/Поглед.инфо/ Може би за първи път София и Скопие изпадат в ситуация, в която всеки говори нещо, а другият не го чува и подължава монолога със собствената си истина. Зад паравани се водят някакви разговори, преговори, уточнявания, но се процежда толкова информация, колкото да позволи настръхването на двете основни „групи по интереси”. Едните в София са за „вето” относно започването на преговорите на Р Северна Македония /РСМ/ за членство в ЕС, а другите твърдят на висок глас убедено, че това не е „братско” и ще отблъсне „приятелите ни” от Повардарието во веки веков. Само трябвало да втвърдим тона.
И какво като го втвърдим? Нима ще ги убедим, че Гоце Делчев е българин или че езикът ни е един и същ? Ако се проследи само за тази година пресата, популярните сайтове и ТВ-медиите в Скопие, ще се хванете за главите що за народ и татарска държава сме. Целокупно се създава настроение, че българите са злодеи, които не знаят какво искат от страдалците от новопокръстената заради гръцки интереси държава. Някак убягва чувството, че среди в РСМ просто съзнателно настройват населението срещу България с желание да я предизвикат за „вето” и така да отложат присъединителния процес към Брюксел на „многострадална Геновева” от Скопие. Проблемите между двете наистина братски страни са стари, познати, нерешавани с десетилетия, инициирани от съседи и съюзници, а горчилката се е натрупала в душите и сърцата от двете страни на границата. Но трябваше да пристигне в София Любчо Георгиевски, експремиер, който е оставил първопроходна следа в нашите отношения, за да се отворяат очите на „експертите” у нас колко много грешки е направила официална София, колко пропуски и погрешни решения е взимала, за да стигнат нешата до „двамата премиери да съберат кураж” и се разберат България да не спира в края на годината присъединителния процес на РСМ към ЕС. Прави впечатление, че след официалната среща на Георгиевски с външния ни министър, за която информацията бе лаконична, интервютата и разговорите му в София протичат в среди, които непрекъснато внушават, че България няма как да си позволи „вето” и това не би било в полза на двустранните интереси. Познати от години група анализатори обкръжиха госта и чрез тях думите му стигнаха до обществеността у нас. Независимо дали той идва често в лично качество в София. Но сега казва неща, истини, от които дори и да ни заболи, трябва да отчетем, за да вникнат „познавачите”, че малките камъни обръщат колата, а не само „руска намеса” съпроводена от западен натиск поради противоположни интереси. Въпрос на геополитика, в която оставаме наистина като „загубени в превода”. Ако в Скопие има „дълбока държава”, която „руши нормалните отношения между двете братски държави”, както казва Георгиевски в интервю за проправителствена ТВ-медия у нас, можем ли да откроим нашата „дълбока държава”? Която при всички случаи е обърнала очи и уши извън страната /не непременно само към великите/ в лично качество, а не знае собствената си история и интереси. За чиято защита трябват и знания, и финикийски знаци, защото днес „всичко е пари, приятелю”, макар и да се пее друго. Нямало наши вестници из Повардарието, защото разпространителите ни се оплакали, че им „излизало скъпо”, нямало български ТВ-програми, а само „Балканика” и „Планета”, защото някой умник е подценил нивото на братята и е решил, че с това ще ги омае. След Цеца и компания? Сърбите предавали футболните мачове от различните първенства по света и за РСМ като купили правата и за македонците, а ние дори новини не можем да излъчим там. Късогледи политики с последствия, но е друго да ти го каже приятел. Приятел, който не крие, че го наричали „българофил” и си носел кръста за това. А знанията му за нашата история и грешки в политиката ни през десетилетията относно Повардарието? С такъв посредник за смекчаване на настоящите преобладаващи позиции на София е трудно да се спори, но е поучително. Ако има кой да чуе и прилага. Защото са казани с доброжелателен тон и с придобит от годините опит Звучат добронамерено, макар и да не е сигурно, че визитата му в София е лична инициатива. Ако е пратеник на премиера Зоран Заев, това означава, че Скопие отново ни води по точки. Защото изборът е добър и носи дивиденти, ако София приеме желани компромиси. Друг е въпросът дали няма проявата на характер, както призова един от членовете на нашата част от съвмествата комисия по историческите и образователни въпроси, да бъде по-успешния ход, за да се отстоят стратегическите ни интереси и съхраняване на достойнство и чест, както се казва. Нима някой може да каже дали сред страните-членки няма държави, които са против разширяването на Съюза и използва задкулисно София като таран за отстояване на подобни тези? Това би оборило твърденията в Скопие, че България била изолирана в настояването си да се съобрази ЕС с нейния меморандум относно условията за започване на преговорен процес с РСМ, който е раздаден след представителите на членките в Брюксел. Това, че София напоследък не успява по различен повод да спечели на своя страна лобита сред новите съюзници е известно, но ако дадени интереси съвпадат, тогава твърдият тон е най-малкото, което може да се прилага.
В тази връзка обаче не може да се приписва за грешка мълчанието на нашия СВ.Синод относно искането за приемане на „църква-майка” от наша страна за МПЦ, защото това значи да се признае право на независима македонска църква, а за БПЦ църквата ни е една от векове. Съобразяването с РПЦ и СПЦ е само уловка за наивници, въпреки че единството на православието е грижа и болка днес. Не може да се забрави, че една е била и битката ни, заедно с населението от Повардарието, за отстояване на независима БПЦ, различна от гръцката и една е била Патриаршията ни, преди световни събития да ни разделят. Това, че от Скопие се обърнаха към Вартоломей, за да получат томос за самостоятелна църква по подобие на Киев е само урок, че не винаги може да се разчита на добронамереност, изречена при необходимост и после да се получи „изтъках платното, ритнах кросното”. Стъпките трябва да са внимателно разчетени и отстоявани последователно. Иначе губим значение сами за себе си. Както губим престиж сред съседи и съюзници. Враждебността, която се насажда в Скопие напоследък по отношения на България е горчив хап, независимо кой и как я инициира. С погледи на север и юг няма да я спрем. Това е вековна практика сред наши съседи, изкована в поредица от войни – от Балканскита до Втората световна. Но в тези войни хора от Повардарието са воювали на страната на България, посрещали са наши войски през 1941 година като освободители и са платили с живота си заради българщина в периодите на обезбългаряване из старите ни земи, независимо дали във Вардарска или Егейска Македония. Да се спори за броя на жертните ни в тези времена е жалко, защото човешкият живот няма цена. Но са хиляди и ако това не се учи в уроците по история е и наша грешка. Такава, която се прави и днес във връзка с натрапваните ни „европейски ценности”. Видяхме ги и тях, без да сме срещу ЕС. Напротив! Време е ние да избистрим интересите си и да намерим пресечните точки на различните мнения, защото над нас е само България и всички искаме да продължи вековната си история. Ако трябва време на Скопие, за да ни разбере и приеме, че за нас са много повече от съседи, много повече от приятели, много повече от обичаните македонски песни, трябва да им го дадем. Родителите понякога са и по-строги в името на добро бъдеще. По-важното е да се прави с добронамереност и без силов натиск. Да сте чули някой в България да хули така македонците, както се чува от Вардарска Македония? Това по всяка вероятност не са гласове на народа. С хората се разбираме, без преводачи, пием си заедно ракията и пеем онази песен за Охридското езоро и Биляна, която пълни и нашите, и техните очи. Да не говорим за македонското девойче, която сме приели една ли не като химн за българските жени. Така че по-леко с изяви и внушения, защото македонският характер и у нас , и на Вардара е един и същ – изчерпва се търпението и се взимат сопите. Този път по главите на собствените ни управници.
