/Поглед.инфо/ Денят, в който се отвориха портите адови. Хроника на терора.
1. Велики четвъртък
Тайната вечеря
Иисус Христос за първи път причастява Апостолите. Причастява ги с хляб и вино. И с една необичайна заповед:
„Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан, 13:34-35).
Това е първата евхаристия. И единствената заповед, изречена от Иисус. Да се обичаме едни други, както Той ни обикна…
2. За 6 години – 3 войни, 2 национални катастрофи, 295 000 убити, над 300 000 ранени, 90 000 в плен, 350 000 бежанци от Егейска Македония и Източна Тракия, 600 000 българи извън пределите на България, над 2 млрд. лв. загуби, геноцид над тракийските българи, Ньой, отнети територии, Македония – несбъднат блян, 2 млрд. и 250 млн. златни франка репарации, армията - орязана (от 800 000 на 20 000) и разоръжена (от над 1 млн. пушки – 23 000, от 5 300 картечници – 300, от 3 600 оръдия – 200), Военната академия – закрита, героите от войните – унизени, в нищета…
Българският порив е прекършен, българският дух – сломен, „българското чудо” – срутено в една бездна, погълнато от една страховита паст; народ и държава – пропаднали в един бездънен, жесток времеви разлом, където върлуват политически мародери и мошеници, партийни черноборсаджии и гешефтари, загробващи заеми, всевъзможни банди…
И още: за 5 години – 3 въстания (Войнишко, Юнско, Септемврийско), и 9 юни, и ЗЗД, и един трагичен Велики четвъртък, и цялото зло на света след това.
По едно и също време се появяват Военната организация (ВО) на БКП и Военният съюз. От едната страна – герои от войните, и от другата. От едната страна – купища ордени „За храброст”, и от другата. Воювали по едни и същи фронтове, мръзнали в едни и същи окопи, газели една и съща кал, ранявани край едни и същи безименни баири…
От едната страна – попилените след 1923-а БКП и БЗНС, от другата – Военното министерство с любимото си изчадие – Трета секция, плюс Военният съюз със своя Конвент, който решава кого да изпрати на смърт, плюс Обществената безопасност със своите агенти, плюс ВМРО, овладяна от Ванче Михайлов, превърната в машина за убийства.
От едната страна сънуват световна революция, от другата – погром върху всичко, що е ляво. От едната страна – майор Коста Янков, от другата – глутницата на мрака, предвождана от Цанков, ген. Русев и ген. Вълков.
3. На 9 юни над България увисва едно черно слънце.
Черно и кърваво.
И българското летоброене става нечленоразделно, и годините се сливат, и 1923-а прелива своята кървава чаша в 1924-а, после в 1925-а, после… Кървави хороводи и кървави конници, сеч и пепелища, черни сенки в белите нощи на белия терор, примки и пещи, масови убийства и незнайни гробове, и след всяка вълна на смърт и погром следва нова, още по-зловеща.
Започва хрониката на терора.
4. На 14 юни 1923 г. убиват Александър Стамболийски и неговия брат Васил. Цанков заповядва на ген. Вълков, той – на кап. Харлаков, операцията ръководи Славейко Василев, убийците са от ВМРО (четата на Величко Велянов-Чичето). Режат Стамболийски парче по парче – ушите, пръстите, отсичат дясната му ръка и го бият с нея през лицето, накрая му отсичат главата, Харлаков я слага в една конска торба и я носи в София.
На 26 август 1923 г. убиват Райко Даскалов (БЗНС), посланик в Прага, осъден на смърт от ЦК на ВМРО на 3 март 1923 г.
На 30 октомври 1923 г. убиват на улицата Никола Генадиев (Народно-либерална партия), адвокат, завършил право в Брюксел, журналист. Убит е по нареждане на ген. Вълков и Военния съюз, при съдействието на ВМРО и лично на Тодор Александров, убийците са Димчо Стефанов и Димо Джузанов, осигурени от поручик Любен Моллов от Трета секция; кола на Военното министерството изтегля убийците на сигурно място. Следователят Михаил (Милан) Грашев ще нарече ВМРО мафия, покровителствана от Двореца. На 26 май 1924 г. Грашев ще бъде убит на улицата, убийците ще останат неразкрити, но схемата е същата – ген. Вълков, Военен съюз, Трета секция, ВМРО.
На 10 ноември 1923 г. убиват Спас Дупаринов (БЗНС), завършил право в Женева, министър на правосъдието; изтласкан от влака от поручик Станев, офицер от Пловдивския гарнизон.
На 20 март 1924 г. арестуват за първи път поета Христо Ясенов.
На 14 юни 1924 г. (една година след убийството на Стамболийски), на ъгъла на „Московска” и „Раковски” убиват народния представител Петко Д. Петков (БЗНС), завършил право и политически науки в Сорбоната, редактор на в. „Земеделско знаме”. Убийството е разпоредено от ген. Вълков, убиецът е Георги Каркалашев от Обществената безопасност, член на ВМРО, в съучастие с Димитър Радев от Трета секция. Каркалашев е заловен на местопрестъплението, легитимира се с полицейската си карта, пускат го, после го арестуват, през октомври го осъждат на смърт, заменят присъдата с доживотна, а след три месеца го освобождават.
На 18 август 1924 г. е убит Михаил Дашин, кмет на Самоковската комуна.
На 31 август 1924 г. убиват Тодор Александров (лидер на ВМРО). Убийците са Щерю Влахов и Динчо Вретенаров от ВМРО. След две седмици убийците са убити (или ги самоубиват).
На 13 септември 1924 г. убиват адвокат Владислав Ковачев от ВМРО. Убиецът е Мирчо Керкедиков от ВМРО, осъден на 15 г., после на смърт, после помилван от цар Борис ІІІ.
На 13 септември 1924 г. убиват на улицата народния представител Димо Хаджидимов (БКП), редактор на в. „Освобождение”. Това е поредното правителствено убийство, убиецът е Владо Черноземски от ВМРО, дясна ръка на Ванче Михайлов.
На 15 декември 1924 г. убиват прокурора Йоаким Димчев, завършил право в Гренобъл; разпоредил политзатворниците да бъдат държани във вериги, без свиждания, без право да четат вестници. Убит е по решение на ВО на БКП, извършителят - неизвестен.
На 2 януари 1925 г. убиват Никола Кузинчев, внедрен в БКП, личен, безценен агент, на шефа на Обществената безопасност Пане Бичев. Убит е от Трифон Георгиев по решение на ВО на БКП.
На 23 януари 1925 г. арестуват за първи път Гео Милев.
На 11 февруари 1925 г. убиват Вълчо Иванов, секретар на БКП-София. Убийството е по нареждане на ген. Вълков и Трета секция. Тома Прендов и Илия Кьосев дебнат Вълчо Иванов, докато си купува вестници, повеждат го уж за справка в Осми полицейски участък, но го завличат в Първи пехотен полк. Там са Димитър Порков, Стилян Тошев, Кочо Стоянов, Иван Кефсизов. Инквизират го зверски часове наред, Кочо Стоянов премазва лицето му с бокс. Тогава, на 11 февруари 1925 г. Трета секция ще приложи за първи път своето „изобретение”.
Димитър Порков: „Решихме да го ликвидираме, като го обесим с теглене на въже, а не с изстрел, защото изстрелът щеше да направи впечатление на войниците…Тошев донесе въжето, с поручик Прендов приготвиха примка и отзад му я сложиха на врата. Аз, Иван Кефсизов и Кочо Стоянов започнахме да дърпаме двата края. След 3-4 минути арестуваният издъхна”.
Тома Прендов: „Ние за първи път убивахме по този начин”
Илия Кьосев: „Тошев отваря вратата, хвърля ми въжето – „Прибери си въжето, майчето македонско, обесихме един страшен и голям комунист”.
Димитър Порков: „В убийството на Вълчо Иванов участвахме шест души. После стоварихме трупа пред дома на един журналист, който ни наблюдавал от прозореца. И на другия ден описал всичко във вестника. Това беше към три часа след полунощ. След като убихме и хвърлихме лицето, на другия ден докладвах подробно на ген. Вълков, който каза „добре””.
„Историята ни е свидетел – не ние започнахме първи!” ще възкликне Марко Фридман след убийството на Вълчо Иванов.
На 13 февруари 1925 г. убиват народния представител проф. Никола Милев (Демократически сговор), директор на печата и на в. „Слово”, председател на дружеството на софийските журналисти. Според една версия убийството е отмъщение за Вълчо Иванов; според друга, официалната, убиецът е Милан Манолев, анархист от ВМРО (!); според трета – анархистите Георги Шейтанов и Желю Грозев. Самият Манолев ще го убият на 14 април 1925 г. и ще го захвърлят на лобното място на проф. Милев.
На 17 февруари 1925 г. убиват на улицата народния представител Тодор Страшимиров (БКП), юрист, писател и бляскав оратор. „Избихте елита на българския народ!”, казва Страшимиров в парламента. „Тебе сме забравили!”, отвръща ген. Русев. Не са го забравили. „Ти скъпо ще заплатиш!”, заканва се на писателя министър Стоенчев. „Сигурно не с пари!”, отвръща Страшимиров. Стоенчев е на местопрестъплението. Осигурява „логистична подкрепа” на убийците – Стилян Тошев и Сава Куцаров от Трета секция.
На 6 март 1925 г., когато се гласува допълнението към ЗЗД, убиват на улицата и Харалампи Стоянов, единственият останал жив депутат от БКП, редактор на в. „Наши дни”. Лично вътрешният министър ген. Русев наблюдава разстрела иззад ъгъла. За да е сигурен, че заповедта е изпълнена. Убиецът е поручик Тома Прендов от Трета секция.
На 14 април 1925 г. в Арабаконак Копривщенската чета напада една „лъскава кола”, цел - обир. Не подозират, че в колата е цар Борис ІІІ. Нападението е обявено за комунистически атентат срещу Царя. Четата, е взривоопасна смес от крайни анархисти, анархокомунисти и отчаяни македонисти - като почти всички чети, по-скоро банди, върлуващи из държавата. Следват „спонтанни” манифестации под дворцовия балкон, които приветстват Царя с щастливото избавление.
На 14 април 1925 г. до храма „Св. Седмочисленици” е убит ген. Константин Георгиев, депутат от Демократическия сговор, един от авторите на ЗЗД, член на Конвента на Военния съюз, който Конвент избира поредната „цел” на убийците от Трета секция. Целта е неизменно една и съща - комунисти, земеделци, лев интелектуалци. Генералът е убит е от Атанас Тодовичин по решение на ВО на БКП. Планът е повече от зловещ – опелото на генерала ще събере първите хора и тогава куполът на „Св. Неделя” ще полети във въздуха…
На 16 април 1925 г. сутринта (в. „Св. Неделя” още не е започнала литургията) убиват капитан Георги Кротнев (офицер с леви убеждения) и съпругата му Нина. Убийците са Стилян Тошев и Сава Куцаров от Трета секция. Нина е разстреляна пред 5-годишния й син Константин и 13-годишната й братовчедка Маргарита. След преживения ужас и двете деца се поболяват и умират.
От маркираните тук 23 убийства, 3 са доказано извършени по решение на ВО на БКП – на прокурора Димчев, на агента Кузинчев и на ген. Георгиев. Останалите – от глутницата на Цанков, Вълков, Русев, Трета секция и ВМРО.
5. „Черното слънце на 9 юни, което изгря в името на разни хубави работи, като свободата, конституцията, потъпканите граждански права, социалната правда, културата и народното преуспяване, припече твърде силно над главата на народа. В името на „мира и тишината” правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието – и инсценира масовото септемврийско клане; обяви след това за допустима само „борбата на идеите” – и създаде закон за преследване на „идеите”, който забранява всяко мислене – фамозния „Закон за защита на... (какъв цинизъм!) на държавата”! Правителството иска народът да не мисли, защото такова е понятието за народ у днешните висококултурни управители на България: народ значи стадо, което не мисли”, ще напише Гео Милев.
„Решено било да се празнува „9-и юни” като една славна дата на възстановяването на Конституцията. Конституцията е скромна. Както и при други тържествени случаи тя щяла да отсъства от празненствата с риск да бъде изключена от Демократическия сговор... На г. Цанков колчем му се е падало да говори, все една реч е държал и тя е „Кръв ще леем!”… Министри, които лепнат на столовете си, употребиха пролятата от зловещия дух кръв вместо туткал, за да се залепят още по-здраво на креслата… Този произвол, това инквизиторско, подло „душене” на „опасности” зад, във от всеки печатан ред, позори и власт, и народ. Позори всекиго, който не се възмущава от дъното на душата си. Да бях премълчал, бих се опозорил… Белите ръкавици на софийските стражари много силно изпъкват в контраст с черните рамки на толкова некролози…С азиатска сатрапия не може да се управлява един народ. Напразно се мъчите от 9 юни насам да го ощастливите – той очевидно не ви ще!...Ние не знаем по-безумен режим от сегашния!...”, ще напише Йосиф Хербст.
Демокретените (така Хербст нарича Демократическия сговор) имат „велика” мисия. Да въдворят гробищно спокойствие в България.
Прочее, обезобразеното тяло на Вълчо Иванов е изхвърлено демонстративно под прозореца на Йосиф Хербст на ул. „Любен Каравелов” 5. Като последно предупреждение, по мафиотски.
Отговорът на Хербст е светкавичен:
„Вълчо Иванов изгубва живота си по един „мистериозен” начин: грабнали го без съд и присъда, удушили го, изхвърлили трупа му на улицата в столицата на демократическа България, която се управлява от най-просветеното правителство!”.
В парламента ген. Русев държи екзалтирана реч:
„Вие – провиква се към комунистите и земеделците - имахте дързостта да скроите една плитка, просташка легенда, че Вълчо Иванов бил извикан в Осми полицейски участък, там бил удушен и после изхвърлен на улицата. Такава легенда, господа, е преди всичко просташка!Ако една властиска да убие някого, тя няма да постъпи така просташки! А мълвата е друга: че той е убит от вас, защото мислите, че ви е издавал.Неговият труп е хвърлен на улицата, зa да се предизвика и осрами властта.Но ние няма да се спрем пред никакви мерки да ви смажем главата! Тя ще бъде смазана!”.
Демокретените възнаграждават ген. Русев с бурни аплодисменти и акламации.
(следва)
В. „Дума”
