Интервю на Валерия Велева

- Весела, ако сега беше министър на спорта, какво би направила след Олимпийския погром, който преживяхме?

Какво бих направила? Бих започнала от оборудването на всички училища с необходимите спортни съоръжения и пособия. Да се въведе стандарт, както бе с програмата за компютъризация на българското училище. Бих се опитала да променя модела на спорта у нас. Бих поискала търпение от обществото, защото медалите няма да дойдат веднага. Това – в дългосрочен план. Този процес става с анализиране на проблемите и естествено – с политическа подкрепа. В по-краткосрочен план – бих направила сериозна дискусия и прочит на резултатите от олимпийските игри. Миналата седмица имахме заседание на Изпълнителното бюро на Олимпийския комитет и бе нормално да обсъждаме представянето ни в Лондон. Моето становище бе, че част от отговорностите на министерството трябва да се прехвърлят към Олимпийския комитет. Защото има много специфични проблеми, които са неприсъщи за решаване от администрацията на министерството.

Например?

Например определянето на критериите и утвърждаването на програмите, по които се финансират федерациите. Това не е работа на държавата, а на експерти, на специалисти, които са в БОК. Задълженията на министерството би следвало да е определяне на общата рамка и цели на програмата за олимпийска подготовка. Реализацията на тази програма да се осъществява от БОК. По този начин, от плещите на министъра на спорта ще падне отговорност, която не е негова. А не сега - Свилен Нейков да се чуди какво да каже на журналистите и на обществото. Щеше да търси тази отговорност от Олимпийския комитет.

А той прехвърли отговорността на своите предшественици. Каза: Ние, нашето управление не сме виновни за тези резултати.

Не, не! Всички сме виновни! Всички от 90-та година насам с малко или много сме виновни за тези резултати. И за да се промени нещо, трябва да се вземат тежки, болезнени решения. Привеждането в действие на което и да е от тях може да отнесе главата на самия министър, както и да се казва той. Затова - той трябва да търси по-широк консенсус. Политически и обществен. Не трябва да сме самонадеяни, че може да управляваме сами и за дълго време, защото времето минава, а слабостите си остават.

Очакваше ли толкова слаби резултати в нашето представяне?

Ако имаш реален поглед за случващото се и не си си сложил розовите очила, можеш да предвидиш какво ни очаква. Единствено, за което бях сигурна, е медалът на Станка Златева. Всичко останало беше въпрос на късмет, на добро стечение на обстоятелствата, които така и не ни се случиха, за съжаление. Появиха се обществени очаквания, които бяха плод на бодряшките изказвания на управляващите преди игрите. Никой не си зададе публично въпросите, защо в кану-каяка и в гребането претърпяхме крах, най-големият крах - там дори и представител не можахме да излъчим. Това никога не се е случвало в последните 30 години. Защо след Данчо Йовчев и Мария Гроздева зее пропаст? Защо лекоатлетите ни ( с 1-2 изключения) от години нямат успех на олимпийски игри ? А тези неща се знаеха….

Когато стоеше пред екрана и гледаше нашите състезания, ядосваше се или плачеше?

А не, аз никога не плача за такива неща. Но много се ядосвах. Мога да плача от радост, но трагедии от това не бива да се правят.

Ти си жена, показала многократно силния си дух. В такива ситуации как се изправя човек?

Анализираш. Взимаш си поука. Много пъти не съм успявала на спортното поле, но всяка битка те калява. Стига да можеш да извлечеш ползите от поражението. Ако успееш, не трябва дълго време да се радваш и да вееш знамето, а да се върнеш към ритъма си на работа, работа и пак работа. Няма голям спортист, който да не е бил отдаден само на това. Не можеш да правиш компромис със себе си и да си пълноценен на 100 %. Яд ме е, защото знам какви добри условия има Свилен. По мое време ресорният вицепремиер за спорта беше Емел Етем, която е много далеч от тази дейност, докато началникът на Свилен Нейков е луд по спорта. Каквото е казал, това е получил. Докато при нас - даваш докладна, пъхат я на долния ред. Кога ще се реши? На съвет на коалицията. Кога е Съветът на коалицията? След 3 месеца. Проблемите на спорта влизаха в дневния ред като седма или осма точка, ние едвам стигахме до втора. А сега - искаш пари, получаваш пари, искаш зали – ето зали, чудеса и... нищо не се получи. Защото само с явявания по медиите – нещата в спорта не стават. Трябва много работа и професионално отношение. В момента аматьорщината е навсякъде в държавата.

А защо никой не говори за причините и за поуките от нашето „олимпийско“ представяне?

Ако ти прави впечатление, в България все едно не е имало тази година олимпийски игри. Никой не говори за тях. А са минали само два месеца от края им. Искат да ги заметат под килима.

Да мине време...

Да мине време, да се забрави. А трябва да се каже истината, да се назоват проблемите в цялата им дълбочина, Свилен да ни извика всички, които сме били в спорта, да седнем на една маса, той да е откровен с нас. Да каже: „Имахме бюджет. Не се получи. Да видим какви мерки да предприемем“. Той не го прави. Може би - от страх.

Ти си била винаги много откровена. И в партийните дела. Съжаляваш ли, че влезе в отбора на Първанов в битката между него и Станишев?

Съжалявам, че в най-силните си години съм сложена „под чертата”. Нали знаеш, в една пиеса има главни герои, главни действащи лица и други. Аз съм в „и другите“. Срещам се с много хора, все още са свикнали да ме възприемат като успял, отговорен и откровен човек, като известно лице. Не са ме забравили, но в крайна сметка съм в графата „и други“. Никога не съм била в тази си роля. Винаги съм била на челните места. И мисля, че мястото ми е там, имайки предвид това, което правя и съм направила през годините.

Кога се получи това отношение към теб? Още след изборите през 2009-та, когато ти разкритикува Станишев...

След твоето интервю, когато назовах нещата с точни и ясни имена. Това беше прието много болезнено.

От някои обаче, много възторжено.

А колко ми се обаждаха да ми кажат: “Браво! Най-после някой да назове нещата с истинските имена.“ /Три месеца след загубата на изборите, в началото на септември 2009 Весела Лечева заяви в това интервю: „Станишев не успя да стане капитан на нашия отбор в коалицията, грешна беше формулата на управление, премиерът изпадна в зависимост от съветниците си, някои от които взимаха вместо него решения в държавата, като Росен Карадимов например...-б.а./ На партийния връх това интервю беше много болезнено прието. Очаквах да има някаква ответна реакция - Станишев да ме извика, да ми каже: „А бе, ела, явно, че нещо не е в ред.“ Най-точното лекарство във взаимоотношенията е диалогът. При нас той отсъстваше. Сега, преди конгреса, аз поисках среща със Станишев, защото имах усещането, че през тези години много неща не сме си казали, че, без да искаме, сме отлагали нашия разговор. И той ми определи време за среща.

Значи, все пак те прие?

Да. Един час разговаряхме, бях много откровена, казах му нещата така, както ги чувствах. Обясних му каква е била мотивацията ми да изнеса фактите в това интервю от 2009-та, защото си личеше, че след него отношението му към мен е променено. Той на няколко пъти ми каза, че никой не е съвършен, че много пъти правим грешки, което също беше откровено от негова страна. Лошото е, че този разговор се състоя с 3 години закъснение.

Как се разделихте? Постигнахте ли съгласие?

Мисля, че всеки си остана на позициите.

Не се получи стопляне на отношенията, някаква сърдечност?

Всеки си тръгна с мислите, с които беше седнал в началото на разговора...Всеки носи някакво достойнство в себе си, гордост, на базата на това, което е. Аз няма да отида сама да се предлагам и сама да се боря за първо, второ, трето място в списъка. И изобщо не ме интересува дали съм в списъка. Единственото, което ме е интересувало е да си изпълнявам ангажиментите ( задълженията) по най-добрия възможен начин. Такава съм била винаги и хората са го оценявали.

Вероятно Станишев се страхува точно от това – от твоето обществено влияние, от тежест в партията.

Навремето точно това ми казаха. Когато на един от конгресите бях избрана втора (като брой на подадени гласове) за член на ръководството, колеги ме предупредиха: „Това не е хубаво, ще започнат да ти завиждат, ще съзират в теб конкуренция“.

Насъбрала си огорчение.

Ами, да. Сякаш всички гледаме само да оцеляваме, да не се задълбочаваме в проблемите, да правим нещо временно, да имаме рейтинг, да ни харесват медиите. Посредствени хора, които не са политици, нито са управленци, са окупирали върха на държавата.

Но и в БСП нищо не се случва, на фона на грешките в ГЕРБ, БСП не качва рейтинг. Защо?

Защото са старите лица, няма нови, няма я енергията, която биха донесли младите. С каква енергия да заредим хората? По какъв начин и с кои хора ще привлечем избирателите, които не са ни „ твърд електорат”. Те искат нещо, което вдъхва доверие, респект, сила. Ние ще се появим на изборите, дано да се направят добри листи от познаваеми имена и пак ще опрем до големия ни проблем - липсата на формулирана кауза. Защо хората да гласуват точно за нас ? Каква е каузата на нашата партия? И тук е отговорността на лидера. Измисли я в една точка, не да казваш, че 100 неща ще оправим. Една точка забий като гвоздей и я прекарай през живота на един човек. Тогава може и да ни повярват. Хората у нас не живеят добре. И причините не са в световната икономика.

Отказа ли се да търсиш покушителя срещу Манол?

Важното е, че Господ го знае.

Умори ли се от тази мисъл?

Тя никога няма да ме напусне. Тази драма ще си остане до края на живота ми, запечатана в главата ми, в съзнанието ми. Винаги си казвам: „Господ вижда всичко“. Вече разчитам само на неговата справедливост.

А не те ли е страх, че убиецът или поръчителят се разхожда някъде около теб, около вас?

Притеснявам се, разбира се. Все пак съм жена, не съм от тези най-безстрашните. Успокоявам се, че уж живеем уж в нормална държава.

Нищо ли не направиха разследващите органи?

Абсолютно нищо. Имах големи очаквания от ГЕРБ, те дадоха сериозни заявки. Мислех, че Бойко е по-решителен, но се оказа, че е решителен само на думи, но на дела - не. Е, за някое дребно нещо може да тропне на масата, но за сериозните неща – не!

Това е изстрадана оценка!

Надявах се, че премиерът ще има повече кураж да бръкне „надълбоко”. Уви… И жалко…

Това е много страшно!

Страшно е за държавата ни. Ще продължим да си живеем в същата действителност. Ще кажат 22 години преход, после ще станат – 26, след това още 4 и никога няма да се оправим.

Има ли промяна в състоянието на Манол?

Не. При този тип пациенти промяна трудно се случва.

Ти живееш в същия ритъм на гледане – лекари, обслужване, денем -нощем, системата, която си създала за гледането на Манол, не се е променила?

Да, това е шеста година!

Кога влизаш при него?

Всеки ден.

Той се е стопил вероятно.

Не. Той си изглежда, както си е беше преди, с тази разлика, че не е в съзнание.

Ти имаше надежди, че поне с погледи ще може да контактувате?

Това са само мои надежди. Те и сега си остават.

Извинявай за въпроса ми, излязоха информации, че имаш друг мъж до себе си, това вярно ли е?

Имам човек, който ми помага, с който се чувствам добре, който се познава с всички мои приятели и т.н. И всички го приемат абсолютно нормално. Един добър човек до мен, който ме подкрепя за всяко нещо. Няма нужда да се правят спекулации от това.

Кога реши, че трябва да допуснеш друг човек до себе си?

Валерия, не може да живееш сама - имаш нужда от човек, който да е до теб, да споделяш, да те подкрепя. Самотата е най-страшното нещо. Не съм била сама откъм приятели, деца - те винаги са около мен, но всеки си има своите ангажименти и вечер оставаш сам. Искаш да има някой да ти се обади да те пита: „А, бе ей, как си днес?“

Нали знаеш как ще кажат хората - при жив мъж...

Да, знам. Всеки има право на мнение. Аз знам, че на никого не правя лошо.. Нито обиждам някого...

Отчаянието обземало ли те е?

О, да! На втората, на третата година имах много тежки моменти със себе си. Защото виждаш, че този човек не може да се върне, не виждаш никаква перспектива. И изпадаш в дупка. Започваш да приемаш по-натрапчиво мисълта, че оцеляването или оздравяването е някаква много далечна фикция и си казваш: „Това ли беше животът ми? До тук ли беше щастието или късметът, до тук ли беше всичко?“ Имала съм такива моменти. Точно тогава ми е липсвал много близък приятел, с когото да съм заедно

А синът ти как приема това?

Абсолютно нормално. Все едно, че е трябвало да се случи един ден.

Пак си силна, страшно силна си в момента с това признание. А някога мислила ли си си в себе си да поискаш прошка на Манол?

Това е много труден въпрос. Много пъти съм се замисляла - изневяра ли е това, доколко е изневяра? Аз все още много обичам Манол, той никога няма да излезе от моето съзнание, не съм го забравила, не съм го загърбила, но човек не може да живее сам. Аз съм емоционален и отговорен човек, изживявам дълбоко нещата, обмислям ги…Но самотата не мога да я преодолея. Има хора, които се справят, не знам как го постигат.

Ти си подложена на жестоко изпитание...

Аз го приемам... С течението на времето виждам, че не е нещо извън нормалното. Просто човек взима това, което му е нужно да оцелее, да продължава да работи, да се движи напред по пътя си.

Бизнесменката в теб има ли хъс за борбеност?

Това, което ми е оставил спортът, е волята да не се отчайваш, да не се отказваш, да продължаваш. Може този сезон да не е толкова добър, важното е да работиш в правилната посока, продуктът, който създаваш да е добър, рано или късно ще го забележат и ще успееш.

Как е къмпингът в Гърция?

Къмпингът много хубаво място за приятели, за отмора и същевременно определени ангажименти. Разтоварва ме. Там бягам да се скрия от проблемите в София.

 

в. „ПРЕСА“