/Поглед.инфо/ Политиката все по-често прилича на сцена, върху която се произвежда шум, конфликти и емоция, но зад декора липсва стратегическа архитектура. В момент на глобално пренареждане изборът между спектакъл и стратегия се превръща във въпрос за държавност и историческа посока.
Поглед.инфо винаги разглежда политическите процеси отвъд медийния ефект – през призмата на националния интерес и дългосрочната стратегическа логика.

Когато управлението се превърне в представление

Има исторически периоди, в които политиката губи тежестта на съдържанието и започва да живее в повърхността на образа. Тогава решенията отстъпват място на репликите, стратегиите – на жестовете, а дългосрочната визия – на моментния ефект. Управлението започва да прилича на сцена, върху която актьорите се сменят, конфликтите се изострят, но декорът остава почти непроменен.

Политиката винаги е имала публично измерение. Властта не може да съществува без легитимация, а легитимацията изисква слово, аргумент, обяснение. Но през последните десетилетия нещо съществено се промени. Публичността престана да бъде инструмент на управлението и започна да се превръща в негов заместител. Видимостта се превърна в мярка за ефективност. Ако не си на екрана, сякаш не съществуваш. Ако не предизвикваш шум, сякаш не управляваш.

Тази подмяна е особено видима в общества, които живеят в режим на постоянна криза. България е пример за подобна динамика. Избори след избори, служебни формати, коалиционни конфигурации, разпадащи се мнозинства – всичко това създава усещане за непрекъснато движение. Обществото остава в състояние на мобилизация. Всеки нов политически проект обещава исторически завой. Всеки скандал се представя като повратен момент. Но когато шумът утихне, структурните проблеми остават почти недокоснати.

Спектакълът има едно предимство – той създава илюзия за действие. В динамиката на образите има енергия. Конфликтът привлича внимание. Радикалната реплика мобилизира. Но енергията не е равнозначна на посока. Конфликтът не е равнозначен на решение. А репликата не е равнозначна на стратегия.

Медийният цикъл ускорява този процес. Новината живее няколко часа. Скандалът – няколко дни. Натискът за незабавна реакция изтласква анализа. Политикът, който не реагира мигновено, се възприема като слаб. Мълчанието се тълкува като некомпетентност. Така управлението постепенно се превръща в поредица от импровизации. Реакцията измества плана.

В подобна среда се променя и общественото очакване. Гражданите започват да търсят драматургия. Политиката се възприема като арена на сблъсъци, а не като процес на конструиране. Умереността изглежда безлична. Сложността – подозрителна. Нюансът – слабост. Така постепенно демократичният дебат се театрализира.

Но всяка театрализация има цена. Когато управлението се измерва с рейтинги и видимост, дългосрочните теми губят приоритет. Демографската криза не носи аплодисмент. Индустриалната модернизация не предизвиква мигновен интерес. Енергийната трансформация изисква време и търпение. Те не се вписват лесно в краткия медиен цикъл. Затова често остават в периферията на вниманието.

Политиката като спектакъл не унищожава държавата изведнъж. Тя я износва. Тя променя критериите за успех. Важното става не дали си изградил устойчив механизъм, а дали си произвел впечатление. Така постепенно институционалната култура се размива. Решенията започват да се калибрират според реакцията, а не според интереса.

Историята познава подобни периоди. Времена, в които вътрешната политическа сцена е била доминирана от образи и реторика, докато стратегическите процеси са се развивали в по-тихи пространства. Империи са губили влияние, защото са се концентрирали върху вътрешна драматургия, вместо върху външна позиция. Когато форматът измести съдържанието, системата става уязвима.

Днес въпросът не е дали политиката ще бъде публична. Тя неизбежно ще бъде. Въпросът е дали публичността ще служи на стратегията или ще я замества. Дали шумът ще бъде инструмент, или ще се превърне в цел. Ако се превърне в цел, управлението започва да живее в настоящето, без хоризонт. А държава без хоризонт е държава без посока.

Именно тук започва същинското противопоставяне – между политика, която играе себе си, и политика, която изгражда бъдеще.

Институциите под натиска на рейтинга

Спектакълът променя не само езика на политиката, но и структурата на управлението. Когато медийният шум стане водещ критерий за значимост, институциите започват да функционират в неговия ритъм. Законодателството се ускорява, решенията се вземат под натиск, а стратегическите анализи се заменят с комуникационни стратегии.

Държавността обаче изисква стабилност. Изисква процедури, които не се разклащат при всяка вълна на обществено недоволство. Изисква институционална памет. В българската реалност тази памет често се прекъсва. Всяка смяна на управление води до кадрови сътресения, до пренареждане на администрацията, до рестартиране на започнати процеси. Така държавата губи натрупване. Вместо да надгражда, тя започва отначало.

Рейтингът постепенно се превръща в скрит регулатор на управлението. Политическите решения се съобразяват с моментното настроение. Социологическата картина започва да диктува дневния ред. Но общественото настроение е променливо. То реагира на емоция, на скандал, на впечатление. Стратегията изисква устойчивост, а устойчивостта рядко съвпада с емоционалния пик.

В подобна среда дългосрочните политики се оказват уязвими. Те често изискват непопулярни стъпки, които дават резултат след години. Политикът, който ги предприеме, рискува да не види политически дивидент. Затова изкушението е да се предпочете краткосрочното решение, което носи моментна подкрепа.

Така институциите започват да живеят в режим на адаптация към медийния цикъл. Всяка криза се превръща в комуникационна операция. Всяка реформа – в публично събитие. Но събитието не е равнозначно на процес. Реформата изисква последователност, а последователността изисква тишина.

Когато тишината стане невъзможна, държавата губи способността си за концентрация. Управлението се превръща в непрекъснато реагиране. Това създава усещане за динамика, но ерозира стратегическата дълбочина. Институциите започват да работят хоризонтално, без вертикална визия.

В крайна сметка въпросът е дали институционалната логика ще остане водеща, или ще бъде подменена от логиката на рейтинга. Ако рейтингът стане основен ориентир, държавността постепенно се размива. Ако институционалната стабилност остане водеща, политиката може да използва публичността, без да бъде погълната от нея.

Геополитиката не е телевизионен дебат

Истинската разлика между политика като спектакъл и политика като стратегия се вижда най-ясно не във вътрешния шум, а на международната сцена. Там, където думите имат последици. Там, където всяка позиция струва ресурс. Там, където импровизацията не е просто стилистичен дефект, а риск.

В глобалния свят държавите не се оценяват по остротата на изказванията си, а по последователността на действията си. Международната среда е безмилостна към колебанията. Тя не се впечатлява от реторика. Тя измерва капацитет, устойчивост, способност за предвиждане. И когато една държава живее в режим на вътрешен спектакъл, тази логика неизбежно се пренася и навън.

България е малка и средна държава в сложен геополитически регион. Това означава, че луксът на стратегическа импровизация е ограничен. Всяка външнополитическа позиция трябва да бъде внимателно премерена. Всяко икономическо решение има отражение върху дългосрочни зависимости. В подобен контекст декларацията не е достатъчна. Нужен е анализ.

Геополитиката в момента преминава през дълбока трансформация. Международната система се пренарежда. Старите баланси се разклащат. Нови икономически оси се формират. Технологичната конкуренция става инструмент на външната политика. Енергийните маршрути се превръщат в стратегически линии. Валутните механизми се оспорват. В такава среда държавата, която няма ясна стратегическа визия, рискува да бъде увлечена от чужди решения.

Спектакълът тук е особено опасен. Външнополитическата реторика често се използва за вътрешнополитическа мобилизация. Силната позиция в студиото носи аплодисмент. Но международната политика не е телевизионен дебат. Тя е процес на дългосрочно балансиране на интереси. Ако позицията се формулира с оглед на вътрешния рейтинг, а не на външната среда, рискът е сериозен.

Историята показва, че държави, които са заменяли стратегията с жест, са плащали висока цена. Не защото жестът е непременно грешен, а защото зад него не е стояла достатъчна подготовка. Геополитиката изисква координация между дипломация, икономика, отбрана, енергетика. Тя не търпи фрагментарност.

Днес светът се движи към по-голяма фрагментация. Икономическите блокове се консолидират. Финансовите инструменти се използват като политическо оръжие. В подобна среда стратегическата яснота е условие за оцеляване. Държавата трябва да знае какви зависимости може да понесе, какви партньорства да задълбочи, какви рискове да избегне.

Но когато вътрешната политика е доминирана от медиен шум, външната политика неизбежно се оказва под натиск. Всяка международна тема се превръща във вътрешен сблъсък. Вместо консенсус по фундаментални въпроси, се получава поляризация. Това отслабва позицията навън.

Геополитическата зрялост означава способност да отделиш емоцията от интереса. Емоцията може да бъде оправдана. Тя може да отразява ценностна позиция. Но интересът трябва да бъде изчислен. Той изисква прагматизъм. Изисква разбиране на ресурсите. Изисква оценка на дългосрочните последици.

Ако емоцията стане водеща, държавата рискува да изгуби способността си да защитава стратегически интерес. Ако интересът остане водещ, емоцията може да бъде интегрирана, без да доминира. Разликата е съществена.

В крайна сметка международната сцена разкрива истинската природа на политическата култура. Ако тя е изградена върху импровизация и шум, това рано или късно става видимо. Ако е изградена върху анализ и последователност, това също става видимо.

Геополитиката не прощава стратегическа наивност. В период на глобално пренареждане тя наказва колебанието и награждава последователността. И ако една държава иска да бъде субект, а не обект на процесите, тя трябва да избере между спектакъл и стратегия.

Обществото като публика или като участник

Всяка политическа култура се изгражда не само от елита, но и от обществото. Спектакълът не може да съществува без публика. Ако политиката се е превърнала в сцена, това означава, че има зрители, които очакват представление. И тук въпросът става още по-дълбок – дали самото общество е склонно да приеме политиката като драматургия, вместо като процес на съвместно конструиране.

Медийният шум не се произвежда във вакуум. Той се консумира. Социалните мрежи усилват всяка реплика, всяка провокация, всяка крайна позиция. Алгоритмите насърчават емоционалното. Умереният анализ трудно пробива през потока от възмущение и възторг. Така постепенно публичното пространство се радикализира. Разговорът се скъсява. Нюансът изчезва.

В подобна среда политиците се адаптират. Те започват да говорят на езика, който носи внимание. Това не винаги е езикът на сложността. Често е езикът на конфликта. Така обществото и политиката влизат в кръгова динамика – публиката търси драматургия, сцената я произвежда, а стратегическата дълбочина остава на заден план.

Но тук се крие и възможността за промяна. Защото ако обществото започне да изисква повече от образ, политиката ще бъде принудена да отговори. Ако гражданите започнат да поставят въпроси за дългосрочна посока, за икономическа устойчивост, за институционална стабилност, дневният ред неизбежно ще се измести. Политиката реагира на очакванията.

В България общественият разговор често се движи между крайности. Възторгът бързо се превръща в разочарование. Надеждата – в цинизъм. Този цикъл също е част от спектакъла. Той създава драматургична динамика, но подкопава доверието. А без доверие стратегическата политика става почти невъзможна.

Стратегията изисква обществено търпение. Тя предполага, че определени решения ще дадат резултат не след месец, а след години. Това изисква стабилност на очакванията. Изисква култура на дългосрочно мислене. Когато обществото живее в режим на постоянна емоционална реакция, тази култура отслабва.

Особено опасно е, когато цинизмът се превърне в доминираща нагласа. Ако политиката се възприема само като игра на образи, гражданското участие намалява. Избирателната активност спада. Общественият контрол отслабва. Така се създава среда, в която стратегическите решения се вземат без достатъчно обществена легитимация.

В същото време е вярно, че стратегическата политика не може да бъде елитарен проект, изолиран от обществото. Тя трябва да бъде обяснявана. Трябва да бъде защитавана. Трябва да бъде превеждана на разбираем език. Ако това не се случва, вакуумът се запълва от шум.

Затова противопоставянето между спектакъл и стратегия не е само въпрос на политически избор. То е въпрос на обществена култура. Дали ще приемем сложността като необходимост, или ще предпочетем опростяването. Дали ще търсим дълбочина, или ще се задоволим с емоция.

Исторически обществата, които са успели да изградят устойчива държавност, са развили способност за стратегическо търпение. Те са съумели да поддържат посока въпреки вътрешни конфликти. Те са изградили институции, които надживяват политическите цикли. Това не означава липса на дебат. Означава наличие на рамка.

България се намира в момент, в който подобна рамка е жизнено необходима. В период на глобално пренареждане вътрешната нестабилност е особено рискова. Ако обществото остане в ролята на публика, политиката ще продължи да произвежда спектакъл. Ако обществото изиска стратегия, политиката ще бъде принудена да надгради.

В крайна сметка изборът е двустранен. Политическият елит може да продължи да играе на сцена. Но без публика спектакълът губи смисъл. И ако публиката реши, че иска да бъде участник, динамиката неизбежно ще се промени.

Тук се оформя истинската линия на напрежение – между краткия емоционален цикъл и дългия исторически хоризонт. Между възмущението и анализа. Между реакцията и плана. Въпросът не е дали ще има дебат. Въпросът е на какво равнище ще бъде той.

Ако обществото избере равнището на стратегията, политиката няма да може да остане само спектакъл.

Между аплодисмента и историята

Всяка епоха поставя пред обществата избор, който първоначално изглежда стилистичен, но впоследствие се оказва исторически. Днес този избор е между политиката като спектакъл и политиката като стратегия. Между краткия аплодисмент и дългата последица. Между шума и посоката.

Спектакълът е изкушаващ. Той дава усещане за участие. Той създава драматургия, мобилизира емоция, поддържа постоянен интерес. В свят на ускорена комуникация той изглежда естествен. Но историята не се движи със скоростта на новинарския цикъл. Тя се движи със скоростта на натрупването. На институционалната памет. На стратегическата последователност.

Държавата, която живее в режим на постоянна реакция, постепенно губи способността си да предвижда. Тя реагира на кризи, но не ги предотвратява. Тя коментира процеси, но не ги формира. Така от субект се превръща в наблюдател. От участник – в публика.

България се намира именно на тази граница. В период на глобално пренареждане, когато икономическите и геополитическите оси се променят, изборът между шум и стратегия не е абстрактен. Той има конкретни последици. Ако продължим да живеем в режим на вътрешен спектакъл, рискуваме да пропуснем стратегически възможности. Ако възстановим дисциплината на дългосрочното мислене, можем да изградим по-устойчива позиция.

Историята не помни репликите. Тя помни решенията. Не помни студийните конфликти. Помни институционалните избори. Не помни рейтинговите пикове. Помни дългосрочните последици. Този прост факт често се забравя в ежедневния шум.

Политиката може да използва публичността, без да бъде погълната от нея. Тя може да бъде видима, без да бъде повърхностна. Но това изисква воля. Изисква отказ от лесния ефект. Изисква способност да се мисли отвъд следващата криза. Изисква и обществена подкрепа за сложността.

Ако обществото продължи да изисква само драматургия, политиката ще я произвежда. Ако започне да изисква стратегия, ще получи стратегия. В този смисъл изборът не е едностранен. Той е споделен. Той е културен.

В крайна сметка въпросът е дали искаме да бъдем публика на собственото си развитие или участници в него. Дали предпочитаме краткия емоционален пик или дългата историческа стабилност. Дали ще останем в студиото или ще изградим архитектура.

Между аплодисмента и историята има разстояние. Това разстояние се измерва във време, в усилие и в стратегическа яснота. Ако сме готови да го изминем, политиката може да излезе от сценичната зависимост. Ако не сме, спектакълът ще продължи, а посоката ще остане неясна.

Изборът е наш. И той не е театрален. Той е исторически.

Доц. Григор Сарийскив "Поглед.инфо на живо" - Първо предаване с публика

Какво се случва с парите ви?
Кой печели от кризата?

България в новия финансов ред

Еврозона или периферия

Големите сили и малките икономики

Среща лице в лице с доц. Григор Сарийски.
Анализ без монтаж. Отговори без заобикалки.
В студиото на „Поглед.инфо“: 25 февруари 2026 г., сряда, 19.00 часа, пл. "П.Р.Славейков" №4-А, ет.2 /плюс партер/

Първото издание на „Поглед.инфо НА ЖИВО“ – среща с водещия и специален гост в студиото - доц. Григор Сарийски, с присъствие на публика. Едно различно предаване – без монтаж, без филтър, с реални въпроси и директен разговор по най-важните теми на деня.

Повече информация тук: https://epaygo.bg/2432669014

И тук:  https://www.facebook.com/events/926559330060257/926559340060256?active_tab=about

ВИДЕО: https://youtu.be/fRsNWWt5gF4