/Поглед.инфо/ Днес геополитическите времена са напрегнати и турбулентни – и с всеки изминал месец напрежението се повишава. През летните месеци на тази година се очакват ключови, решителни събития. Объркването във всички сфери е голямо и се задълбочава. За да се ориентираме в днешната геополитическа ситуация са ни нужни ясна теоретическа карта и сигурен теоретически компас. Аз ги намирам в творчеството на доайена на европейската континентална философия на правото и политиката, доайенът, също така, на голямата европейска геополитика Карл Шмит. Около името на този германски фундаментален мислител витае и до наши дни един парадокс – в академични официални трудове цитирането му не е желателно и се избягва, тъй като над него виси обвинението в сътрудничество с нацизма. От друга страна, обаче, познаването на неговите многобройни трудове и тяхното използване е централно условие за професионализъм в неформалните кръгове на академически живот и общуване в науката в цяла Западна Европа. Именно в това е и парадокса – от една страна Карл Шмит официално не съществува в науката, а от друга страна – в научния живот той е безусловен и незаобиколим фактор с авторитета на своето творчество.
Неговото определение за „Политическото” от книгата „Понятието за политическо”(1932 г.) е крайъгълен камък в разбирането за същността на политиката и на всяко политическо действие, всеки опит тази дефиниция да бъде оспорена или заобиколена по някакъв начин отново и отново я потвърждава. Разбира се, тази дефиниция на Политическото е неприемлива за господстващата днес либерална догматика в европейската наука, но всеки път, когато се наложи научната аргументация да се опре на сигурно основание, сериозният анализ започва от Шмитовската дефиниция на Политическото.

Кратък цитат: „Специфичното политическо различаване, към което може да се сведат политическите действия и мотиви – това е различаването между приятел и враг (на латински amicus – hostis). То дава определение на понятието чрез критерии, а не чрез изчерпателна дефиниция или чрез съобщаване на неговото съдържание. Доколкото това различаване не може да се изведе от други критерии, то такова различаване се прилага към политическото аналогично на относително самостоятелните критерии на другите противоположности: доброто и злото в морала, прекрасното и безобразното в естетическото и т.н. Във всеки случай то (различаването) е самостоятелно не в този смисъл, че тук има действителна нова предметна област, а в смисъл, че то не може нито да се обоснове чрез някаква противоположност от другите противоположности или чрез техен ред, нито да се сведе към тях. ... Смисълът на различаването на приятеля и врага се състои в това да се обозначи висшата степен на интензивност на съединение или разделение, на асоциация или дисоциация, това различаване може да съществува теоретически и практически независимо от това дали се използват едновременно всички тези морални, естетически или икономически и други различавания. ...” (Понятието за политическото 1932 г.). Като се опитвам да сведа смисъла на тази дефиниция до една максимално кратка форма: категориите приятел и враг, съюзник – противник позиционират и всъщност конституират най-дълбоката същност на политическата субектност, на политическият феномен, също така тези две категории имат основополагащ и изначален смисъл в науката за Политическото – политологията.
Този критерий (amicus-hostis) следва неизбежно да бъде приложен и към дейността на днешния 47 президент на САЩ. Вероятно някой би възразил, че Доналд Тръмп е вече състоял се политик, който уверено печели своите победи. Това, обаче, все още не е напълно вярно, Донaлд Тръмп идва в политиката от бизнеса и все още носи в своите политически действия специфичен бизнес-смисъл. Днес президентът на САЩ все още е гостенин в голямата политика и все още му предстои да се конституира като реален субект на политически, а не бизнес действия.

Разбира се, в сферата на вътрешно-американската политика той се позиционира безспорно като успешно действащ политик до този момент, като следва да се напомни, че във вътрешно-политически план, за който става дума тук, той реализира чрез своите действия не толкова своите ситуационни хрумвания, колкото една дълбоко премислена и мащабна консервативна програма, разработена своевременно във фондацията „Наследие“ (вж. „Мандат за управление 2025“).
Цялата вътрешно-политическа програма на Тръмп, дори когато (или ако) бъде изпълнена, има естеството не толкова да постига генералните геополитически цели на президента (което не може да стане без изпълнението на външнополитическата програма), колкото е борба за укрепване и възстановяване на политическото единство на народа. Както пише Карл Шмит (в същото съчинение) „Реалната възможност за борба , която трябва да бъде винаги налична, за да може да става дума за политика, при такъв род „първичност на вътрешната политика” се отнася следователно не към войната между организирани единства на народи (държави или империи), но към война от граждански тип, гражданска война”.

За да може президентът на САЩ да се конституира като действително геополитически фактор, той трябва да изърши чрез дейността си класическото основополагащо разделяне между съюзника и противника.

Има различни начини това да стане, но има само един начин Тръмп да успее да се конституира като геополитик, а не като успешен бизнесмен. За целта той ще трябва да осъзнае същността на геополитическото противопоставяне на Америка – спрямо противника, спрямо съюзника и в крайна сметка срещу целия свят.

Външно-политическите действия на новоизбрания президент едва сега започват, и това, което предстои, е те да се разгърнат през следващите месеци.
За да успее Тръмп да осъзнае своя геополитичекски противник той трябва да осъзнае, че неговия главен противник в международен план е същата тази американска Демократическа партия, която във вътрешно-политически план му открадна чрез фалшификации и манипулации победата на предишните президентски избори, отне му думата в американските медии и се опита два пъти да отнеме живота му (и тези опити вероятно ще продължат). Това, което във вътрешнополитически план изглежда просто като едната от двете политически партии на САЩ, в международен и глобален план всъщност е главен интерфейс на глобалната дълбока държава, която няма нужда да бъде локализирана строго в Америка, за да бъде у дома си навсякъде по света – например, чрез глобални структури от типа на USAID, Отворено общество и Америка за България. Нека да повторя – американската Демократическа партия чрез своите глобализирани структури по целия свят е не просто главния конкурент за властта на Тръмп в САЩ , но и глобален враг на линията на Тръмп в световен мащаб.

Войната, която днес Америка води срещу Русия (както директно, така и чрез Европа) е не война на американската държава (и на европейските държави) а война, която Демократическата партия на САЩ води срещу Русия (пряко и косвено), като главен глобален интерфейс на глобализирания световен финансов капитал. В този смисъл, преди да бъде една американска политическа партия, ДП на САЩ е преди всичко глобален интерфейс и изпълнителна структура на дълбоката държава. По този начин войната, която ДП на САЩ води срещу Русия, и войната, която същата партия води срещу Тръмп просто не са две различни войни, а са две лица на една и съща война.

А оттук следва, че няма нито една причина (икономическа, политическа или културна) днешна Русия да бъде враг на линията на Тръмп. Тъкмо напротив, днешната политика на Кремъл е демонстративно отворена и готова за творческо взаимодействие и разбирателство с екипа на Тръмп и с цялата му политическа линия. Това е така, защото, всъщност Кремъл воюва днес не за територии, за полезни изкопаеми или за природни ресурси. Главното желание на Кремъл, изразено още в Меморандума от 2021 год. беше желанието Америка и Русия да общуват по повод глобалните проблеми на днешното човечество – залогът бяха не полезните изкопаеми на Украйна, а едно ново разбирателство между Москва и Вашингтон относно глобалната архитектура на сигурността в света. Администрацията на Байдън, ръководството на ЕС и ръководството на НАТО отговориха на това желание на Русия със смях и подигравки.

Но днес вече никой не се шегува, нито в Америка, нито в Европа, нито в НАТО. Дошъл е моментът за сериозни и отговорни разговори относно глобалната съдба на човечеството. И без съмнение, ако да би искал, днес Тръмп би намерил в Кремъл свои заинтересувани събеседници и поддръжници. Днес от волята на Тръмп, от неговата способност да разбира същината на проблемите зависи той да намери в Кремъл свой геополитически стратегически съюзник. Казано просто, ако Тръмп успее да осъзнае и да дефинира точно своя главен враг и своя съюзник, зависи дали той ще тръгне по пътя на Рузвелт (един добронамерен и сериозен приятел) или ще тръгне, например по стъпките на Труман – път, който би го завел до ядрени експлозии.

Всъщност, на Украйна отдавна вече не може да се помогне, дори и чрез президентско бизнес хрумване, дори и ако президентът е на САЩ. Така е отдавна – още от оня февруарски ден на 2014 год., когато представителката на Държавния департамент на САЩ Виктория Нуланд издигна своя сакраментален лозунг „Fuck EU” С тази ругатня – която е също и геополитически принцип – тя предначерта предстоящия път на държавата Украйна. Европейският ентусиазъм на украинското ръководство го отведе не в Европа, а в Америка, и то направо в сектата на неоконите, каквато беше Нюланд тогава, и е такава и досега, каквито бяха личностите, завладели Държавния департамент на САЩ – Антъни Блинкен и всички други.

Няма начин да се получи модерна европейска украинска нация, ако изграждането не се започне с много широка демократична и толерантна платформа. Напротив – украинската нация, която води началото си, генезиса си, от неоконския преврат през 2014 г., заложи върху фундамента на вехтата нацистка русофобия. Разбира се, резултатът е ясен - разпад, деморализация, гниене, унищожение на всичко жизнено, исторически тупик.

Държавност, градена на русофобска основа е невъзможна – тази поука трябва да стигне и до българското русофобско малцинство, т.е. до т.нар. (прости Господи) „управленски елит”, който днес е окончателно объркан и деморализиран от натиска на събитията.

Но ако е невъзможно днес да се помогне на Украйна, то на Русия не е необходима помощ. Днес Русия има нужда не от помощ (защото тя си има всичко необходимо), а от разбиране – разбиране на нейните исторически цели и задачи.

Русия застана на верния исторически път, когато се освободи от гибелните олигархични илюзии, за това, че съдбата на руско-украинските отношения зависи от договарянето (”договорняка”) между украинските и руските олигарси по повод общите им интереси, когато стана ясно, че отношенията между Москва и Киев вече никога няма да зависят от капризите на Ринат Ахметов и от интригите на Игор Коломойский. Русия застана на верния път, когато (поддръжника на принципа, че международните отношения трябва да се „икономизират“) Вячеслав Сурков бе помолен да освободи мястото си в АП.

Днес отношението между двете столици се решават не чрез олигархически „договорняци”, а чрез хиацинти, гвоздики и фабове – и чрез тях потъва окончателно в миналото кошмарното наследство на съветската перестройка. Да, цената на това решение е ужасна – но това е цената на перестройката, започната от други хора в други времена.

Днес тази цена се изплаща окончателно и завинаги. И срещу тази цена Москва и цяла Русия получават безценен исторически опит и разбиране – на себе си и света.
Всъщност, Русия днес няма нужда от никакви преговори със САЩ за приключване на войната с Украйна – дипломатическите отношения със САЩ са в долна мъртва точка, големите проблеми са при Тръмп, а не при Путин, войната срещу бандеровския режим върви успешно и е в етап на приключване. Путин няма нужда от замразяване по фронтовата линия и още по-малко той има нужда от европейски „мироопазващи сили” на украинска територия.

Всъщност Кремъл има нужда не от разговори по повод Украйна, защото тя на фона на истинския проблем е частен случай, който ще бъде решен именно като частен случай. Истината е, че Кремъл се нуждае от договаряне по повод нова система за глобална сигурност, когато ще бъде немислимо за всеки да разполага своите ракети под носа на съседа си, когато никой няма да заплашва другия с cancel и когато рептилията от студената война НАТО ще бъде изпратена на мястото си – при Варшавския договор. Всичко това предстои – а днес светът очаква новите си времена ...

На този етап Тръмп е свободен, както е свободен човек, който все още не е извършил своя предстоящ съдбовен избор. (Разбира се, дребните глупости не се броят – например, неговата идея, че Русия е помогнала на Америка да победи нацизма).

Важното, същественото е, че все още всички пътеки – верни и лъжливи – са пред краката му и от неговия отговорен избор зависи по коя от пътеките ще тръгне.
Светът очаква Тръмп да посрещне своето главно предизвикателство, т.е. той да определи по исторически адекватен начин своите врагове и своите съюзници, за да се конституира като субект на съвременната глобална геополитика. Това още не е станало, и предстои да стане през следващите месеци до лятото на тази година.
Заровете още не са хвърлени, продължава метафизическия момент на неопределеност. Ние можем само да чакаме и да се надяваме.

Да се надяваме.

* Доклад на доц. Валентин Вацев на Международната научна конференция «Преход от еднополюсен към многополюсен свят. Европа-Балканите-България» в София / 11.02-2025 г.