Нека не звучат прекомерно патриотично тези думи, но това което прави от Васил Левски велика фигура са именно неговите идеи за развитието на обществото. Да, той безспорно е един от двигателите на нашето Възраждане, една от най-ярките фигури на освободителната ни борба. Но това е в наш, вътрешен план. Аз мисля че е крайно време да се опитаме да разтълкуваме думите на Апостола като призив към цялото човечество. По това време (70-те години на 19в) Франция, люлката на Революцията, след дълги войни и опити за реставрация на монархията е на прага на поражението от Кайзерова Германия, САЩ току що са завършили най-смъртоносната ( и единствена на техния континент) война за премахването на робството, в Русия преди десет години е отменено крепостничеството, в Европа много народи се борят за национално освобождение, в което ярко противопоставят едни националности на други. Никъде, въпреки общите понятия за демокрация, не се чува призив за обединение на базата на някакви общи ценности. Всъщност, точно това е войната- без значение дали е завоевателна или освободителна. Противопоставяне, а не призив за обединение.
По това време почти няма революционери- мислители като Левски, които от позицията на осъзната и преживяна борба да могат да кажат, че ние не се борим срещу една или друга нация, а срещу една остаряла философия за развитие на обществото. Ако го познаваха като мислител, сигурно американските философи щяха да признаят водещата му позиция в налагането на демокрацията в обществото. Разбира се по това време не може дори и да се мисли (не казвам да се мечтае.- защото мечтата е осъзнато действие) как може да се развива едно общество, ако то не се управлява от крал, император или президент, които да притежават цялата власт на полицията, армията и банките. Единствен Васил Левски си позволява да разсъждава по този въпрос, призовавайки хората да създадат общество, което да се управлява от свободно избрани лидери. Мечта, която и до ден днешен не е осъществена навсякъде по света.
Интересното при Васил Левски е не само новаторският поглед към света. По-интересното е, че тези мисли се зараждат в съзнанието не на някой елитен студент от Харвард, Кембридж или старият университет в Болоня. Не, един млад мъж от бедно семейство, с нестандартно образование, който се е заел да прекроява света. Но преди това разбира, че хората трябва да бъдат добре подготвени- не само организирани в бойни чети, но и образовани, обучени да търсят това което трябва да се постигне в по-далечен план, в мирни условия. Безспорно, той е гениален визионер- мисля че така бихме го определили днес. В този смисъл не разногласията с Любен Каравелов, не разгорещените спорове с Христо Ботев, нито неудачното нападение на Арабаконашкия проход от Димитър Общи – не това са пречките пред работата на Васил Левски. Най-тежко бреме за неговата революционна дейност се оказва неподготвеният народ. Проблем, който и до ден днешен измъчва българското общество. През това време (след всички преобразования в Европа и Света) много държави разбраха какво решение е нужно и започнаха да подготвят не само аристокрацията, но и хората от средните класи за управление на обществените процеси. И постигнаха на много места завидни резултати в това отношение.
Кой знае защо в България и до днес не можем да направим така, че на преден план да излизат добре образованите в това отношение управленци (дай Боже някой между тях да има визионерските качества на Апостола!) Вярно е, че в биографиите на нашите политици ще видите колко много магистърски степени са придобили, но това вече не е никаква гаранция. Откакто всеки университет може да предлага каквито иска и колкото иска магистърски, докторски и професорски степени, девалвацията на тези дипломи е гигантска. Да не говорим, че много рядко ще се намери университет, който след като е взел парите на поредния мечтател за магистърска степен ще си позволи да го скъса, ако не може да си вземе законно изпитите. Вместо това волю-неволю ще му издаде мечтаната диплома. Поради тази причина много често зад тези дипломи няма никаква стойност. Ректорите най-добре го знаят, но или мълчаливо роптаят, или успокоени от финансовите резултати навеждат глава.
Това, разбира се , е проблем на нашето образование. Но в същото време това е огромната пропаст която е зейнала между мечтите на Апостола от преди сто и петдесет години (образовано, учено, съзнателно общество) и днешното апатично, в много случаи отчаяно общество, което понякога за разнообразие се нарича „гражданско“.
