си без пушка?

- А-а-а, да кажете после, че съм ви избил фазаните. Без тия. Походих, видях, добре сте се организирали, ама както сте се събрали, една фазанария, ей там в ниското, що не си дигнете?

- Ще стане, ей. Догодина ще стане.

- Айде сега, редете фазаните - разпорежда се организаторът.

Чак от Осоица идва, не е шега.

- Я сега! За снимка се наредете! И заслона да се вижда! И кучетата дайте напред! А сега, кажете зе-ле!

- Айде още по една снимка.

- Давай сега на рибарника. Там ни чака трапеза. Нещо от мене, нещо кой каквото си носи - провиква се Валентин.

- И пушките разглобени, в багажниците. И нали знаете, никакъв алкохол, че и път ни чака.

Да бе, егати „алтернативните”- мисля си.

Някога Дончо Цончев, като представяше сборник с разкази в големия салон на БАН, срещу Народното събрание, два часа ни държа в напрежение.

При това на крака му бяха дошли депутати от всякаквите там партии, министри, че и президент даже.

Чете, чете нещо, па току завърши- ПНЮ.

- Абе, какво е това, а? ПНЮ, ПНЮ…

А бай Дончо продължава:

- Та така си бяхме, та това направихме, та такава лакардия стана, тоя така, оня онака…

- Кажи бе, бай Доне, а това ПНЮ какво е? То повечето ти неща така свършват.

- Абе какво е, какво е…? Такова… ПНЮ. „После се напихме юнашката”. Това е.

- Ей, Доне, майстор си бе, майстор. Ама как си го извъртял само.

Няма го вече бай Дончо. И другите ги няма, дето един по един си отлетяха преди него от оня „Синор на живите” към Ковачевското, дето си го обичаше до последно.

И дето все търсеше повод да приседне, да отвори приказка за ония, с които е сядал преди. Да извади манерката, па да прелее, преди да прекваси и своите устни.

За Емилиян Станев, за бай Йордан Радичков, за Марко Семов, за…

И как само им завиждаше. Умееше го. Мъжкар отвсякъде. Поръсваше ги с комплименти, гаче ли са със звезден прах.

- Ей, ама само как си го казал , а-а-а-а. Няма друг като тебе. Гений, жив гений, ей. Момчета…

- А-а-а, Дончо, ами ти бе. Щом е за лова, равен нямаш, ей.

Кой ли знае? Българи са все пак - може и да са си завиждали. Ама друго е при тях, при интелигенцията.

То и сега има пишещи, не е като да няма.

Ама май по си завиждат.

Като един от последните в редицата, той и после да им „завиждаше”.

- Ей, изхитриха се бе. Преди мен отидоха в ония, вечните ловни полета…

Сега и той, бай Дончо, е там някъде.

В ония места, откъдето никой не е дал обратен знак - добро ли е, лошо ли?

Има ли ги „вечните ловни полета”?

***

На този лов на фазани, този ден с „алтернативните” все за това си мислех.

Ония, звездните, а и обикновенните преди нас, се изхитриха така да подредят нещата, че хем да ловуват като хората, хем да пишат и да се хвалят, хем да правят онова „ПНЮ” след лов, без да се изпотрепят с чифтетата или с колите след това, ние какво направихме?

Хубаво е, че и „националните”, и „алтернативните” добре разбират, че алтернативата всъщност е една.

И синодите са два, мюфтийствата, и футболните съюзи, и спортните федерации…

Партиите уж са много.

А виж, България ни е една.

И ще пребъде. Сигурно.

А на този лов си мислех и за друго.

Бяхме заедно - истински бизнесмени, бивши полицаи, настоящи полицаи, бивши прокурори, настоящи следователи, настоящ и бивш кмет. Всякакви хора.

Ловци!

Дори православен свещенник - не ловец.

Някои се поднасяха, други се обиждаха. В приказки и хвалби се надпреварваха. И в обещания.

Към всички тях, поклон.

Но не се делете, приятели.

Виждате, че алтернатива няма.

За всичко си говорихме и надговарвахме след този лов.

Но сред нас ги нямаше ония, които правеха нещата. Или поне можеха мъдро да кажат как да се правят.

Както и мъдро да мълчат.

Нито се Напихме Юнашката.

Нито се сетихме да говорим за „вечните” неща.

Та като търсим алтернативи, по-полека, момчета!