Всеки ден купуваме, продаваме – на едро, на дребно, на черно, на лизинг. Търговията е страст и е жизнеутвърждаващ фактор още от древността.
Но какво е търговията, когато продаваш паметници на културата, когато собствената ти държава не се грижи за историята си, за изкуството, за културното наследство.
От продадените за 2 лева заводи, предприятия, фабрики и пр., до 1000 евро на кв./м. за панелка в Люлин… От Възрожденските идеи до това да продаваме къщата музей на Яворов на търг.
Тази действителност започва да ме кара да мисля, че Бай Ганьо, който продавал розово масло, със своя търговски нюх и типичен български манталитет, в днешната действителност, е олицетворение на култура и изисканост, на фона на всички онези „търговци“ начело на държавата, които щедро разпродават културните ни храмове на безценица.
Столична община не може да се погрижи за Яворовия дом, но всички сме свидетели как съвестно се грижи за ул. „Граф Игнатиев“, където всеки ден участваме в бягане с препятствия.
Пл.“Славейков“ също върви към заник. Не ни трябва пазар на книгите, не ни трябват книги, не ни трябва Яворов, нито Мина, нито Лора. Но къщата му е сладка хапка. Топ локация, идеален център, бохемски дух. То и Къщата с Ягодите носи своята приказност, макар кулите й вече да са рухнали.
Строим магистрали, строим хотели, едва ли не на морското дъно – строим, строим, строим. А в същото време рушим историческата си памет, рушим културните си устои.
Това не е текст, който хули частните предриемачи, а текст, който презира всички онези „държавници“, продаващи родината на парче.
Не само западните европейци, но и нашите съседи – гърци, турци и т.н. бранят историята си, гордеят се с нея, показват я на света, само ние лепим гипсокартон върху дюни, вдигаме чалготеки в Созопол – стария град и правим ремонти за милиони, които след прерязване на лентата напомнят на пейзаж от Чернобил.
Докато в Турция се предприема кампания за почистване на морето от отпадъци, в Лозенец се изливат тонове фекалии в и без това Черното море.
Докато във Франция за един ден събират милиони за възстановяването на Нотр Дам, в София продаваме на безценица, на кило – поезия, история и пр. и то не за прослава, а за подпалки…
Докато в Русия, например, църквата инвестира в култура, образование и пр., в България „баба Гуси“ клечи зад олтара, но не за да се моли…
Ако преди 90 години Къщата на Яворов е била редакция на сп.“Пламък“ с главен редактор Гео Милев, то сега май я чака същата гибел като геомилевата. И то не заради купувача, а заради милата ни родина…
Но за какво са ни къщи музеи, галерии, храмове и т.н., когато трябва място, трябват молове, бардаци и тук-там някакви руини, напомнящи за миналото, което все повече се обезценява…
Не ни трябват ни „Хайдушки песни“, ни „Две души“, нито „Ще бъдеш в бяло“, защото сме „Заточеници“ в собствената си „Родина“, защото и да има „Две хубави очи“, те вече няма да видят „Теменуги“, те са обречени на тъмнина…
