/Поглед.инфо/ Това че религията е мощно оръжие, най-вече политическо, е известно от векове. В наше време нито Ал Кайда, нито „Ислямска държава” щяха да имат своите висоти, ако не използваха религията като оръжие за установяване на власт и постигане на надмощие над „неверниците” и то чрез терор, насилие и промиване на мозъци. Турският президент Ердоган нямаше да дойде на власт и да я задържи 17-18 години, ако не беше наложил исляма като обединителен механизъм за строяване на консервативно настроените турци зад своите идеи и амбиции.
На теория всички религии са мирни, използват благи думи, ласкаят с добронамерени постулати, величаят до без дъх своя Бог и неговите човеколюбящи дела, а векове наред религиозните войни са съпътствали човечеството и са причинявали толкова смърт сред последователи и врагове, колкото са били и претенциите за надмощие и териториални придобивки. В наше време има обаче и друг аспект на религиозните противоборства, който е пряко свързан с геополитиката и битките за надмощие между големите играчи на световната сцена. Не е нужно да си кой знае какъв експерт, за да не забележиш, че през последните години православието например се „радва” на особено внимание от страна на претендиращите да решават съдбините на цели държави и народи. Стремежите да се наложи „во веки веков” влиянието на западния свят над Украйна включиха и отделянето на украинската църква от тази в Москва. Вартоломей от Истанбул свърши добра работа в това отношение и политическата цел за скъсване на връзките с „матушка-Русия”, за изолацията на „държавата на Путин” бе реализирана и чрез удар върху православието, което обединява не само славянските народи. Предстои убеждаването на останалите сестрински православни църкви, част от които са на Балканите, да подкрепят „делото Вартоломеево”, което се представя като желание на украинците да имат своя си църква, независима, но подчинена на Истанбулската патриаршия. Същият Вартоломей, наричан Вселенски патриарх, не позволи на старозагорския митрополит да има свое участие с проповед във възстановената наша черква „Св. Св. Константин и Елена” в Одрин преди дни. Мотивите са толкова антихристиянски, че трудно могат да се преглътнат от българите, които си знаят и църковните ни битки от времето на Османската империя, и историята ни като цяло, и „номерата” на гръцката патриаршия за поставяне по същото време на нашата църква в подчиненост на гръцката. Известно е, че черквата „Св.Св.Константин и Елена” в Одрин все още не е действаща. Тя си е музей. За официална реакция от наша страна по този повод няма информация, освен, че ще изпратим отец, който в бъдеще щял да служи в Одрин и да живее в самата черква. Кой стои в задкулисието няма кой знае какво значение, защото играчите са познати от години. Сеенето на разкол и политическите игри, които използват религията за постигане на хегемонистични цели никога не са завършвали с успех в дългосрочен план. Справка-кръстоносните походи, които не наложиха масово християнството в земи, където ислямът вече бе омаял населението. Без да се споменава, разбира се, за подробностите в целите. Има и въпрос обаче защо днес християните в тези земи не получиха онази подкрепа от Запада например, която да съхрани живота и черквите им, когато радикални ислямисти ги унищожаваха.
На наш терен не е без значение дали посещението при светейшия ни патриарх преди дни на изпълняващия длъжността посланик на Вашингтон в София има връзка с политики за влияние при взимане на решения. Причината е, че информацията е оскъдна, дипломацията стана толкова открита и нагла, че допуска всякакви интерпретации и спекулации. Още повече, че пред нашия Св.Синод стои за решаване още един щекотлив въпрос, освен украинския. Какво да се прави с т.н. македонска църква, която си присвоява титуловане като Автокефална Охридска архископия. Църквата ни, която исторически е една и за нас, и за православните от Повардарието не дава гласност на становища, но не защото не знае интересите църковни т.е. български, не защото не познава историята и каноните, а защото църковната дипломация е останала вярна на вековното правило да намира правилните решения в подходящия момент, единодушно, съгласувано с останалите поместни православни църкви и без много шум. Дотогава предпочита да мълчи. „Когато му дойде времето” ще се прави „каквото трябва”, а не когато някой бърза да наложи свои политики и цели. Разбира се, че въпросът със споменатата визита е потънал в мъгла и наистина може да се спекулира, но и президентът Тръмп при разговор с Ердоган в Ню Йорк на сбирката на ООН споменава, че САЩ отпускат 25 млн за религиозни свободи и подкрепа на религиите на малцинствата в страни като Турция. Гръцкият премиер Мицотакис пък го помолил да съдейства Анкара да побърза с възстановяването на дейността на духовната академия на остров Халки, близо до Истанбул, за да „възтържествува правдата” и се подкрепи гръцкото малцинство. Ами влияние си е и всеки се бори да го отстоява, включително и Анкара, която бе закрила въпросното училище за повече от 45 години. А гръцкото малцинство в Турция не е малобройно като нашето и отстоява православната си принадлежност по завиден начин, използвайки за целта и Вартоломей. Ние дори в ремонтираната българска черква „Св.Стефан” в Истанбул не оставихме църковните утвари и предмети, които са били дарени при строежа от православните българи от Вардарска Македония, които са събрали и част от средствата за построяване на самата българска черква „Св.Стефан”. Държавният секретар пък Помпео при посещението си в Охрид на 4 октомври не само разговаря с лидерите на Северна Македония, но и посети черквата „Св. БогородицаПеривлепта”, за чието минало и принадлежност едва ли е получил точна информация. Важното е, че се подава сигнал за подкрепа на църквата, онази „автокефалната” в Северна Македония, а не е само приветстването и настоятелната подкрепа за членството в НАТО. Явно се счита, че това е начин Северна Македония да се държи далеч от „претенциите на Москва за влияние върху процесите на Балканите” заради „съхраняване на своя роля в региона”. Да, прието е православието да се смята за „ руско оръжие” в отстояване на влияние и приобщаване към руските сфери на интереси, но опитите за разединение на православния свят и „изтласкването на Русия” как да се определи? Като част от политиките на „цветните революции”, разните там „пролети” или „масови протести” срещу правителства, които водят недолюбвана, но собствена политика? Оказва се, че и нашата религия е оръжие, но не в нашите ръце. Разединяват ни, противопоставят ни чрез внушения за независимост на църквите ни, а ние няма миг, в който да не сме знаели, че църквата ни е отделена от държавата, но винаги е стояла зад българските интереси и е крепяла народа ни и тогава, когато сме нямали държава. То и патриарх Максим си мълча, когато разбиваха църквата ни в годините на първоначално натрупване на демокрацията, но не отстъпи и без много шум дочака момента на една държава, един Синод с патриарх Максим начело. А иначе, по-добре да не си правим оглушки, когато емисари шетат из страната и налагат свои си виждания. В повечето случаи не са съобразени с националните ни интереси и национално достойнство. Примери напоследък колкото пясъка в морето. А дори президентът Тръмп ни каза, че е дошло времето на националните държави, на патриотизма, на собствените стремежи за свобода и искания. Глобализмът ще останел в миналото. Но това е дейност за експерти и хора с познания, не само по история, но и по църковна дипламоция. Има я, колкото и да не им се вярва на някои. Остава да я подкрепим, защото е в наш интерес, български. Но ако и тя отстъпи, тогава наистина ще се стигне до „последният да изключи лампата”.
