Вярно е, че след Девети септември 1944 г. на някои места в страната, главно по селата се е допуснала пряка и незаконна разправа с лица, които преди това са участвали в наказателни акции срещу партизани, ятаци и помагачи и са преки извършители на убийства. Вярно е, че в някои по-големи градове, и главно в София през октомври 1944 г. са допуснати незаконни убийства на полицейски началници, отявлени фашисти от държавния апарат, полицията, жандармерията, кметове, помагачи на Гестапо.
Грубата фалшификация на българската история се състои в това, че избитите фашисти се представят като невинни жертви. Дават се фантастични цифри на убитите без съд и присъда. Оправдават се всички виновни за участието на България във войната на страната на Тристранния пакт, за бомбардирането на София и за загиването на хиляди невинни български граждани, за гражданската война в България, за престъпленията на армейски офицери и подофицери в Сърбия и при потушаване на Драмското въстание, на партизани и ятаци и най-вече на малолетни българи, на невинни дечица и т. н. Тази невярна цифра тръгва от изявленията на Марк Етридж, американски журналист – сътрудник на държавния секретар на САЩ Д. Бърнс, изпратен в България за да покаже, че в нея цари „жесток терор“.
Във всички използвани от комунистофобите материали няма документ, в който да се посочват убийства на 25-30 хил. души, няма задълбочено историческо професионално изследване. По тази болезнена тема в българската история няма преки доказателства. Има измислени цифри, хвърлени в публичното пространство псевдонаучни обяснения, как в България имало „кървава вълна“ след Девети септември 1944 г., и страната била осеяна с „масови гробове“. Може би най-активният в това „научно“ обосноваване на гигантската за мащабите на България цифра прави проф. Д. Шарланов в неговите книги „История на комунизма“ (2 т.) и „Българската гилотина“ (заедно с Мешкова).
Няма лошо, всеки може да пише всичко. Това е демокрацията. Историческата истина е нещо по-друго – всичко се доказва чрез верига от взаимосвързани достоверни факти. Това основополагащо положение в историята би трябвало да е познато на всички професори по история, включително и на тези преподавали в миналото по История на БКП, а сега превърнали се в „първи демократи“ и отрицатели и ругатели на комунизма (върли антикомунисти). Историк, подържал в продължение на около 30 г. вярност към БКП, събудил се на 11 ноември 1989 г. като „демократ“, изведнъж сменя униформата и от комунист се превръща в антикомунист, вероятно със желание да се хареса на новата власт и до припечели някой и друг по-внушителен хонорар. Проблемът е не в личностните предпочитания и тяхната рязка промяна, а в налагането в обществото на неверни тези, твърдения и разпространяване на исторически неистини.
Във всички публични изказвания, в писани материали, книги, статии и други източници за информация няма документ, който да потвърждава по някакъв начин убийството на 25-30 хил. души. Независимо от голямото ровене из архива на БКП, на телефонограмите за връзка с Москва, на Държавния архив няма документ, който да посочва, че БКП има решение не само за масови, но и единични убийства без съд и присъда. Има манипулативни съждения и произволна интерпретация на данни и факти. Ето някои от тези примери, използвани от проф. Шарланов.
Първи пример. В доклад на министъра на вътрешните работи от 16 ноември 1944 г., се съобщава , че до тази дата са арестувани 28 630 души. След като изважда от нея броя на осъдените от Народния съд около 10 000, той прави извода, че останалите 18 630 са с неизвестна съдба и са убити без съд и присъда. А доказано е, че на три пъти от арестуваните са освобождавани големи групи хора поради липса на доказателства за вина. Според спомените на Руси Христозов, когато той става директор на милицията, по настояване на Георги Димитров делата на арестуваните са преглеждани още веднъж и са освободени 6 800 души.
Втори пример. Като аргумент за „масови убийства“ се използва понятието „безследно изчезнали“ като равнозначно на убити без съд и присъда. И нещо повече – хипотетични предположения. Използва се „научното доказателство“, че след като в България е имало 4419 села и 237 града (а дали са толкова?), и като „вземем средно по трима безследно изчезнали, то бройката им достига 13 257, а при четирима 17257 без градовете“. В историческите документи няма посочени в колко и в кои селища е имало убийства без съд и присъда. Откъде дойде средноаритметичното от три или четири убити без съд средно на селище? Няма данни по селища, които чрез методите на статистиката да се обобщат. Учудващо е как хора с научни степен и звания използват подобна „научно“ доказана цифра и я налагат с помощта на соросоидни журналисти на общественото мнение като абсолютна истина от последна инстанция.
Трети пример. Безпочвеното твърдение, че с решение на Министерския съвет се искало обявяване в гражданска смърт на 24 890 души. И авторът прави извод, че това са избитите без съд и присъда след Девети септември. Но в течението на държавен вестник от ноември и декември 1944 г. няма посочено подобно решение на Министерския съвет. Според действащите тогава закони не може убитите през септември и октомври 1944 г. да се обявяват в гражданска смърт през ноември същата година. За обявяването в гражданска смърт е необходимо продължително издирване, публикуване данните на изчезналите (имената на изчезналия, на селището от което е и датата на изчезване).
След подобни „изследвания“ се тиражира една невярна и грубо фалшифицирана цифра. Тя се използва безкритично от телевизионни предавания, авторски материали в Интернет, в Уикипедия, в статии т.н., както и от министъра на образованието и науката, от издателствата и някои авторски колективи на учебниците по История и цивилизация. Явна манипулация и фалшификация на историческата истина, поднасяна с научен апломб и поза, както и със соросоидно старание и възнаграждение.
А каква е истината за убийствата без съд и присъда?
Тези убийства, както и въобще всички убийства без съд и присъда са твърде болезнен въпрос за общественото мнение и за обществената оценка. Такива има във всички периоди на крупни исторически промени. Имало ги е в почти всички държави, в които е имало гражданска война. А такава според акад. Г. Марков в България се води от 1923 до 1944 година. Трябва ясно да се каже, че досега няма цялостно подробно и всеобхватно историческо обективно изследване, основано на проучването на всякакъв род документи и информация за убитите без съд и присъда след Девети септември.
В публичното пространство има два основни документа, които могат да дадат отговор за историческата истина за този период от българската история. Първият документ е отчетът от 3 юли 1945 г. на Главния обвинител на Народния съд Георги Петров. От него става ясно, че са произнесени 2618 смъртни присъди, а са изпълнени 1046. Разликата е 1572. Повечето убити без съд и присъда са включени в съдебните процеси и за тях са произнесени смъртни присъди. По такъв начин са узаконени тези убийства и самоубийства и е станало възможно да се изземат придобитите от тях по незаконен начин имоти и богатства.
Следователно, разликата между произнесените смъртни присъди и изпълнените такива (1572) съдържа част от убийствата без съд и присъда. Това е максимално възможната цифра. Трябва да припомним, че в тази цифра се включват и лица, които са избягали с германците и са участвали във формирането на Българския доброволчески корпус, част от немската фашистка армия, организиран от Ал. Цанков. Самият Ал. Цанков е осъден задочно на смърт, но присъдата му не е изпълнена. Подобна е картината с идеолога на българския национал-социализъм проф. Л. Владикин, проф. Асен Кантарджиев, Асен Цанков, Христо Статев, Славчо Загоров, Иван Дочев и др. видни политически фигури. По първия полицейски процес на смърт са осъдени 38 души, а са изпълнени само 9 присъди. Останалите 27 висши полицаи или са избягали в чужбина или са убити без съд и присъда. Никой не си е направил труда да установи кои са избягали и кои са убити без съд и присъда. Подобна е картината по Гестаповския процес, при който са издадени 20 смъртни присъди, а са изпълнени само 2. И тук е неясно колко от тях са избягали в чужбина и колко са убити без съд и присъда. По военния процес са издадени 30 смъртни присъди, но не е ясно колко от осъдените с неизпълнени присъди са убити от войнишките комитети при отстъплението на българските военни корпуси от Сърбия, Македония и Западна Тракия. И колко са убити от сръбските, гръцките и македонските партизани.
В тази група от 1572 попадат и някои самоубили се политици като Васил Радославов, Славейко Василев, Иван Попов, военни и полицейски началници. Така че, реално цифрата на убитите без съд и присъда е значително по-малка от тази разлика от 1572 души. А от тази цифра трябва да се извадят и помилваните лица. Само с едно от решенията са отменени 40 смъртни присъди.
Вторият документ са тетрадките и поименните списъци на полк. Ангел Топкарев, изготвени по архива на МВР през 1982 г. Той прави поименен списък на всички безследно изчезнали и с изпълнени присъди от Народния съд по области за цялата страната. Това са 1904 имена. Ако от този брой се извадят изпълнените 1046 смъртни присъди, то останалите 858 са т.нар. „безследно изчезнали“, по-голямата част от които са убити без съд и присъда непосредствено след Девети септември. Това е единственото и най-точно изследване на броя на убитите без съд и присъда, понеже се основава на архивни документи и е чрез поименен списък.
Освен тези два източника документи можем да се позовем и на статистическата информация на Националния статистически институт. В статистически годишник на България (1943-1946 г.) има подробни данни за умиранията включително по болест и от старост. В спомените на т.нар. „репресирани“ никъде не се посочва, че след Девети септември са убивани без съд и присъда жени и деца. Във възрастта до навършени 59 г. умрелите през септември 1944 г. са 6608, като в тях се включват умрелите по болест, нещастни случаи, криминални престъпления, загинали в сражения, убити по политически причини, починали от старост и др.. През октомври 1944 г. картината е подобна – 7 937 починали. Като се направи редукция чрез изваждане на броя на починалите до 19 г. и на умрелите на 60 и повече години (средногодишно 32%), то умрелите в трудоспособната възраст 20-60 г. през месеците септември и октомври са 4653 души. В тази цифра са включени и всички починали от различни болести (от които средномесечно само от туберкулоза около 320 души за двата месеца, около 210 от рак и т.н.). Тези данни НСИ е обобщил чрез отчетите от всяко едно населено място, където са регистрите с подробните данни за жителите на градовете и селата. Следователно няма как за два месеца в страната да са „убити“ 25-30 хил. души при общо починали 4653 души. А в архива на НСИ има първичните отчетни данни по селища и общини, но никой не ги е проучил. Следователно има комунистофобско съчинение без картинка, без истинска и достоверна информация.
Установеният от полк. Топкарев брой на убитите без съд и присъда не е малък. Това е една трагична страница в новата история на България. Тя е подобна на трагичните страници и в другите страни след Втората световна война като Франция, Югославия и др.. Убитите без съд и присъда са заслужавали справедливо съдебно разглеждане на техните престъпления срещу мира, човечеството и преднамерените убийства на хиляди хора, включително на младежи и девойки и дори на непълнолетни и малолетни деца. Става дума за юридическа отговорност.
Но има и морална отговорност. И почти 75 години след тези събития новите антикомунисти (фашистите са старите антикомунисти) забравят за моралната отговорност на българските фашисти и ги възвеличават като „жертви на комунизма“. А те са най-вече „жертви“ на своите фашистки престъпления. Ребром стоят въпросите: „Невинни ли са хората, включили България във война срещу САЩ и Великобритания, в резултат от която са загинали хиляди хора и са унищожени хиляди сгради в София и други селища?“; „Невинни ли са хората, които убиват без съд и присъда дори малолетни, режат и разнасят глави на партизани, получават награди в пари за убити антифашисти?“; „Невинни ли са хората създали концлагерите в България, включително и еврейските концлагери в Сомовит и Плевен?“. И си представете как е реагирал един от роднините на убитите в Ястребино деца, когато среща на улицата фашиста-детеубиец. Дали възможността за някаква правна отговорност или чувството за възмездие е взело връх? Проявената мъст е разбираема, но тя не е правно издържана и оправдана. Тя е просто разбираема от човешка гледна точка, но противоречаща на правните изисквания.
Отговорността за убийствата без съд и присъда сега се предписва само и единствено на членовете на БРП (к), партизаните и активистите на партията. Забравя се, че в партизанското движение комунистите са само около една четвърт. Забравя се, че в акциите за задържане на бивши политически началници, полицаи и т.н. вземат активно участие и земеделци, социалдемократи, звенари. Забравя се, че в редица села убийствата без съд и присъда носят елементи и на лично и родово отмъщение особено спрямо кметове, секретар-бирници и др. местни служители на фашистката власт. Забравя се, че войнишките комитети също са убивали без решения на военен съд. Една част от убитите без съд и присада са в сражения при тяхното арестуване, съпротива и опити за бягство. А убийствата на фашисти от гръцките, сръбските и македонските партизани при изтеглянето на българските войски?
Този период от българската история трябва да престане на бъде предмет на фалшификация и да се използва чрез антикомунизъм за възникване и развитие на неофашизъм.
