/Поглед.инфо/ Ако у нас апартамент гейт е залял де що има медии и социални мрежи и дори наричат държавата ни „апартаментна република“, то по света сериозни наблюдатели си задават доста по-различни въпроси. Като, например, дали навлезлите в нов период международни отношения са предвестник за „рушене на салтаната на САЩ“ или наистина ли се еманципира ЕС от онзи съюз с Вашингтон, през който „и вода не можеше да проникне“. Защото до вчера, по време на войната в Залива, при операциите на САЩ и „коалиция на желаещите“ в Ирак Вашингтон и Брюксел не само се подкрепяха. Бяхме заедно. Днес сме свидетели на търговски войни, в които позициите се разминават. Мненията се разграничават, макар Европа да е надянала по навик „меките ръкавици“, да се държи почтително и да не си позволява да бъде упреквана в нелоялност. Но ако от Вашингтон настояват за ново търговско споразумение, включващо и земеделието, в ЕС наистина казват „не“. Макар и не много гласовито. Ако президентът Тръмп заявява, че Германия трябва да увеличи разходите си за отбрана, поне на 2% от БВП, то Берлин планира да ти намали. Президентът Тръмп не веднъж поиска Берлин да се откаже от „Северен поток 2“, но канцлерът Меркел с топлота в гласа заявява, че Германия няма намерение да се отказва, защото това си е само търговия и става въпрос за икономически интереси. В последния момент и Франция т.е. ЕС взе страната на Берлин по този въпрос. От зад Океана има искане за доставки на втечнен газ, но от европейските страни няма как да скрият, че за предпочитане е по-евтиния руски газ. По същи начин стои въпросът и с ядреното споразумение с Иран, което САЩ едностранно напуснаха. На призива ЕС да се присъедини към санкциите към Иран, Брюксел отговори с опит да се създаде система, която да заобиколи режима на наложени санкции на Техеран. Натискът за отказ от използване на технологията G 5 на китайската Хуауей срещна отпор от страна на Берлин. Примерите са много и списъкът може да се продължи. Например с идеите за изграждане на собствена система за отбрана на ЕС и обща поддръжка на въоръжени сили. Но е достатъчно да се спомене, че точно в този момент китайският лидер Си Дзинпин е на обиколка в Европа. След Рим е на посещение в Париж и Монако. Дали европейските погледи ще се насочат на Изток, към Азия? ЕС вече подписа с Япония спогодба за свободна търговия и създаде по този повод най-голямата в света зона за свободна търговия. Сега Си Дзинпин заяви преди пристигането си в Италия, че Рим е стратегически партньор на Пекин не само в икономическата област. Поласка италианците с изявление, че има цивилизационна връзка между двете страни още от времето на Римската империя и това нямаше как да не предизвика задоволство у домакините. Независимо, че Франция реагира с неразбиране относно готовността на Италия да сподели с Китай проекта „Един пояс, един път“ т.е. да даде възможност нейни пристанища, магистрали и др да бъдат обекти за този геополитически проект на Пекин, президентът Макрон посрещна на Ривиерата Си Дзинпин и съпруга с подобаващи почести. Във „Фигаро“ китайският лидер сподели, че очаква големи инвестиции, включително в областта на високите технологии и се надява да бъде разбита мрежата на изолация, която се налага от САЩ и ЕС. Включването в разговорите във Франция и на Меркел, и на Жан-Клод Юнкер не е нищо друго освен сигнал за обща политика на ЕС към Китай. Може би не точно като онази във връзка с проекта 16+1 за Източна Европа, но все пак политика на сближаване, която Китай твърди, че е миролюбива и взаимно полезна. В това отношения София е далеч от такива събития и остава някак встрани. Далеч е и от онези инвестиции, които Китай прави в Сърбия, Румъния, Полша, да не говорим за Гърция или Унгария. Ние се ослушваме, защото обикновено Брюксел реагира смръщено, когато конкуренти като Пекин се насочват към страните от Източна Европа, но в действителност основните играчи в ЕС нямат нищо против те да са с роля в търговско-икономическите връзки с Поднебесната империя. Видно е от последните официални визити на Си Дзинпин в Европа. Но няма яснота дали все пак няма да има административни пречки за осъществяване на съвместни проекти, защото каквото и друго да се каже, Пекин си е конкурент на световния пазар и не винаги пазарните правила се спазват. Оказва се, че Европа, независимо от съюзни задължения и нестихваща вяра в атлантическото сътрудничество и подкрепа, намира начин да осигури пътища за просперитет и извън традиционните обвързаности. Променените условия и разместването на пластовете в геополитиката принуждават Брюксел да отвори широко очи и в други посоки. Любопитното е, че и Обединеното Кралство демонстрира подобни „забежки“. Какво прави принц Чарлз със съпругата си в Хавана? Нима Лондон не е наясно, че има гласове във Вашингтон, които уверяваха света, че след Венецуела идва ред на Куба и Никарагуа? Или престолонаследникът на британската корона ще трасира път за нови отношения с Куба, защото Москва и Пекин са там от години и инвестират доста в икономиката на Острова? А може да е просто сигнал, че Европа не е склонна да подкрепя насилствени начини за решаване на кризи? ЕС все пак не се изказа в полза на становища, че „всякакви варианти са възможни за установяване на демокрация във Венецуела“ и прави всичко възможно за намиране на мирен път за изход от ситуация на „самопровъзгласил се за президент“. Коментари много по темата на Запад, но дали това наистина е еманципиране на Европа т.е. отдалечаване от САЩ, не е ясно. В края на краищата ако САЩ ще стават отново велики, ЕС няма да може да преглътне това да става и за негова сметка. Колкото и да са лишени от харизма европейските лидери. Брюксел не е в позицията на давещ се, но и настоящите кризи са му достатъчни. Нищо лично, както казват американците.

* Подкрепете Поглед.инфо и ПогледТВ, за да ги има по-дълго време и да запазим тяхната независимост. /Прочетете долу/