/Поглед.инфо/ Последните дни за Украйна бяха изпълнени със събития. Вярно е, че този път за разлика от предходните няколко месеца, това не са военни действия, не е същият онзи геноцид, който киевската хунта упражняваше по отношение на собствения си народ в югоизточната част от онова, което някога беше Украйна. Но тези събития, за които ще стане дума в тази статия, само подчертават, че за Украйна може да се говори само в минало време като за държава. За жалост държавността ѝ се разпада с всеки изминал ден. И всичко това заради нечии властови амбиции. Целта на следващите редове е не само да представят анализ на случващото се в тази близка до нас и географски, и културно страна, но и да послужат като урок до какво може да доведе неутолимият стремеж към власт на политическия елит.

Временното примирие в Украйна е извънредно крехко. До него се стигна след като киевската хунта вече отстъпваше под напора на опълченците на Донецката народна република (ДНР) и на Луганската народна република (ЛНР). Това настъпление щеше да предреши и изхода от военните действия, ако Киев не беше отстъпил. Друга причина Порошенко и компания да седнат на масата на преговорите е неефективността на подкрепата на Европейския съюз (ЕС) и САЩ за неговото правителство. ЕС и САЩ си бяха поставили за основна задача да уязвят Русия, да ѝ оказват натиск от държава, непосредствено граничеща с нея. За тяхно съжаление обаче онези, които избраха за свои съюзници в тази страна, се оказаха трудно контролируеми и си правеха свои сметки как да дойдат на власт с външна подкрепа, но и какво да правят с властта, след като я завземат. Опитите за санкции от страна на покровителите на Порошенко срещу Русия се оказаха също така безуспешни. САЩ и ЕС все повече си дават сметка, че са се забъркали в игра, която губят. Навличат си критики за двойните стандарти, които прилагат (примера с Косово), за икономическите загуби, на които обричат народите си, за изострянето на нестабилността в региона. И все пак не си признават грешките... Украйна беше и все още е пионка в голямата им геополитическа игра срещу Русия и друго значение за ЕС и САЩ тя няма. Докато им служи, те я ползват и ѝ оказват подкрепа, всъщност подпомагат режима, който им се струва, че ще действа в техен интерес и срещу Руската федерация. Когато вече не могат да се възползват от ситуацията, те са готови да зарежат тази пионка, да я пожертват, оставяйки я сама да се справи с кризата, за която самите те са допринесли. Неформално поетите ангажименти към хунтата губят значението си, щом тя вече не върши работа. Разбира се, не могат да я изоставят веднага и публично, защото трябва поне за очи да пазят достатъчно разклатения си престиж. Самата хунта, осъзнавайки намаляващата външна подкрепа, разбира, че се налага да се приспособи към вътрешната ситуация, за да не загуби властта, която е завзела. Проблемът е, че на преден план излизат и различията вътре в нелегитимното украинско правителство и между него и поддръжниците на някогашния така наречен „Майдан”. Всички те искат да запазят властта си, но и всеки я иска за себе си. (Познато ли ви е това?) Но нека не бъда голословен и да се спра в подробности върху това какво става в самата Украйна след примирието.

На 16 септември Върховната рада на Украйна приема с особени затруднения внесените от Петро Порошенко законопроекти за особения статут на отделните райони на Донбас и за амнистията на опълченците. Заседанието на парламента, на което биват разглеждани тези документи, дори бива прекъснато, но в резултат на незначително мнозинство и при закрити врата, най-накрая са одобрени. Вече Министерският съвет и другите централни органи на властта ще могат да сключват с органите на местното самоуправление на Донбас споразумения по икономическото, социалното и културното развитие на отделните райони. Държавата е длъжна да гарантира правото на използване на руския или на който и да било друг език в обществения и в личния живот на гражданите, както и изучаването и подкрепата за руския и всеки друг език, тяхното свободно развитие и равноправие. В Закона за амнистията се отбелязва, че Киев е готов да „прости” на опълченците, участвали в боевете на югоизток, които в рамките на един месец се предадат и пуснат заложниците. Това няма да включва лицата, които са заподозрени в тежки престъпления като убийство, посегателство срещу живота на държавен служител, диверсия и др. Всъщност това е една доста широка формулировка, която на практика не дава никакви гаранции, защото допуска самоволно да се арестуват всички граждани в рамките на споменатата територия под претекст, че са заподозрени. Но това е първата стъпка, колкото и несигурна да е тя и каквито и рискове да крие за превратно тълкуване (което може би е и целта ѝ), към успокояване на страната, за да може хунтата да стабилизира властта си.

Крехкото мнозинство, с което двата закона (Законът за особения статут на Донбас и Законът за амнистията) биват приети, свидетелстват за слабата поддръжка за Порошенко във Върховната рада в частност и сред политическите сили в Украйна като цяло, тъй като всяка от последните е решила сама да се опита да завземе властта. Според експерти, единствената причина Законът за особения статут изобщо да бъде приет е, че това е условие за асоцииране на Украйна към ЕС. ЕС, който вече не може да разчита на победата на украинската армия, решава в последния момент да играе ролята на умиротворител, макар и с много голямо закъснение. Все пак трябва да спаси онова, което е останало от образа си пред международната общност след като няколко месеца отявлено си е затварял очите пред геноцида в Донбас.

Докато Порошенко се стреми да лавира между желанията на чуждестранните си съюзници (които все повече се дистанцират от него, защото кашата, в която са се забъркали в Украйна, започва осезаемо да им вреди и дипломатически, и икономически) и изострената вътрешнополитическа ситуация (настъпление на опълчението и липса на подкрепа сред някогашните му съмайдановци), лидерите на другите фракции, които някога заедно издигаха знамената си над т. нар. „Майдан”, решават, че е дошъл моментът да напрегнат силите си за овладяване на властта.

Юлия Тимошенко, лидер на партията „Батькивщина”, смята, че приетите закони няма да доведат до мир, а, което е по-лошото, няма да допринесат за издигането на рейтинга ѝ достатъчно, за да дойде на власт по легален път. Затова избира да бъде в опозиция.

„Искам ясно да кажа, че законите няма да донесат мир на страната... Смятам, че единственият път, който сега може да бъде изход, това е започването на нови преговори в женевския формат със силни позиции, в които да вземат участие представителите на САЩ, ЕС, Украйна и, подчертавам, на официална Русия, а не неизвестни представители на ДНР и ЛНР” – заявява Тимошенко.

В това нейно заявление не е трудно да се забележат няколко издайнически белега на стремежите ѝ, разбира се, разглеждайки го в контекста на досегашните събития. На първо място, макар че Руската федерация не е страна в конфликта, Тимошенко иска тя да участва в преговорите. Това е единственият начин след това нападките да могат да бъдат насочени срещу Русия, каквото и решение да бъде взето, защото ако тя не участва, тази възможност отпада, а антируската реторика е силно сплотяващ елемент от проявите на всички крайно десни украински формирования. На второ място, Тимошенко не признава една от действителните страни в конфликта, опълченците, за равностоен партньор в преговорите, с което изначално минира постигането на всякакви трайни договорености за мир. Това непризнаване е също под въздействието на убеждението, че така крайните националисти ще я припознаят и ще дадат гласа си и подкрепата си за Тимошенко. Според директора на украинския Институт за глобални стратегии Вадим Карасев:

„Те /”Батькивщина”/ смятат, че най-добрият изход е да действат от позицията на силата, да станат член на НАТО и да получат гаранции за безопасността на Украйна от страна на Северноатлантическия алианс”.

С други думи, Тимошенко счита, че ако покаже отстъпчивост, крайните десни ще я помислят за предателка и няма да я подкрепят. Левите пък вече я презират заради подкрепата, която оказва срещу тях, а с Партията на регионите враждата ѝ е добре известна. Затова Тимошенко се държи на позициите на крайния национализъм, подкрепя псевдонационални интереси и прави агресивни заявления.

Съвсем по друг начин, абсолютно разбираемо, посрещат Закона за особения статут в Новорусия (ДНР и ЛНР). Координаторът на Народния фронт на Новорусия, Денис Пушилин, посочва, че вече на практика „никой не може да нарича опълченците „терористи”.

„Членът от Закона за особения статут, който предвижда възможността да бъде формирана независима от киевското правителство народна милиция, дава на Донбас легитимност на международно ниво. Вече никой не може да нарича опълченците „терористи”. Това е очевиден плюс на закона.” – казва пред РИА Новости Пушилин.

Главата на ЛНР, Игорь Плотницкий, също реагира оптимистично на смекчаването на позицията на киевската хунта, продиктувано от желанието ѝ да запази властта си. Той заявява:

„Законът за особения статут на Донбас като цяло съответства на нашите преговорни позиции, заявени на 1 септември. Затова, макар че все още остават много неясноти, може да се каже, че за мирното урегулиране се появява първият шанс.”

Не само Юлия Тимошенко обаче смята, че кризата може да я доведе на власт. Крайният национализъм още по времето на така наречения „Майдан” си имаше водач, който беше в основата на изграждането на паравоенните ултранационалистически формирования, по-известни като „нацгвардията”. Този човек е Дмитрий Ярош, лидер на украинската радикална (отявлено фашистка) групировка „Десен сектор”. Днес той заплашва Порошенко, заявявайки, че последния го чака съдбата на сваления държавен глава Янукович, ако „не се опомни”. Така Ярош реагира на приемането от Върховната рада на Закона за особения статут на Донбас.

„Ако Петро Алексеевич Порошенко не се опомни, ние в Украйна ще имаме нов президент и нов главнокомандващ... Ако някой не вярва на това, то нека напише писмо на Янукович. Той ще потвърди, че неосъществимото се осъществява” – заявява Ярош.

По отношение на самия закон, лидерът на „Десния сектор” го нарича „антинационален”, а тайното гласуване – „нямащо никакво значение и юридическа сила”. С това той подчертава намерението си да не се съобразява със закона и да не счита себе си и подконтролната му нацгвардия за обвързани от каквито и да било съглашения с ДНР и ЛНР, както и от законови текстове, които биха подронили образа му на краен националист.

Приемането на Закона за особения статут на Донбас има и още една неочаквана последица. Макар че законът още не е влязъл в сила, за по-широки правомощия по отношение на централната власт се обявяват и други райони на страната. И то на противоположния край.

„Като глава на град Львов от години се стремя към увеличаването на правомощията за градовете и селата на Украйна” – пише кметът на Львов, Андрей Садовой. И продължава:

„И как трябва да възприемат този сигнал /даването на особен статут на Донбас/ украинските градове и села, под украински знамена, които се намират под бетонната плоча на държавния апарат? Всички политици в навечерието на изборите говореха за права на общините. А след това само отнемаха тези права. И сините, и оранжевите! Всички!”

Накратко можем да обобщим случващото се в Украйна по следния начин. Жаждата за власт доведе по нелегитимен път една хунта, която се ползваше и с външна подкрепа. Чуждестранната помощ намаля. Хунтата изгуби гражданската война срещу собствения си народ. Тези, които стоят начело на нелегитимното правителство се опитват да запазят властта си с компромиси спрямо онези, които до скоро избиваха. Лидерите на фракциите, които до скоро пък подкрепяха хунтата, решиха, че е дошъл звездният им час и, играейки с националистическата карта, целят да отстранят Порошенко от властта и да заемат мястото му. Същевременно никой не се интересува от благополучието на украинския народ. Борбата за власт поглъща цялата енергия на украинския политически елит и затова регионите разбират, че трябва да се оправят сами. Автономията за Донбас (защото този закон е първата стъпка точно към това) става привлекателна и за други региони, разочаровани от централната власт. Упадъкът на украинския политически елит, лицемерието му, поставянето на личните интереси пред тези на народа, са в основана на дълбоката криза, в която е изпаднало цялото украинско общество. Регионите пък искат по-голяма децентрализация. Общественият консенсус отдавна не съществува в Украйна. Накъде ли отива тази страна? Може би към федерализация. Може би към още по-голяма политическа нестабилност (ако изобщо е възможно) или към политически терор (естествена последица от слабата централна власт, многото претенденти за високите постове и изкушението да се използва сила за постигането на заветната цел – властта). Може би и към нещо по-лошо...