/Поглед.инфо/ На Жан Моне приписват думите, че ако отново може да се почне, обединяването на Европа трябва да тръгне от културата. Към тези думи на известния френски политик бих добавил: „ И от идеите на Васил Левски за едно обединено общество.“
Нека не звучат прекомерно патриотично тези думи, но това което прави от Васил Левски велика фигура са именно неговите идеи за развитието на обществото. Да, той безспорно е един от двигателите на нашето Възраждане, една от най-ярките фигури на освободителната ни борба. Но това е в наш, вътрешен план. Аз мисля че е крайно време да се опитаме да разтълкуваме думите на Апостола като призив към цялото човечество. По това време (70-те години на 19в) Франция, люлката на Революцията, след дълги войни и опити за реставрация на монархията е на прага на поражението от Кайзерова Германия, САЩ току що са завършили най-смъртоносната ( и единствена на техния континент) война за премахването на робството, в Русия преди десет години е отменено крепостничеството, в Европа много народи се борят за национално освобождение, в което ярко противопоставят едни националности на други. Никъде, въпреки общите понятия за демокрация, не се чува призив за обединение на базата на някакви общи ценности. Всъщност, точно това е войната- без значение дали е завоевателна или освободителна. Противопоставяне, а не призив за обединение.
По това време почти няма революционери- мислители като Левски, които от позицията на осъзната и преживяна борба да могат да кажат, че ние не се борим срещу една или друга нация, а срещу една остаряла философия за развитие на обществото. Ако го познаваха като мислител, сигурно американските философи щяха да признаят водещата му позиция в налагането на демокрацията в обществото. Разбира се по това време не може дори и да се мисли (не казвам да се мечтае.- защото мечтата е осъзнато действие) как може да се развива едно общество, ако то не се управлява от крал, император или президент, които да притежават цялата власт на полицията, армията и банките. Единствен Васил Левски си позволява да разсъждава по този въпрос, призовавайки хората да създадат общество, което да се управлява от свободно избрани лидери. Мечта, която и до ден днешен не е осъществена навсякъде по света.
Интересното при Васил Левски е не само новаторският поглед към света. По-интересното е, че тези мисли се зараждат в съзнанието не на някой елитен студент от Харвард, Кембридж или старият университет в Болоня. Не, един млад мъж от бедно семейство, с нестандартно образование, който се е заел да прекроява света. Но преди това разбира, че хората трябва да бъдат добре подготвени- не само организирани в бойни чети, но и образовани, обучени да търсят това което трябва да се постигне в по-далечен план, в мирни условия. Безспорно, той е гениален визионер- мисля че така бихме го определили днес. В този смисъл не разногласията с Любен Каравелов, не разгорещените спорове с Христо Ботев, нито неудачното нападение на Арабаконашкия проход от Димитър Общи – не това са пречките пред работата на Васил Левски. Най-тежко бреме за неговата революционна дейност се оказва неподготвеният народ. Проблем, който и до ден днешен измъчва българското общество. През това време (след всички преобразования в Европа и Света) много държави разбраха какво решение е нужно и започнаха да подготвят не само аристокрацията, но и хората от средните класи за управление на обществените процеси. И постигнаха на много места завидни резултати в това отношение.
Кой знае защо в България и до днес не можем да направим така, че на преден план да излизат добре образованите в това отношение управленци (дай Боже някой между тях да има визионерските качества на Апостола!) Вярно е, че в биографиите на нашите политици ще видите колко много магистърски степени са придобили, но това вече не е никаква гаранция. Откакто всеки университет може да предлага каквито иска и колкото иска магистърски, докторски и професорски степени, девалвацията на тези дипломи е гигантска. Да не говорим, че много рядко ще се намери университет, който след като е взел парите на поредния мечтател за магистърска степен ще си позволи да го скъса, ако не може да си вземе законно изпитите. Вместо това волю-неволю ще му издаде мечтаната диплома. Поради тази причина много често зад тези дипломи няма никаква стойност. Ректорите най-добре го знаят, но или мълчаливо роптаят, или успокоени от финансовите резултати навеждат глава.
Това, разбира се , е проблем на нашето образование. Но в същото време това е огромната пропаст която е зейнала между мечтите на Апостола от преди сто и петдесет години (образовано, учено, съзнателно общество) и днешното апатично, в много случаи отчаяно общество, което понякога за разнообразие се нарича „гражданско“.