/Поглед.инфо/ През послединте дни светът живее с очакванията от срещите на т.н. велики във Великобритания, Г-7, после в Брюксел при срещата на върха на НАТО и „венецът” в Женева на 16 юни, когато президентите Байдън и Путин ще разговарят за първи път на живо. При първата си задгранична обиколка, след като стана президент, Джо Байдън не само разговаря с Борис Джонсън, британски премиер, но ще направи усилия да обедини целокупния Запад с цел „да демонстрира на Русия и Китай единството на САЩ и Европа”, както пише в „Монд” за срещата на Г-7 в графство Корнуол. Целите са ясни, стратегиите оповестени предварително, проблемите „не са нови, известни са от много време”, казва държавният секретар Блинкен. Той неуморно подчертава в редица интервюта, че „президентът Байдън ще каже директно на Путин какво да очаква от САЩ при тези безразсъдни действия”. Допълнението е, че „сме готови да се оправим с тях, ако не се съобразят, но ако изберат различен курс, ще си сътрудничим”. Сигурно затова и Москва не очаква кой знае колко много от тази прословута среща. Важното е, че ще се състои. Те си знаят, че към Русия „винаги е имало санкции и ще ги има и в бъдеще, важното е да се справяме с тях”. Знаят си от векове и че „Русия винаги е имала само двама приятели – армията и флота”, както се е изразил император Александър ІІІ пред Париж след победите над Наполеон. Кремъл го играе уверено и със самочувствие като заявява, че „от позиция на силата не може да се разговаря с нас. Ние имаме нашия суверенитет и независимост, взимаме самостоятелно своите решения”.

За Москва и Вашингтон срещата Путин / Байдън може и да е най-важната, защото „отношенията ни никога не са били по-лоши, отколкото са сега”, както казва Путин в интервю пред NBC, но за Анкара, например, срещата на Ердоган с Байдън в кулоарите при срещата на върха на НАТО в Брюксел е от ключово значение за „нормализиране на отношенията”, както се надяват в Турция. За нас също би трябвало да представлява интерес, защото Турция е най- големия ни съсед и проблемите ни често са били щеконтиви.

След като Блинкен официално заяви, че „Турция не се държи като съюзник в НАТО”, нормално е в турски медии да има анализи, в които се казва, че не внесените на турска територия руски системи С-400 са проблем за САЩ, а „независимата, суверенна политика, която следва Турция, а те искат да задушат”. В Анкара се припомня, че Джо Байдън в своя 48-годишен период на сенатор и политик е подписал всички документи срещу Турция, включително и тези от 1974т отнасящи се до т.н. анексиране на Северен Кипър от Анкара. Наричат го „Байданопулос” т.е. истински грък, защото застава на страната на Гърция и Кипър по отношение на събитията в Източното Средиземноморие и подписва договори за военно сътрудничество с Атина. Припомнят се изказвания на Джо Байдън, че му е „достатъчно да види създаване на една кюрдска държава”, което в Анкара някои тълкуват като сигнал, че се цели разделяне на Турция. Един вид работи се срещу териториалната цялост на страната, което не било нищо друго освен „нов договор Севър”. На страха очите са големи, но е факт, че подкрепата на Вашингтон за сирийсите кюрди или ПКК, както смятат в Турция, е трън в петата на Анкара. И тема в разговорите Ердоган/Байдън в Брюксел. Отделно е въпросът с арменския геноцид или действията на организацията ФЕТО, обвинявана от Анкара за организатор на опита за преврат. В това отношение изказванията на външния министър Чавушоолу са доста по-дипломатични и макар той да не надценява очакванията си от срещата на върха на НАТО на 14 юни, споделя пред националната турска телевизия, че „дано има добър резултат”. Той вече е разказал подробно за позициите на Турция по отношение на въпросите за Сирия, където се счита, че „САЩ търсят сътрудничество”, за Афганистан, където „Турция е рамкова държава и ще отговаря за летището в Кабул след изтеглянето на американските войници от тази страна, за Либия, където САЩ настояват за изтегляне на турските военнослужещи, за ситуацията в Северен Ирак, където ПКК има свои бази и амбициите на Анкара са за „прочистване на тези територии, включително района около Сюлеймание, защото Багдад няма капацитет за това”. В пространно интервю за TRT Чавушоолу последователно се спира на отношенията с Франция, Русия ,Израел и Египет - все страни, с които Анкара или има нерешени проблеми, или се старае да поддържа приятелски връзки. Но Ердоган, независимо от сдържаната позиция на външния министър, се надява на добър резултат от среща тет, а тет с Байдън. Предстои да се види. С президента Макрон Ердоган ще разговаря в „оптимистична обстановка”, смята турският външен министър и подчертава, че двете страни нямат конкурентни позиции по отношение на Африка, където Туция се вижда като „силен актьор”. За Израел е категоричен, че „трябва да се откажат от нападателната си и окупационна политика” по отношение на палестинските земи, за което Турция не може да остане безразлична. Но иначе новота коалиция в страната си е вътрешен въпрос, по който няма как да се дискутира. С Египет отношенията вървят към пълна нормализация след установените контакти между службите за разузнаване, последвани от министерствата на външните работи. Следва назначаването на посланици, за да е пълна картината за стиковане на връзки и определяне на Кайро за важния играч в Близкия изток по отношение на Палестина. А защо не и за Либия в новата обстановка на едно правителство, без участие на ген.Хафтар, когото Кайро подкрепи в либийската война. Що се отнася до Русия, тя е определена за ключов партньор на Анкара и в двустранните отношения, според Чавушоолу, Турция действа на принципа на искреност, откритост и предвидимост. Независимо от противоречията в Сирия, Либия, Украйна, включително относно Крим. Турция подкрепя териториалната цялост на Украйна и не признава присъединяването отново на Крим към Русия след проведения референдум.

Видно е, че за срещите на НАТО в Брюксел или дори оценките за срещата Путин/Байдън, всяка страна си има своята камбанария. Важното е, че Турция се хвали с организирането на среща на върха в Анталия на 17 юни на страните от Югоизточна Европа, на която ще присъства, по турските медии, и нашият президент, както и външни министри от 47 страни. Отново възможност за разговори и уточняване на позиции в името на стабилност, предвидимост и мир в региони, които са заредени с конфликти и нерешени проблеми.

В цалата тази картина основното е, че се организират срещи на живо на световните лидери с цел да се дискутират връзки, да се споделят позииии в сложно време, когато се налага да се влезе в крак с промените по света. Не е само епидемията с коронавируса, но и справянето с последиците като икономическата криза. Тя коси всички държави. Ако в тази ситуация малките страни се чувстват само като пешки в шахматната игра на геополитическите играчи, това няма да е в унисон със заявеното от Джо Байдън при срещата му с Джонсън в Лондон, че „ние, както Чърчил и Рузвелт преди 80 години, когато подписаха Атлантическата харта, обещаваме отново съвместно бъдеще при трудностите на 21 век”. Въпросът е чие ще е това съвместно бъдеще и какво ще ни донесе в крайна сметка. И дали Байдън и Джонсън са на нивото на Чърчил и Рузвелт. Отговорите явно ще останат за следващите поколения.