/Поглед.инфо/ България навлиза едновременно в еврозоната, в епохата на европейската милитаризация и в пореден цикъл на политическа нестабилност, без обществен дебат и без стратегическа воля. Голям анализ за държава, която формално участва във всички ключови процеси, но реално губи способността си да избира, да формулира интерес и да носи отговорност за историческите решения, които вече са взети от нейно име.

Текст за новия режим, в който стабилността замества смисъла, а демокрацията – избора.

Държавата без хоризонт

България влиза в нов исторически цикъл не с драматичен срив, а с тиха подмяна на смисъла. Не чрез революция, не чрез катастрофа, а чрез изтощение. Това е най-опасният начин една държава да промени посоката си – когато обществото не усеща момента като избор, а като естествено „продължение“. Еврозоната, поредицата от предсрочни избори и новата европейска архитектура на сигурността не са паралелни процеси. Те се срещат в едно и също време и в една и съща точка: държава без стратегически хоризонт.

Това, което обикновено наричаме „политическа криза“, отдавна е прераснало в устойчив режим. Режим на временни управления и постоянни последствия. Режим, в който решенията са дългосрочни, а легитимността – краткотрайна. България функционира, институциите работят, бюджетите се приемат, международните ангажименти се изпълняват. И точно затова тревогата е по-дълбока. Държавата не е блокирана – тя е изключена от самата себе си.

Влизането в еврозоната в тази среда не е технически акт. То е политически и психологически прелом. Валутният борд, колкото и ограничителен да беше, носеше със себе си едно важно усещане: че грешките са наши, но и че корекциите са възможни. Еврозоната е различна. Тя предполага споделена отговорност, но и споделени грешки. А когато политическата система не може да поеме отговорност дори за собствените си решения, споделената отговорност се превръща в удобно убежище.

Проблемът не е в еврото. Проблемът е, че България влиза в него без държавен разказ. Без ясно изговорено „защо“, без честно „какво губим“ и без смелото „какво поемаме като риск“. Така еврозоната се превръща не в инструмент за развитие, а в механизъм за стабилизиране на безволието.

Исторически това не е ново. Държави често са влизали в големи съюзи, за да компенсират вътрешната си слабост. Разликата е, че в такива моменти обикновено се ражда нов елит, нов разказ, нова амбиция. В България се случва обратното: колкото по-голям е процесът, толкова по-малка става политическата воля.

Избори без изход и демокрация на автопилот

Предсрочните избори вече не са инструмент за промяна, а форма на отлагане. Те не произвеждат управление, а легитимират неговото отсъствие. Българското общество гласува редовно, но без очакване. Партиите влизат в парламента не за да реализират програми, а за да оцелеят в следващия цикъл. Така демокрацията се превръща в процедура без съдържание – демокрация на автопилот.

Този режим е особено удобен за големите външни процеси. Когато вътрешната политика е парализирана, стратегическите решения се възприемат като неизбежност. Не защото някой ги налага, а защото няма кой да ги обсъжда. Така политиката се свежда до администриране на вече взети решения, а отговорността се размива между „Европа“, „партньорите“, „обективната ситуация“.

В тази среда президентската институция естествено натрупва тежест, но без да разполага с инструментите на пълноценна изпълнителна власт. Парламентът формално съществува, но стратегически отсъства. Правителствата се сменят, но посоката не се дискутира. Това създава странен парадокс: всички управляват, но никой не управлява истински.

Еврозоната и новите европейски механизми за сигурност попадат точно в този вакуум. Те изискват дългосрочни ангажименти, бюджетна дисциплина, политическа стабилност и обществено доверие. България предлага точно обратното – кратък хоризонт, институционална умора и обществен скепсис. И вместо това да бъде проблем, то се превръща в оправдание: „няма време“, „няма алтернатива“, „така е решено“.

Така демокрацията не се отменя. Тя просто престава да бъде място за избор. Превръща се в механизъм за поддържане на инерцията. А инерцията, когато е съчетана с големи исторически промени, е по-опасна от всяка радикална грешка.

Европа се милитаризира, България се адаптира

Докато българската политическа система се върти в цикъл на избори без изход, Европа преминава през трансформация, която тепърва ще определя следващите десетилетия. Европейският съюз постепенно престава да бъде преди всичко икономически и нормативен проект и все по-ясно се оформя като стратегически блок, изграден около сигурността, отбраната и устойчивостта в условията на глобална конфронтация. Това не е реакция на конкретна криза, а структурна промяна.

Милитаризацията на Европа не се представя като идеологически завой, а като прагматична необходимост. Новият език е езикът на „отговорността“, „устойчивостта“, „общата защита“. В този разказ няма патос, но има твърдост. Европа вече не иска просто да регулира света – тя иска да се защити в него. И това пренарежда всичко: бюджети, индустрии, приоритети, морални аргументи.

В този процес България не участва като съавтор. Тя участва като адаптиращ се елемент. Не задава рамката, а се вписва в нея. Не формулира интереси, а превежда решения. Това не е следствие от външен натиск, а от вътрешна слабост. Държава без стратегически център не може да бъде субект в стратегически проект.

Новите европейски механизми за сигурност предполагат дългосрочно мислене, индустриална политика, кадрова подготовка, обществен консенсус. България влиза в тях без нито един от тези елементи. Така милитаризацията не се превръща в национален проект, а в административно задължение. А когато сигурността се администрира, а не се осмисля, тя започва да работи срещу обществото, а не за него.

Големите пари и малката легитимност

Най-опасното в новата ситуация не е самата милитаризация, а съвпадането на огромни финансови потоци с минимална политическа легитимност. Европейските средства за отбрана, инфраструктура и сигурност са с дългосрочен хоризонт – десетилетия напред. Българските управления обаче имат хоризонт от месеци.

Това създава фундаментален дисбаланс. Решения, които ще обвързват държавата за поколения, се вземат от политически субекти, които нямат нито стабилност, нито обществен мандат за стратегически избор. Така се ражда нов тип елит – не елит на визията, а елит на подписа. Хора, които не планират бъдещето, а го оформят по инерция.

В нормална държава подобни процеси биха били обект на широк обществен дебат. В България те се скриват зад технически термини, експертен език и аргумента за „неотложност“. Обществото е информирано постфактум, а парламентът – формално. Това не е нарушение на демокрацията. Това е изпразването ѝ отвътре.

Когато големите пари срещнат малката легитимност, рискът не е само корупционен. Рискът е стратегически. Държавата губи способността си да различава национален интерес от институционално удобство. А това е първата стъпка към превръщането ѝ в периферна функция на по-голям проект.

Еврозоната като психологически и исторически прелом

Влизането в еврозоната се обсъжда почти изцяло в икономически категории – инфлация, цени, бюджети. Но истинската му тежест е психологическа и историческа. Еврозоната затваря етап. Тя слага край на илюзията, че „можем да изчакаме“, „можем да коригираме“, „можем да се върнем“.

След нея няма резервен план. Няма валутен буфер. Няма национален механизъм за аварийна корекция. Това изисква политическа зрялост и обществена яснота. България не разполага нито с едното, нито с другото. Затова еврозоната се превръща не в кулминация на прехода, а в негово тихо затваряне без равносметка.

Исторически подобни моменти са изключително рискови. Когато една държава затваря етап, без да го е осмислила, тя влиза в следващия без ориентири. Така се поражда усещане за стабилност, което прикрива дълбока несигурност. Всичко изглежда под контрол, докато не се окаже, че контролът е външен.

Еврозоната не отнема суверенитет сама по себе си. Тя изисква суверенитет, за да работи. А когато такъв липсва, тя просто го замества. Това е най-голямата опасност – не икономическа, а държавностна.

Новата периферия

В новата Европа периферията вече не се измерва с география. Тя се измерва със способността на една държава да формулира интерес, да го защити и да поеме отговорност за сблъсъка, който това неминуемо поражда. Центърът не е мястото, където се намираш, а мястото, от което говориш. Периферията е състояние на политическо мълчание.

България рискува да се превърне именно в такава периферия – не защото е бедна, малка или зависима, а защото не настоява да бъде чута. В свят на нарастваща конфронтация държавите, които не заявяват позиция, не се възприемат като неутрални. Те се възприемат като удобни. А удобството е първата стъпка към обезличаването.

Новата европейска дисциплина не наказва слабите. Тя просто ги подрежда. Държавите с ясно управление и обществена подкрепа участват във вземането на решения. Останалите ги изпълняват. Така се формира тиха йерархия, в която формалното равенство прикрива реално неравенство на влияние.

България влиза в тази йерархия без съпротива, без дебат и без стратегически инстинкт. Не защото няма алтернатива, а защото не си задава въпроса дали иска да бъде субект или функция.

Социалната цена на „стабилността“

Големите геополитически и икономически трансформации винаги имат социална цена. Проблемът не е, че тя съществува, а че в България тя не се назовава. Еврозоната, военната икономика, бюджетната дисциплина – всичко това се представя като абстрактна стабилност. Но стабилността за едни често означава застой за други.

В условията на хронична политическа нестабилност социалните разслоения се задълбочават тихо. Част от обществото се интегрира в новите процеси – чрез институции, проекти, достъп до ресурси. Друга част остава извън тях, без перспектива за догонване. Така се оформя общество с обща валута, но с различни бъдеща.

Това поражда опасна комбинация: външна стабилност и вътрешно отчуждение. Хората не протестират, не се бунтуват, не отричат открито. Те просто се оттеглят. От политиката, от участието, от чувството за принадлежност. А държава, в която обществото се оттегля, може да изглежда спокойна, но е стратегически празна.

Моралната граница

Има момент, в който липсата на избор престава да бъде технически проблем и се превръща в морален. България е опасно близо до тази граница. Не защото някой ѝ отнема правото на избор, а защото тя престава да го упражнява.

Ако не започнем този разговор сега – дълбоко, болезнено и честно – след години ще се събудим в напълно нова реалност и ще се питаме не как сме стигнали дотук, а защо никой не ни е попитал.
Истината обаче ще бъде проста и жестока: питаха ни. Но ние мълчахме.

И точно от това мълчание започва истинският проблем – защото то не е наложено. То е избрано.

Държавата без воля

Истинският избор пред България не е „за“ или „против“ еврото. Не е „за“ или „против“ Европа. Истинският избор е дали ще продължим да съществуваме като държава, която просто изпълнява, или като държава, която осмисля участието си.

Стабилността без смисъл не е победа. Тя е форма на бавно изчезване. В нея няма катастрофа, няма драматичен срив, няма момент на събуждане. Има дълъг период, в който всичко изглежда наред по документи и всичко се разпада по същество.

А най-голямата загуба в този процес не е валутата, не е суверенитетът и не е дори политиката.
Най-голямата загуба е способността да мислим за себе си като за държава с воля.