/Поглед.инфо/ Хегемонни държави, държави в центъра и в полупериферията на световната система
Същностен компонент на модерната световна система са конкуриращите се суверенни държави, които същевременно са включени в определена цялост ‒ в световна политическа система. Такива държави започват да се оформят след Вестфалския мир в 1648 г.
Държавата е необходима за защита на собствениците. Без нея капиталистите не биха имали относително предсказуема среда за инвестиране, не биха могли да разширяват кредитните институции и други дейности, необходими за функционирането на една капиталистическа икономика.
Функциите на държавите се различават в зависимост от мястото, което заемат в световната система, разделена на три различни икономически зони ‒ център, полупериферия и периферия.
В целия период от развитието на капитализма държавите от центъра, известни като Западът, имат по-голяма вътрешна и външна икономическа, политическа и военна власт от повечето други държави.
Най-силната държава от центъра играе ролята на хегемонистичен лидер в цялата междудържавна система, представляваща политическия компонент на световната система. Хегемонистична власт притежава онази държава, която поради своята по-висока производителност на труда заема позиция на икономическо и военно превъзходство над всички свои конкуренти. Хегемонията означава, че една държава от капиталистическия център е по-силна от останалите в едно или във всички измерения на властта (икономическо, политическо, военно, културно, идеологическо). Това ѝ дава възможност да налага своите позиции и да бъде световен център на акумулиране на капитал.
През последните пет века, откакто съществува модерната световна система, се наблюдава конкуренция между страните от капиталистическия център и цикличен възход и упадък на една или друга от тях като хегемон. Налагането на нов хегемон, след като предишният е загубил способност да бъде такъв, дава възможност да се осигури равновесие на системата и да продължи капиталистическото натрупване.
Три са държавите, които в историята на модерната световна система са играли ролята на хегемон: Обединените нидерландски провинции в средата на ХVІІ век, Великобритания в средата на ХІХ век и САЩ от края на Втората световна война. Всяка от тези държави е изпълнявала лидерска роля в съответния период и поради това е можела да наложи изгодни за нея правила и институции, които са господствали в международните отношения. Нейната хегемония се е проявявала във всички сфери едновременно и всяка от тези страни е установявала свой нов световен ред.
По същество в целия период след Втората световна война САЩ са хегемонна сила в една еднополярна световна икономическа система. А планетарните мащаби на тази хегемония са непознати преди това в историята. След Втората световна война САЩ владеят около 50 на сто от световното богатство и контролират двете крайбрежия на двата океана. Тяхната мощ се основава на съкрушаващо превъзходство в производителността на труда и обема на производството, както и на система от съюзи в Западна Европа и САЩ, достигнала своя апогей в периода 1967-1973 г. Бретънуудската система на глобално икономическо регулиране, установена при американската хегемония в края на Втората световна война, осигурява основата на дългия следвоенен икономически възход.
Полупериферията играе важна роля за стабилизиране на политическата структура на световната система. Пред държавите от полупериферията и от периферията непрекъснато стоят два въпроса:
- По кой път да вървят, за да настигнат исторически намиращите се пред тях страни от капиталистическия център – дали да възприемат буквално вече съществуващите в тези страни политически и икономически институции, или да създадат свои специфични, които да ускорят развитието им и да предотвратят или намалят изтичането на ресурси към страните на центъра;
- Доколко да се отворят към страните от капиталистическия център, да се съгласят с предложенията, императивите, исканията, натиска им, и доколко да се съобразяват със своите собствени интереси.
В тези страни в едни или други периоди възникват различни идеологически и политически течения, движения, партии, част от които характеризират себе си като „западници“, „западно ориентирани“, „либерали“, „демократи“, а други ‒ като националистически, патриотически, национално или антикапиталистически ориентирани. Първите са привърженици на копирането на западни политически и икономически институции и максимална интеграция със страните от капиталистическия център, като това в крайна сметка благоприятства възхода на една компрадорска върхушка. Вторите се стремят в една или друга степен да обособят, да отделят страните си от капиталистическия център и да търсят свои пътища за ускорено развитие.
В периодите, в които няма ясно изразен хегемон и се води борба за хегемония между двете най-големи държави от капиталистическия център, както се случва в периода от Първата световна война до 50-те години, това създава предпоставки за успех на национално или антикапиталистическите ориентирани сили в голяма част от страните на полупериферията, а и в част от периферията. Те използват противоречията между страните от центъра, за да лавират в интерес на своята собствена политика. На основата на тази относителна самостоятелност се създават предпоставки да се води собствена политика и да се търсят специфични пътища за растеж и защита на националните интереси. За тази цел се създава идеология, аргументираща алтернативни пътища, чрез които страните могат да преодолеят своята изостаналост. Най-типична форма на такава идеология в периода между 20-те и 80-те години на ХХ век бе марксизмът-ленинизмът в СССР и останалите държави от Източна Европа.
Сравнени с държавите от периферията, полупериферните държави притежават относително цялостни и ефикасни административни структури, насочени към изпълнение на стратегии на национално развитие. Оттук следва и относително много по-високата степен на държавна намеса в икономиката, насочена към защита и подобряване на относителното пазарно положение на предприятията, компаниите, фирмите, локализирани в тази държава. Тази намеса може да се прояви в различни степени и форми, като се започне от различните версии на държавна интервенция в Япония и Югоизточна Азия и се стигне до планово-директивната икономика на бившите страни с „държавен социализъм“ в Източна Европа.
За да наложат силно авторитарно и държавно начало, но същевременно, за да имат подкрепата на масите, страните от полупериферията се нуждаят от общонационална идеология, а не от плуралистични противопоставяния на „леви“ и „десни“. Тези общонационални мобилизиращи и мотивиращи най-широки слоеве на населението идеологии могат да приемат различни форми – националистически или социалистически, но всички те предполагат силна и суверенна държава, която да централизира и насочва ресурси за ускорено развитие, да се справя с корупцията и да изгради ефективна система на управление, да не разпилява усилия в идеологически противоборства.
В тях няма голям успех например една типична за Западна Европа социалдемокрация, нито пък дясна партия от типа на английската Консервативна партия, или да речем германската Християндемократическа партия. Друг е въпросът, че в по-слабите държави от полупериферията могат да се появят мощни върхушки, които да имитират чуждо политическо пространство и да внасят отвън идентичности на своите партии, да наричат себе си „нормални“, „европейски“ и т.н., заклеймявайки своите политически опоненти като „изостанали“, „нереформирани“, неспособни да направят верен „цивилизационен избор“ с надеждата да получат подкрепа отвън.
Източна Европа и Русия са част от полупериферията на световната система ‒ страни със закъсняло развитие, които искат да ускорят процесите, за да достигнат намиращите се пред тях. Реалният проблем обаче е, че те са в определени структурни отношения с тези пред тях, които ограничават техните възможности. В рамките на тези структурни отношения развитието е обречено винаги да бъде изоставащо. От една страна, тези държави се нуждаят от по-развитите технологии, наука, пазари на страните от капиталистическия център, а от друга, икономическото и политическото им обвързване с тях води до развитие, в което те винаги ще бъдат по-назад.
Това именно противоречие стои в основата на процеси, които, макар и с друга идеология и обосновка, водят до Октомврийската революция в Русия в 1917 г. Ленин е достатъчно прозорлив да очаква, че успехът на това, което започва, ще зависи от промените в развитите държави на Запад, които да променят дотогавашните структурни отношения в световната система и да изтеглят Русия от изостаналостта. Когато това не става, Русия се опитва да прави това, самозатваряйки се. Така Октомврийската революция ще стане един от най-драматичните опити на полупериферията да се откъсне от зависимостта си от капиталистическия център, да излезе от системните взаимовръзки на експлоатация, водещи през целия ХІХ век и началото на ХХ век до увеличаване на изоставането, и да преодолее тази изостаналост.
Икономически Съветският съюз тръгва по класическия път на догонваща индустриализация, и тази политика е сравнително успешна до 70-те години. Появата на силната централизирана държава на диктатурата на пролетариата, използването на политиката като механизъм за ускоряване на социалноикономическото развитие и пренебрегването на политическата демокрация не е прищявка на болшевиките, а типичен за страните от полупериферията етатистки механизъм за създаване на национален интегритет, за задържане на равнището на потребление и мобилизиране на населението като цяло за ускоряване на развитието. На това служи формиралото се разбиране за социализма като централизирана, планова, държавна система, която използва в ограничена степен парите. Затова и държавата рязко повишава своята роля.
При тази ситуация важно средство за мобилизация и стабилизиране на държавата в СССР и другите бивши социалистически страни става марксизмът-ленинизмът. Той представлява идеология на индустриализацията в специфичните условия на икономическа изостаналост. Това е идеология за ускоряване на историческия процес. Като всички подобни идеологии в по-изостанали държави тя води до политика, която отстрани изглежда (или по-късно се оценява) като твърде „изкуствена“. Но както отбелязва блестящият изследовател на процеса на индустриализация в изостанали страни Александър Гершенкрон, вземайки като пример България още в периода преди 1944 г., „като правило високата степен на изостаналост в една страна е тясно свързано с високата степен на „изкуственост“ на индустриалното развитие“ (1).
Отношенията между САЩ и СССР са едни на повърхността и други в дълбочина, от гледна точка на структурните особености на световната система. САЩ и СССР са ангажирани в един силно структуриран, грижливо сдържан конфликт. В него СССР има икономически статута на полупериферна държава, която създава стабилност и предсказуемост в поведението на голяма част от полупериферните държави. На повърхността двете страни са идеологически врагове, противопоставени в „студена война“ не просто от 1945, а от 1917 г. Изглеждат различни, представят алтернативни виждания за социалните идеали, основани на различни прочити на историческата реалност. На практика обаче действията на СССР служат в крайна сметка за стабилизация на световната капиталистическа система, която в периода между Първата и Втората световна война изживява една от най-тежките си кризи и сякаш се намира в своя последен и завършващ стадий. СССР гарантира реда и стабилността в своята зона от полупериферията, като създава в същото време възможност САЩ да увеличават способността си да налагат световна хегемония, най-напред сред страните от капиталистическия център, т.е. сред икономически най-развитите, а наред с това и сред останалите държави.
Икономически СССР се опитва да изолира себе си и останалите страни на „реалния социализъм“ от световната система, за да ускори развитието, но тази изолация е относителна. По същество от 20-те години ускорената индустриализация на СССР се извършва с помощта на държави от капиталистическия център, каквито са Германия и САЩ, за които се изнасят суровини, метали и селскостопански стоки. Срещу това стотици германски инженери и с помощта на германско оборудване разгръщат стотици строежи. С помощта на заводите „Форд“ е изграден най-големият тракторен завод в света. Значителна роля през целия период играе и кражбата на научно-технически постижения и ноу-хау. Икономическият характер на отношенията с развитите държави обаче е като взаимозависимост между страна от полупериферията и страни от световния център.
Съветският съюз се опитва да промени отношенията на експлоатация в рамките на СИВ. По различни данни само през 70-те години Съветският съюз е прехвърлил като ресурси в Източна Европа около 70 милиарда долара, т.е. стремял се е да премахне отношенията на хегемон, експлоатиращ по-малките страни в определен регион. В световната капиталистическа система обаче посоката на движение е обратна – към по-богатите страни. За сравнение, само в периода от 1982 до 1987 г. от Латинска Америка към страните от капиталистическия център, и преди всичко към САЩ, са прехвърлени средства за около 700 милиарда долара, т.е. бедните са издържали богатите и са обеднявали още повече (2).
В крайна сметка СССР и другите страни, реализиращи догонваща модернизация чрез модела на държавен социализъм, проявяват както чрез политическата си система, така и чрез характера на икономическите си отношения с останалия свят, основни характеристики на полупериферна държава в рамките на капиталистическата световна икономика, а не на държава извън световната система.
Фактът, че след Втората световна война като хегемон в световната капиталистическа система се наложи една единствена страна – САЩ, както и преходът към трета индустриална революция, станаха предпоставка за пълното подчиняване на територията на СССР на логиката на световната капиталистическа система и за поражението на антизападниците там, взели връх с Октомврийската революция, която до голяма степен е резултат от противоречията между страните на капиталистическия център. Това намери израз и в трудността да се изработи стратегия, с която да преодолее изоставането си на един нов етап – този на третата индустриална революция. Това пък даде храна на започналите „перестройка“ в СССР „западници“, зад чийто лозунг за обръщане към „общочовешките ценности“ се криеше фактически готовност за пълно подчинение на логиката на световната капиталистическа система, задавана от страните от капиталистическия център.
Либерализиралите се „западници“ наложиха като понятие за „нормална държава“ и „нормално развитие“ наличния по това време модел на неолиберален капитализъм в развитите западни страни, възприемани като „носители на цивилизацията“ и последна инстанция на истината, въплътена в идеята за „края на историята“. Копирането на неолиберални образци от рода на приватизация, дерегулация, отваряне на границите за грабеж на човешки, финансов и всякакъв друг капитал се представи като начинът да се достигне богатството на държавите от капиталистическия център, без да се забелязва историята на неговото натрупване чрез робство, колониализъм, войни, заграбване на ресурси от останалия свят.
Драмата на неолиберализираните „западници“ обаче се оказа в това, че колкото повече те се отказваха от самостоятелна политика и търсене на специфични решения на специфични проблеми в съответствие на националните интереси, толкова повече подчиняваха своята страна на структурната логика на световната капиталистическа система. А според нея поради мястото си в полупериферията или периферията, страната ще губи ресурси, ще бъде в губещи позиции спрямо държавите от капиталистическия център.
Затова и опитът на държавите от бившия СССР и Източна Европа да преодолеят своето историческо изоставане и да променят своето структурно място на полупериферия чрез политиката на неолиберализиралите се и искащи капитализма на капиталистическия център „западници“, в двете им версии ‒ на десни либерални „демократи“ и леви „социалдемократи“, в края на 1980-те и 1990-те години имаше гигантски деструктивни последствия. Простото копиране на форми, институции, механизми, които работят в капиталистическия център на определен етап, и механичният им пренос в страна от полупериферията означава да се пренебрегват както нейното специфично място в световната система, така и конкретните реалности, изискващи специфични форми, институции и механизми на политически и икономически живот.
Перестройката в СССР и другите бивши страни на държавния социализъм, насочена към безконтролно отваряне към страните от капиталистическия център, тотално разграждане на държавните машини, механично налагане на модели на икономика и политика, които директно копират тези на развитите страни, и механичното унищожаване на създаденото преди това в икономиката доведе в крайна сметка повечето от тези държави до връщане назад от позицията на страни със стабилен статут в полупериферията до статут, типичен по-скоро за периферни, отколкото за полупериферни държави.
Анализът на отношенията между Русия и развитите страни, формирали се в епохата на Елцин, с колосалния експорт на суровинни ресурси, с гигантския разрив в доходите на богати и бедни, доведе до образуването на компрадорска прослойка, наред със значимо криминално съсловие, до превръщането на страната в източник на евтина работна сила за по-развитите държави, маргинализиране на сферите на образованието, науката, културата. Русия ускорено се превърна в своеобразна полуколония и само процесите на криза на съществуващата световна система, разгърнали се от началото на ХХI век с възхода на Китай, възприел свой специфичен конвергентен модел на развитие, доведе до опити да бъдат прекъснати този тип отношения. Особено след прословутата реч на Путин на Мюнхенския форум на сигурността през 2006 г.
В страни като нашата господстващи позиции придобива една компрадорско-мафиотска олигархия. Опитите за въвеждане на ляво-десни деления от типа на тези в развитите държави от центъра, притежаващи значителни ресурси за социално маневриране, водят до една неефективна демокрация, която е външен декор на олигархично и авторитарно управление. Всъщност рационалната политика в този тип страни е да се създадат широки национални обединения, които да противодействат, доколкото е възможно, на нетния износ на ресурси и да се опитат да възстановят пазарите, включвайки страната в по-широки икономически обединения.
Кризата на световната система
Следва да имаме предвид, че основна теза на Уолърстейн е, че днес световната система на капитализма е в криза и в една или друга степен всички нейни стабилизиращи я досега механизми са повлечени от кризата. Коментарите му за случващото се през последните години са озаглавени „Хаотична несигурност“ (3), „Всичко се руши, основите се разпадат“ (4) и пр.
- Имаме икономическа криза, свързана със загуба на хегемонната роля не само на САЩ, но и на досегашния капиталистически център, наречен Запад.
- Имаме за първи път в такива размери нарастване на всички видове дълг в държавата хегемон в световната система – дългът на американското правителство е 21 трилиона долара, а съвкупният публичен и частен дълг в САЩ е почти 70 трилиона долара.
- Имаме нарастващо с гигантска скорост неравенство, което тресе икономически, психологически, социално света.
- Капитализмът е родил фатална за себе си криза между стремежа за печалба и природата, водеща към климатична катастрофа.
- Имаме криза на националните държави, резултат от неолибералната глобализация.
- В криза и с тенденции на разпад е либералната демокрация. Системните десни и леви партии губят позиции в голяма част от държавите от центъра и полупериферията на световната система и се плодят антисистемните политически субекти и идеи.
- В криза са идеологическите апарати и способността на капитализма да налага досегашното хегемонно неолиберално съзнание за открит свободен пазар, с открити граници и свободно движение на хора, стоки, капитали, информация.
- Вървят ускорено търговски, финансови, валутни, нови студени, хибридни, информационни, кибервойни, прокси войни.
- Разпадат се глобални военни споразумения и започна нова военна надпревара не само с ядрено оръжие, но космически войски, роботизирани поделения, използване на изкуствен интелект за унищожаване на противника.
- Световните лидери от типа на Доналд Тръмп, Борис Джонсън, Ердоган са обвинявани в нарцисизъм и психопатия, както е бил обвиняван някога Хитлер.
- Отново са във възход различни версии на фашизма и неофашизма.
Имануил Уолърстейн смята, че започналата криза в световната система ще трае между двадесет и пет години и половин век и в крайна сметка модерната световна система ще бъде заместена от друга система или системи. Начинът на това заместване и характерът на идващата система ще зависят от резултатите на политическата борба в предстоящите години. Трудността на каквато и да е прогноза идва от факта, че в периоди на криза съществуващите структури губят повечето от своята сила да детерминират резултатите на системата. Всичко зависи на първо място от резултатите от индивидуалните и колективните действия.
Силите на транснационалната капиталистическа класа се опитват да наложат тезата, че „всичко трябва да се промени, за да не се промени нищо“ и работят за това. От друга страна са силите на освобождението, които са изправени пред историческата безплодност на проекта, за който те се борят в продължение на век и половина ‒ проектът за социална трансформация чрез завоюване на държавната власт. Те са разколебани и немалка част от тях изпитват съмнения дали алтернативен проект изобщо съществува. Досегашните проекти на левите в света обаче се провалиха главно защото бяха проникнати от либерална идеология и това отчасти се отнася дори за претендиращия за най-антилиберален и революционен вариант, какъвто е ленинизмът.
Най-общо разгръщащата се криза на световната система може да доведе до две най-вероятни в перспектива социални алтернативи. Първата е разрушаване на досегашните асиметрични отношения в световната система и относително изравняване на възможностите за развитие на различните групи страни. Втората е деградация на досегашната система до много по-строги йерархически и асиметрични социални структури, своеобразен нeофашистки порядък, утвърждаващ неравенството, разпределението на ресурси, средства, възможности, доходи между елититe и останалите групи, между центровете и перифериите.
По кой път ще се тръгне, зависи много и от активната дейност и възможности на различните социални субекти. Изборът засега е затруднен от отсъствието на отчетливо определена алтернативна социална сила. Досегашният отраслов принцип на изграждане на човешкото знание, свързан със строго разделение на труда, затруднява на практика създаването на системни стратегии на действие. Самият Уолърстейн се надява, че борбите в бъдещите десетилетия ще имат за резултат социалистическо световно управление.
Знаменитият „призрак на комунизма“ от Манифеста на Маркс и Енгелс все още броди из Европа, и не само из Европа. Една от важните задачи на учените през следващите години е да очертаят възможните алтернативи на съществуващия днес порядък. В същото време обаче Уолърстейн подчертава, че установяването на социалистически строй ‒ макар и да е желателно ‒ не е в никакъв случай неизбежно. Кризата е период на несигурност и са възможни всякакви резултати, включително такива, които са по-негативни от отиващата си модерна световна система ‒ на неофеодален и дигитализиран фашизъм, на война със стотици милиони жертви, на климатичен колапс, водещ до икономически и цивилизационни разпадни процеси.
Бележки
(1) Gerschenkron, A. Economic Backwardness in Historical Perspective, Cambridge, Massacusetts: The Belknap Press of Harvard University Press, 1962, p. 213.
(2) Вж. Чомски, Ноам. Какво всъщност иска Чичо Сам, С., Изд. „Нова Зора“, 2001, с. 126.
(3) Wallerstein, Immanuel. Chaotic Uncertainty, In: Commentary No. 457, September 15, 2017, https://www.iwallerstein.com/chaotic-uncertainty/#more-2200
(4) Валлерстайн, Иммануил. Все рушится, основа расшаталась, В: https://avtonom.org/news/immanuil-vallerstayn-vse-rushitsya-osnova-rasshatalas, 1 июня 2014
