/Поглед.инфо/De mortuis aut bene aut nihil!”

(За мъртвите или добро, или нищо!)

В това смутно време, когато съдбата на Венецуела е на световната арена, когато венецуелският народ е в гърч, разпънат от външен натиск, но понасящ несгодите и лишенията, бранейки своето Отечество, своите природни богатства, суверенитет и независимост, днес страната отбелязва една тъжна годишнина – 6 години без Чавес. Ще си позволя да споделя някои впечатления на чуждестранни дипломати, политици и интелектуалци, както и лични впечатления за президента Уго Чавес, управлявал 14 години Венецуела в едно размирно и разделно време за света и за Латинска Америка.

Уго Чавес Фриас /1954-2013/ е 48-ят президент на Венецуела, /2 февруари 1999 - 5 март 2013г./ Венуцуелският президент Чавес не се описва с няколко щрихи, защото образът му е сложен, многопластов, както и управлението му – нестандартно и дискусионно. Чавес бе един от най-коментираните президенти в света в новия век. Неудобен за Америка, директен, безкомпромисен, непредсказуем и мразен от някои държавници в Латинска Америка и в Европа, но харизматичен, авторитетен и колоритен за трети.

Чавес бе обичан от народа си, блестящ оратор на зрелищни митинги и публични манифестации, той бе най-органичният човек, на комуто бе отсъдено да управлява Венецуела. На венецуелската сцена главният герой Чавес бе „духът на улицата“ в държавнически образ. В излъчването му имаше нещо магическо или мистично, типично латиноамериканско. Чавес бе човекът на “смутното време”, натурален политически символ на една фолклорна иконография.

Езикът на Чавес бе разбираем за масите, които чувстваха едно връщане към родното, венецуелското, към езика на Симон Боливар и Фернандо Миранда, но не към натруфения език на благородника и рицаря. Президентът Чавес говори на ясния испански език на хората от улицата, без протоколни щампи и без протокол в държанието си с хората. Многомилионните митинги в Каракас започваха с венецуелския химн, който самият Чавес запяваше. Препълнените зали и площади с червени рубашки на масите, където “ел Команданте-Президенте” се скандира френетично.

Впечатляващо беше за мен като европейски дипломат да присъствам на такива изяви и да се потопя в това екзалтирано червено множество. Чавес умееше да омае масите – той пееше, рецитираше безпогрешно известни поеми и продължаваше да ораторства завладяващо с часове. Когато Чавес говореше, всички венецуелски телеканали прекъсваха емисиите си и предаваха директно от мястото на събитието. Речите му, наситени с примери, песни, стихове, сълзи и смях, огласяни от овации и лозунги, траеха от 3 до 6 часа минимум.

А за движението “чавизъм” накратко ще кажа, че в него съвместно съществуват сложните тенденции на утопичния социализъм, на радикалния социализъм и на християнския социализъм, както и две твърде релевантни константи, дълбоко латиноамерикански национализъм и интеграционизъм. В “чавизма” са вкоренени и преплетени великите мъченици-освободители Симон Боливар и Франсиско Миранда. Чавес печели изборите с , подкрепата на венецуелския народ, която варира между 55-65%.. След като живях в този регион стигнах до извода, че латиноамериканският и европейският социализъм и прогресивните движения почиват в различни социални реалности и затова те са различни, но има едно нещо общо, което е съществено: борба за мир, за човешкото развитие и социалната справедливост.

Енигмата за двамата Чавес“ - Маркес

Нобеловият лауреат за литература колумбиецът Габриел Гарсия Маркес споделя, че се е запознал с венецуелския президент при Фидел Кастро в Хавана, след което Чавес го е поканил да пътува с него в самолета от Хавана до Каракас. Маркес не скрива, че в разговора си в самолета с Чавес той е останал „в образа си на младия креолски полковник, с неговата шапка“боина“ на парашутист, с възхитителното му умение на изказ, смел и твърд, поемайки историческата отговорност към народ и Отечество. Ние пътувахме през февруари 1999г., 15 дни след като Чавес бе избран за конституционен президент от народа и бе поел властта на държавата Венецуела. Ние се запознахме три дни преди пътуването ни в Хавана по време на среща с президентите на Куба и на Колумбия, Фидел Кастро и Андрес Пастрана... Първото, което ме впечатли бе неговата фигура, изваяна сякаш от железобетон. Чавес притежаваше непосредствена сърдечност и креолско остроумие на истинския венецуелец. Когато ми разказваше за живота си в самолета, открих в него една личност, която съвсем не отговаряше на образа на деспота, представа, която бяхме си изградили вече, втълпявано от медиите. Това беше един друг Чавес. Но кой от двамата беше истинският?… Самолетът кацна в Каракас в три часа сутринта. Зърнах през прозорчето тресавището от светлини на онзи незабравим град, където живях три съдбоносни години, както за Венецуела, така и за моя живот. Президентът се сбогува с мен с карибска прегръдка, с усмивка и подразбираща се покана:“Ще се видим следващия февруари”. Докато се отдалечаваше между охраната си от наградени войни и приятели в този ранен час, изведнъж потръпнах от вдъхновението си, че бях пътувал и разговарял с удоволствие с двамата противоположни Чавес: единият, на който ожесточената съдбовна-орисница го посочи да спаси страната и народа си и другият - един вълшебник, който можеше да се нареди в историята като още един деспот”. /сп. “Камбио де Коломбия”, февруари 1999г./

Теодоро Петкоф за Чавес – „Чавес е латиноамериканският Грамши“

Теодоро Петкоф е венецуелски журналист от български произход, с леви разбирания, бивш министър, интелектуалец и лидер на опозицията във Венецуела.

Теодоро Петкоф остана до края на живота си бунтар и непримирим критик на Чавес. Той бе най-добрият приятел на колумбийския писател Г.Гарсия Маркес, работили заедно в Каракас като млади журналисти. Години наред Теодоро защитава своята кауза и воюва с Чавес, изтъквайки негови грешни ходове в политиката и управлението му. От привърженик на Чавес в началния му период, двамата стават непримирими политически противници, но и двамата останаха до края на дните си влюбени във Венецуела и народа й.

Имах възможност да се срещна и да разговарям с Теодоро Петкоф, макар и по тема свързана с член от неговото семейство, за който той държеше да бъде с българско гражданство. Той наистина бе изключителна личност, с висок дух и със силно чувство за справедливост, но и трябва да кажа, че беше с труден и чепат характер. Затова много внимавах на срещата ми с него. В политическата част от разговора ни стана дума и за политиката на президента Чавес. Попита ме дали съм се срещала и побърза да ми каже, че „двамата са от двата бряга на барикадата“ и продължи: “Чавес спечели президентския пост по честен начин, изборите също. Той е силно харизматичен, неповторим оратор, народът го обича … Това, което не може да се отрече на Уго Чавес и което особено отчитам е, че като президент той сложи на масата най-напред темата за бедността във Венецуела и се опитва да я реши с всички рискове и средства. С „мисиите“ или неговите социални политики, Чавес засили социалната помощна система за хората. Но Чавес превърна Венецуела в автокрация или самодържавие, където няма разделение на властите, а цялата власт е концентрирана в ръцете на президента. Каквото и да стане, без Чавес нищо не се урежда... Дразня се, че е авторитарен … Имам чувството, че е самовлюбен и се мисли, а и донякъде е прав, че прилича на италианския политик и комунист-бунтар Антонио Грамши /1891-1937/. Но Чавес е различен от италианеца Грамши, Чавес е карибският Грамши... Чавес е с гъвкав ум, много интелигентен, с феноменална памет за история, политики и събития, той е встрастен в книгите, изчел е повече дори от мене и от Габо /Маркес/, но е образован хаотично и в известен безпорядък... Смятам, че има нужда около себе си от истински интелигенти, които да сложат ред и да канализират отделните му „писти в държавното управление“. Когато говорех с него, му казвах винаги да ги потърси… А неговият “социализмът на 21 век“ е тоталитаризъм “light”.

На кафе с Чавес в Кито, Еквадор

Като пратеник на българския президент, участвах в церемонията по встъпване в длъжност на еквадорския президент, Рафаел Кореа, януари 2007г. Пристигнах в Кито и бях настанена в хотела сред първите държавни гости – групата президенти от Южна Америка и Испания /принц Фелипе тогава/. Сутринта преди церемонията слязох на закуска по-рано и седнах на една странична маса. Тъкмо си поръчах кафето, когато в ресторанта връхлетя свита и президентът Чавес. Виждайки ме, той се насочи към моята маса и в неговия кавалерски стил попита дали ще се съглася да пия кафето си в негова компания. Двамата, само преди две седмици в двореца Мирафлорес в Каракас говорихме за развитие на българо-венецуелските политически отношения и сега се срещнахме в Кито. Чавес ме попита как се чувствам в Каракас, който не е Буенос Айрес, знаейки, че преди съм работила в Аржентина, срещнала ли съм приятели вече... Казах му, че все още приятелите се броят на пръстите в Каракас, но например, преди да замина за Кито вечерта съм гостувала на Теодоро Петкоф, който е с български корени. Чавес бързо попита “А как е той, не сме се виждали скоро? “ Казах му, че е във форма и, че продължава да пише и да критикува...” Чавес се засмя и продължи: “Теодоро и Габо са неразделни приятели, и в Колумбия и във Венецуела само ние можем да се гордеят с такава кройка интелигенти, които носят латиноамериканизма ни и го завещават за поколенията...” “Теодоро Петкоф е и българин“, добавих и той настояваше и внучето му, родено в Каракас, да бъде български гражданин… Вас, г-н Чавес, Теодоро Петкоф също Ви цени високо. Каза ми, че сте изчели повече книги от него и от Габо и Ви нарича креолския Антонио Грамши.”

Чавес сияйна, замисли се и призна, че всички трудове на Грамши е изчел с подчертаване… „Грамши е моят кумир от левите европейски мислители на 20 век. Защото въвежда понятието „културна хегемония“ ... Той е философът, който италианският фашизъм затваря със зверска заповед “този мозък да спре да мисли” и умира 1937г… Имам неговите 30 тетрадки от затвора, където насърчава да се създават интелектуалци от работнически произход и ги определя точно за “органични интелектуалци“. Тази е и моята цел за образованието – обучение на работнически деца, култура, музика, изкуство, за да има будно и просветено гражданско общество във Внецуела”.

Раул Мородо за политиката на президента Чавес

С испанския дипломат и политик, академик Раул Мородо, с който се познавахме от предишните ми мандати в Мадрид, се случихме да сме колеги и да работим заедно в Каракас. Испанският посланик написа задълбочен дипломатически анализ за политиката на президента Чавес, който съм коментирала не веднъж. Според посланика „Уго Чавес демонстративно ненавиждащ американския президент Буш и е от малкото латиноамерикански лидери, които открито си позволяват да го мразят, защото зад Чавес стои Венецуела, която притежава най-мощното оръжие в региона – петрол и злато, които въпреки противоречията, пътуват редовно за САЩ и света... За да почувстваш венецуелската реалност, трябва да си се докоснал и потопил в тази действителност и задължително да отчетеш исторически момента.

Президентът Чавес беше неизбежен и необходим за Венецуела в този исторически момент. Чавес промени венецуелския политически сценарий и лицето на венецуелската политика. Той е нестандартен политик. Неговият весел и директен стил в контактите му с хората се различаваше коренно от традиционния на предшественици и на много други днешни лидери от региона. Малко са държавниците толкова провокативни, какъвто бе Чавес в контактите си с бизнесмени, медии и елитната класа, с политическите си противници в страната и в чужбина. Никой венецуелски президент до сега по света не е имал такъв имидж, толкова висока международна известност в света... Чавес притежава голям идеологически и политически синкретизъм, тоест способност да приеме разнородни доктрини. Той съумява да помирява представители на различни доктрини, които нямат връзка помежду им. Чавес извади за свой идеал Симон Боливар, идеалът на венецуелеца. Този идеал се ражда в търсене на национална политическа идентичност, а в международен план – за латиноамериканската интеграция в борба с утопичното мислене...“

Оливър Стоун и Чавес във филма“На Юг от границата“

Американският режисьор Оливър Стоун представи в Каракас филма си “На Юг от границата”, в който са включени 7 латиноамерикански президенти с интервюта с цел да разруша грешната представа за тях, тиражирана в медиите в САЩ и в Европа. Според режисьора „това са президентите на власт в континента, които наистина си приличат с народите им. За главен герой на филма избрах Уго Чавес, защото той е истински и това не може да убегне от обектива, той не симулира, в него има нещо наивно, понякога греши и после се поправя, но е внимателен. Той е човек, който можеш да обикнеш, той е личност, която се е посветила на народа си, за да му служи и помага...”

„Всички латиноамерикански лидери в един глас заявяват едно и също. Те искат сами да упражняват контрол над своите природни ресурси, да развиват и укрепват регионалните връзки, да бъдат третирани като равни от страна на САЩ и да са независими държави... Президентът Чавес не се оказа диктатор, нито фокусник, както го описваха медиите в САЩ. Чавес беше президентът, който търси икономическо равновесие в региона, Чавес е най-органичният човек, който съм срещал.”, Каракас 2010г.

Наоми Кембъл за Чавес, „ангел-бунтар“

Моделът Наоми Кембъл, т.н. “черна пантера” в качеството си на председател на фондацията Нелсън Мандела гостува в Каракас за интервю с президента Чавес. Да си спомним, че и Джина Лолобриджида навремето пътува до Хавана, за да направи фотосесия за Фидел Кастро. Та Наоми, след разговор и среща с венецуелския президент, след като разгледала неговата огромна библиотека и картини, които той грижливо пази, пише за Чавес: „Лошото момче в световната политика се оказа смел, безстрашен, но не и неразумен. Надявам се отношенията между Венецуела и САЩ да се подобрят в близко бъдеще. Каквото и да крие бъдещето, за мен ролята на Чавес ще бъде тази на ангела-бунтар” , Каракас - 2008г.

От Чавес в униформа, до Чавес в костюм “Армани”

Говореше се често, че в Чавес живеят двама различни образа Чавес. Единият, облечен като кубински войн, а другият – строго елегантен „в един от 100-те костюми “Армани”, които има в двореца Мирафлорес. Разграничаването в облеклото си Чавес прави според срещите си – с червена фланелка и маслинено зеления в стил Фидел Кастро костюм или с елегантния костюм на европейския дизайнер. Говореше се, че експертите по протокол се отнасят внимателно към облеклото на „Ел Команданте-Президенте“. Ако Чавес отива на официална среща с дипломати или с чужди президенти, в този ден той изважда от гардероба “Армани”, за да бъде държавникът със стил. При друг повод, когато облече зеления дочен костюм с червената фланелка, сякаш се облича в желязо. Той става войнствен, летят оловни думи...Дръжте се, войнът връхлита... Скрийте се в траншеите … пристига най-мускулестият от квартала… Проблемът е, че не знаеш кой е истинският Чавес, войнственият или държавникът в “Армани”, или и двамата“, коментира журналистът от „Универсал“ Елиас Рохас, 2010г.

Игнасио Рамоне за Чавес

Външнополитическият анализатор Игнасио Рамоне пише за Чавес: „Враговете на Чавес по света не се спират пред нищо: държавен преврат, петролни стачки, изтичане на капитали, опити за атентати… Подобно ожесточение не е наблюдавано в Латинска Америка от времето на атаките на Вашингтон срещу Фидел Кастро.“ /“Монд Дипломатик”, 2007г./

На 5 март 2013г. Чавес замлъкна завинаги. Дълго време пламенният държавник и оратор и неговите речи кънтяха на запис, докато залите и площадите опустяха, а народът разбра, че е осиротял.

/Повечето от спомените са от книгата ми „Магията Латинска Америка“, 2011г. /

* Подкрепете Поглед.инфо и ПогледТВ, за да ги има по-дълго време и да запазим тяхната независимост. /Прочетете долу/


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели