/Поглед.инфо/ Инициативата „Компас за социалисти“ представя палитра от леви гласове и полемики*

Парламентарните избори от април 2021 г. са вече зад нас и въпреки че все още не е ясно колко дълго новият парламент ще просъществува, едно знаем със сигурност: лявото хем няма да има широко представителство в парламента, хем, отчитайки особеностите на българската медийна среда и нейното властоугодничество, леви прогресивни позиции ще намират все по-трудно място в обществения разговор.

Множество са анализите за съкрушителната загуба на Българската социалистическа партия. Те обаче не могат да изчерпят състоянието и бъдещето на левицата в България. Млади и вече не толкова млади социалисти се сдружават в колективи извън БСП с ясната нагласа, че се борят срещу БСП като изразител на консервативни идеи и прокапиталистически политики; в продължение на повече от десетилетие редови социалисти напускат партията и бягат от политическия живот със съзнанието, че не могат да намерят съюзници нито в лицето на БСП, нито сред други партийни проекти вляво, нито сред множеството антикапиталистически групи в страната; трети се организират в различни партийни проекти, които на този етап не са успели да привлекат нито електората на БСП, нито тези, които не гласуват; четвърти държат на партията и въпреки трудностите, остават да се борят. 

Лявото в България е изгубено. Лута се като Одисей по пътя към своята Итака. И докато мнозина анализатори се съсредоточават основно върху БСП, поведението на Корнелия Нинова и прогнозират роене на множество малки политически субекти, то ние твърдим, че раздробяването вляво не е от вчера. То е вече дългогодишен процес, характерен както за партиите, така и за колективите вляво, но и който често се случва далеч отвъд пределите на БСП. Дали ще последват процеси на консолидиране обаче зависи от усилията на тези, които все още разпознават социализма като историческа необходимост за угнетените; които разпознават капитализма и поддържащите го структури на ксенофобия и расизъм като историческата невъзможност, блокираща изграждането на справедлив свят.

Инициативата „Компас за социалисти“ се роди от тези условия вляво. Една от целите на Компаса е да спре стихийността на конфликтите, които се разгръщат във все по-миниатюрното ни политическо пространство, и да им придаде една по-организирана форма. За нас разграниченията между различните субекти са изходната точка за по-задълбочен, искрен и крайно необходим разговор. Надяваме се той да очертае потенциален път за общи действия в борбата с нестихващата бедност, за затваряне на широката ножица на социалните, политическите и икономическите неравенства. Нещо повече – надяваме се такъв разговор да върне идеологическия дебат в социалистическите редици, независимо дали в партийно представеното или непредставеното ляво.

Разполагаме с палитра от леви гласове и полемики, а сред 30-те участници, които се включиха в инициативата, има както партийно обвързани, така и цели антикапиталистически колективи или техни представители, а също и хора, които не са непременно част от организирани структури вляво. Участниците в първата фаза на Компаса и техните 47 текста затвърждават усещането ни за острата  необходимост от идейно-стратегически и политически дебат. 

В това въведение представяме основните тези на авторите в синтезиран вид. Читателите ще видят, че много от размишленията стигат до консенсусна точка. Но не по-малко ценни са и противоречията и неяснотите, които внимателният прочит извежда. Разбира се, за да успеят читателите да вникнат в дълбочината на изложените тези, те не може да се ограничат до този синтез. Всички текстове са достъпни онлайн на сайта на списание dВЕРСИЯ (https://dversia.net/) и на страниците на електронното издание на списание „Ново време“ (https://www.novovreme.com/).

За нас изводът е, че разговорът вляво – разговор, който не може да бъде оставен в ръцете единствено на партийни или на непартийнии структури – трябва да продължи, без значение дали той ще задълбочи противоречията или ще ни отведе към изчистване на дадени позиции. Затова призоваваме за още по-голяма активност във втора фаза на „Компас за социалисти“, в която авторите, но и други заинтересовани социалисти, които не са се включили в първия етап, ще имат възможност да коментират и репликират постъпилите до момента позиции. Политическата и социално-икономическата криза, поредният възход на дясното и липсата на ясна политическа алтернатива ни задължават да продължим този разговор.

*   *   *

Темата за взаимодействието между социалистически партии и движения е най-широко засегнатият въпрос в първата фаза на Компаса. Отговорите засягат както теоретичните залози на това взаимодействие, така и се заемат да дадат конкретни предложения за обединение на левите сили в страната. За нас, организаторите, интересът към този въпрос говори за настъпването на повратен момент в социалистическите борби в страната. Предвид историческата загуба на Българската социалистическа партия на последните парламентарни избори и поредната победа на десните, прокапиталистически сили, която вещае социален крах на държавата, започваме да се чудим дали не е настъпил моментът, в който, според участника Станимир Стефанов, няма смисъл да търсим разликата между партии и движения. Позициите на участниците са многопластови, но се очертават три основни тенденции на желана политическа стратегия вляво: 1) формиране на широка и официална коалиция между леви партии и колективи; 2) поддържане на продуктивно, стратегически осмислено напрежение между БСП (като най-силната засега партия в левия политически спектър) и левите колективи и партии, така че да се създават условия за реставрация на антикапиталистическите устои на левите партии и да се даде възможност за прокарване на социални политики в страната, отговарящи на интересите на трудещите се; 3) продължаване на досегашната  антагонистичната линия между партии и движения.

Преди да разсъждаваме върху тези три основни тенденции обаче е редно да се вслушаме в различните гласове, които Компасът предлага и да се вгледаме в настоящата ситуация вляво. Калина Дренска очертава един изключително важен парадокс в българското ляво пространство, а именно политическа ситуация, в която БСП остава напълно глуха за антикапиталистическите движения в страната, докато тези движения градят своята идентичност на база на силно разграничаване от пробизнес и консервативния завой на столетницата, а по този начин и срещу партията като цяло. За Дренска, левите движения трябва да се организират въпреки различията помежду си, като един от залозите на това обединение е да оказват натиск върху БСП. Дренска обособява политическия момент с думите „Не може с БСП, но не може и без“. Но тук, за нас, изниква и един друг въпрос: Могат ли БСП или други леви партии, без антикапиталистическите колективи, без тяхната теоретична подготовка и опит по места?

Стойо Тетевенски изтъква нуждата от отварянето и демократизирането на БСП по начин, който да обхване борбите на левите движения в страната. За автора обаче на този етап БСП е неспособна да защитава и представлява тези движения заради консервативния си завой и липсата на адекватно социалистическо отношение и теоретизиране по въпроси като расизъм и хомофобия. Но критиките за адекватно отношение към расистки и хомофобски структури вляво не са отнесени единствено към БСП. Антиавторитарните и анархистки колективи  Фабрика Автономия  и  Феминистка библиотека  отбелязват, че дори в самите леви, извънпартийни движения работата на киуър активисти и анархисти търпи процес на маргинализация, въпреки добре функциониращите и устойчиви физически пространства, поддържани на основата на солидарност и взаимопомощ. За разлика от Стойо Тетевенски,  Алекс М.  счита, че няма място за каквото и да било взаимодействие между извънпартийните движения и партиите (особено БСП), предвид отказа на последните от социалистическите идеали и политики. За авторката мястото на извънпартийните движения не е в изборния процес.

Другарите от „23 септември“ смятат обаче, че трябва да си върнем вярата в организираното партийно движение, както и че недоверието на левите към БСП произхожда от участието на столетницата в реставрацията на капитализма и от обърнатия ѝ гръб към работническата класа. Решението на този проблем, според тях, е създаването на партия, която да защитава работническия интерес, от една страна, но и която ще се бори за премахването на капитализма, от друга. Илия Марков също извежда тезата за нуждата от нова лява партия, но такава, защитаваща леви, зелени и либерални позиции. Според него разговорите за социалистическите движения трябва да се концентрират върху практически въпроси и цели. Два от тях са ключови: ясно определение на групата хора, чиито интереси една такава партия защитава, с цел устойчовото ѝ развитие. Едно такова развитие преминава от влизането в парламента, през установяването ѝ като основна опозиционна сила до достигането на възможността да сформира правителство. Вторият ключов въпрос, който Марков извежда, е нуждата от ясни политики и обозрима програма, която да привлече въпросната група хора. 

Галин Дурев също вижда нарушена симбиоза между леви движения и партии, което стабилизира разминаването между интересите на работническата класа и възможността партиите да са изразител на този интерес, като отчита силно променената структура на формите на труд в последните десетилетия.  Иво Инджов  обръща поглед върху политическата функция на левия популизъм и спори, че левите движения и партии трябва по-често да си служат с неговия език. За Инджов това би решило проблема за политическата мобилизация, и може би в някаква степен дава отговор на притесненията на Дурев. 

Михаил Гюрев  подхожда прагматично към въпроса за нарушеното взаимодействие между партии и движения и смело предлага, че на този етап е необходимо подписването на споразумение между социалистическите партии, от една страна, и синдикалните и леви колективи от друга. Коалиционният съвет, начело на това споразумение, ще функционира като „оперативен синтез“ между партии и движения, а задачата му е да очертава политики и мерки, тактическите стъпки за тяхното прокарване в парламента. Дългосрочната теоретико-практическа задача на Коалиционния съвет се крие в  постигането на „оптимален синтез“ между партии и движения. Това предложение е дръзко и се надяваме, че участниците във втората фаза ще намерят причина да се спрат върху него, да помислят за негативите и позитивите му, както и да разсъждават за потенциалните подводни камъни, които съпътстват една такава крачка. Но най-важно, да отговорят на въпроса, имплицитно зададен от Гюрев, дошло ли е времето за конкретни действия, които да начертаят обединение вляво?

Арто Артинян  също разглежда въпроса стратегически, извеждайки различните функции, които масовите движения и партиите изпълняват в борбата срещу доминиращите социално-икономически отношения. Според него движенията са важни за преки първоначални действия на отхвърляне на съществуващата хегемония, докато партиите са двигателят за цялостната промяна на политическо ниво. В този смисъл, неговият текст акцентира върху нуждата от разработването на програмни документи, които отразяват тези различни функции, както и развитието на практика и теория за постоянно взаимодействие между партии и движения, за да се избегне разрушаването на техните взаимовръзки.

Искра Баева е на мнение, че одесняването на БСП е пречката пред партията да привлече антикапиталистическия глас на левите движения у нас. Подобно на Дренска, според Баева липсата на организираност в левите движения обаче е и пречката пред тях да структурират и представляват този глас. Изходът според Баева, на този етап, е левите движения да окажат натиск върху БСП, така че партията да се откаже от националисткия и консервативен курс и да даде достъп на автентичната левица в структурите си.  Къдринка Къдринова  също вижда необходимост от общ ляв фронт, но като условие зад този фронт стои въпросът „С кого си струва да се обединим?“.

За Боян Балев един от основните проблеми на БСП се крие в това, че партията не успява да се преобрази в двигател, в активната страна на политическия и икономически живот. Отчитайки трудността, пред която са изправени всички социалдемократически и социалистически партии в условията на капиталистическо натрупване, Балев смята, че партията изостава по темата за „малката правда“. Авторът отчита необходимостта от идеологически разговор, но счита, че сам по себе си „идеологическият фронт“ не може да е гаранция за успех на социалистите, ако той не е подчинен на организационното функциониране и структуриране на партийните дела, където вождизмът, лидерската страна на партията, нямат място.

Темата за национализма извежда сложните отношения между национализъм, патриотизъм и интернационализъм. Текстовете по този въпрос варират от пълно отрицание на национализма при Къдринка Къдринова до обособяване на позиции, които виждат в левия национализъм пристан срещу глобалния капитализъм при Камелия Базова. За Базова, левият консерватизъм – съхраняване на нацията, религията, традиционните ценности, семейството – е лост в изграждането на понятийния апарат на левия национализъм. За нас изниква въпросът: Не е ли този понятиен компас по-близък до идеите на десните и крайно консервативни политически течения, отколкото до социалистическите принципи на солидарност, класова борба, анти-шовинизъм и борба на угнетените срещу угнетяващите? С други думи, не е ли консерватизмът едно от най-мощните оръжия на потисниците срещу онеправданите, ребром с които и за които социалистите се борят? Защо лявото трябва да заема позиции на страната на силните? Важни уточнения в този дебат внасят другите три текста по темата. Искра Баева извежда стратегическия въпрос за това доколко една интернационалистка позиция на левицата би ѝ помогнала да реализира социалистическите си цели в условия, които са белязани от нестихващ национализъм. За Баева, един от отговорите се крие в преобръщането на понятието за национализъм, така че то да се отваря към социалните борби на човечеството, но и в никакъв случай да не му придаваме консервативен уклон. „23 септември“ показват ясно съвместимостта между интернационализма и патриотизма като двигатели на класовото противопоставяне, а Станимир Панайотов посочва нуждата от предефинирането на идеята за „народ“, за да може да се осъществи въпросното обвързване между социализъм и патриотизъм. Текстовете поставят важни въпроси за дискусия. Първо, при какви условия социализмът е нужно да бъде обвързан с патриотизма и дали настоящата ситуация на растящи крайнодесни настроения е един такъв момент? Или всъщност интернационализмът може да бъде отличителната алтернатива срещу националистическите тенденции? Второ, по какъв начин социалистите могат да обвържат социалистическите идеи с патриотизма, без това да е за сметка на интернационалистките идеи? Ако желаем да представим една лява идея за патриотизма, то каква форма би трябвало да придобие тя, особено в българския и балканския контекст? До каква степен тази лява идея за патриотизъм се припокрива с идеите за ляв популизъм, които застъпват някои от текстовете тук?

Сред текстовете за преплитанията между социализма и екологията, за борба с екологичната катастрофа, веднага прави впечатление силното присъствие на извънпартийните колективи и на активистката позиция за сметка на партийна такава (представена най-ярко от текста на Любомира Ганчева за справянето с енергийната бедност). Може би това е причината, за разлика от други теми, тук да преобладават конкретни предложения за действие. Наблюдава се единомислие за това, че всяка социалистическа политика следва да разглежда човека като неразривна част от естествените системи и съответно, че е необходима известна степен на координация, съгласуваност не само на действията срещу екокатастрофата, но и в процесите на производство и социално възпроизводство, така че те да утвърждават, а не да разрушават природната среда. Същевременно по въпроса за водещия агент на промяна към такава политика авторите се разминават. Едни („23 септември“, Къдринка Къдринова и Стойо Тетевенски) акцентират върху ролята на държавността и на партиите, като Къдринова и Тетевенски споделят критиката си към неолиберализираната политика на левите партии през последните десетилетия. Други настояват, че решенията са в самоорганизацията на хората навсякъде по света. „Нека да отстояваме, че не управниците, а народът е способен да взема правилни решения. Ние, като човечество, ще можем да достигнем до вземането на екологични решения само когато тези решения се вземат от хора на локално ниво, тоест от пряко засегнатите,“ казва Свобода Станимирова, докато Бори Йорданова отправя предизвикателство към читателите с конкретни идеи, примери, модели и въпроси за самоорганизация. За нас, организаторите, изпъква въпросът дали тези две перспективи непременно и винаги се изключват или напротив, дали не сме изправени пред глобална криза от небивал исторически мащаб, изискваща спешно да открием прагматични точки на пресичане и допълване.

На пръв поглед по въпроса за миграция цари консенсус. И трите отговора предполагат борба с първопричините, които стоят зад емигрирането: империализъм, бедност, ниво на икономическо развитие. Докато „23 септември“ се произнасят против лозунгите за „отмяна на границите“, то Къдринка Къдринова застава зад тезата, че интернационалисткият дух на социализма не предполага издигането на стени и бариери пред бягащите. Нишан Джингозян от своя страна обръща поглед към ролята на компаниите, които създават условията за съвременно робство и трафик на хора и се обявява в защита на строг контрол във веригата страна-износител:страна-вносител, така че да се предотвратят експлоатационните практики, от които печелят подизпълнителите и компаниите. За нас обаче изникват няколко въпроса. Първо, какво на практика означава да се борим срещу империализма в днешно време? Означава ли това например отмяна на синдикалните граници и работа по синдикализирането на междунарно ниво (не непременно в рамките на ЕС), така че интересите на мигриращите да станат част от дневния ред за социалистическите движения? Борба срещу износа на оръжия от България? Какви други форми на солидарност можем да градим? До каква степен „трафик на хора“ е понятие, което ни помага в борбата срещу експлоатацията? Не е ли твърде тясно това понятие по оста „доброволно – принудително“ включване в експлоатационни процеси и не предполага ли то изключване на значителен брой хора, които не биха попаднали в него, но въпреки това страдат от капиталистически форми на икономическа организация? Също така, как е възможно да оставим границите затворени и същевременно да се обявяваме за „[предоставяне] на възможности за образование, работа и достоен живот в нашата страна“? Не са ли „трафикантите“ лесната цел в борбата срещу модерното робство: не означава ли това да останем на ниво симптом, но не и първопричина? 

По въпроса за собствеността се наблюдава разнообразие от гледни точки. Общото в шестте текста, които получихме е скептичното, дори критично отношение към частната собственост като ограничаваща възможностите за овластяването на различни социални групи. От тук нататък авторите засягат ключови въпроси за собствеността както в по-широк мащаб, така и в конкретни сфери като изкуството (Михаил Гюрев) и технологиите (Цветелина Христова). Прави впечатление, че редом с критики към отказа от използването на публичната собственост за защита на трудещите се от неолибералните тенденции (Мария Пиргова) и осветяването на ефектите, които раздържавяването на предприятия има върху все по-свиващите се демократични механизми на икономическо управление (Камелия Базова, Ваня Григорова), има и предложение за конкретни мерки като засилване на публичната собственост („23 септември“), смяна на икономическия модел в страната (Ваня Григорова), данъчното облагане (Михаил Гюрев), реиндустриализация (Камелия Базова), но също така и търсене на алтернативни модели в кооперативните (Къдринка Къдринова) и колективни форми на собственост (Цветелина Христова). В този смисъл дебатът, подобно на този за екологията, повдига ключовия въпрос за агента на въпросното овластяване. Ако държавата е най-подходящият собственик, който да намали социалните неравенства и осигури просперитет за максимално количество хора, то как може да избегнем икономическите и социални грешки при използването на държавната собственост от социалистическите режими? Накратко, как можем да избегнем държавата да бъде възприемана и представяна като „лош стопанин“? По какъв начин може да се гарантира демократичният контрол и ползване на държавната собственост? От друга страна, по какъв начин можем да подкрепим развитието на колективни, недържавни форми на собственост при затихващите рефлекси за сдружаване и сътрудничество между хората? И в по-широк план – какви са основните цели за развитието на нечастни форми на собственост? Тоест, продължаваме ли да подкрепяме идеята за икономическо развитие като основен двигател на социалното развитие и премахване на неравенствата или се нуждаем от преосмисляне на тази парадигма и извеждането на икономически алтернативи, целящи защита на природата и гарантиране заетостта, здравето и достойното заплащане на хората за сметка на задължителното търсене на икономически растеж?

В темата „Социализъм и феминизъм“ участниците са обърнали внимание на много различни аспекти. А именно: как да преодолеем потиснатото положение на жените? Какви са левите алтернативи и първи стъпки в преодоляване на неравенството между половете? Стела Кехайова вижда в този смисъл нуждата феминизмът да бъде предефиниран не просто като политическа стратегия, но и като модел за едно социално и справедливо организиране на обществото. Но отбелязва и един тревожен парадокс в България – докато феминизмът набира скорост, то социализмът постепенно губи своята същност. Къдринка Къдринова е категорична, че е належащо изграждането на обновена система от законово-правни норми за гарантиране на равноправието между половете във всичките му аспекти. Според авторката една от трудните задачи в тази посока ще е реабилитирането на Истанбулската конвенция пред общественото мнение у нас. Темата беше изопачена, уважавани личности и авторитети „удобно“ избягаха от споровете и предоставиха думата на рупорите на подмяната. Валентин Кардамски пък добавя, че за съжаление, дискриминацията спрямо жените и потъпкването на правата им вече като че ли стана традиция в България. И всеки, който се опита да повдигне въпроса, бива сочен за радетел на Истанбулската конвенция. Според него е красноречив фактът, че социалистическата партия и ВМРО ловко изместиха фокуса на проблема от защита правата на жените в защита на мъжете от „джендърството“. От ЛевФем също акцентират върху този проблем като подчертават, че неизпълнението на очакваните от жената дейности и държание в дома все по-често се посреща с домашно насилие, което пък също все по-често напоследък се възприема от обществото като нещо допустимо. Тук ролята на БСП също беше ключова – от убеден защитник до краен отрицател на Истанбулската конвенция. Много въпроси има към БСП, когато става дума за феминизъм. Станимир Панайотов задава някои от тях. Например, вижда ли БСП полза от феминизма? И уточнява, че в никакъв случай извънпарламентарната лява феминистка общност не бива да дава съвети, а да се опита да извлече политически рационален отговор от ръководството на партията – ясен и конкретен. Според него феминизмът е нещо пределно конкретно, коренящо се в идеята за прагматични политики, които ще подобрят живота на жените, а с това и добруването на цялото общество. На свой ред от „23 септември“ правят уточнението, че феминистките движения в съвремието са доста разнообразни и не би следвало отношението към тях да е еднакво. Подчертават, че борбата против насилието, за равни трудови права, за подобряване на „социалните инфраструктури“ и т.н. безспорно би следвало да се подкрепя. Но алармират за това как капитализмът създава про-системен, удобен феминизъм, изключвайки неговата социална основа или дори внасящ разделение в редовете на работническата класа. ЛевФем също открояват ролята на капитализма, който, според тях, разчита на системи на потисничество като патриархат и расизъм, за да се поддържа и възпроизвежда – той не може да оцелее без тях. Чрез потисничеството на жените капитализмът си осигурява безплатното възпроизводство на труда. От феминистката група са се спрели по-подробно и на темите „Женски труд и трудови неравенства“, „Феминизъм и държавен социализъм в България“, „Феминизъм и социализъм след 1989 г.?“ А текстът на Алекс М. обобщава темата така: „Без феминизъм всеки социалистически проект ще се провали.“

В сферата на здравето социалистическите решения от текстовете са значително реформистки ориентирани. Къдринка Къдринова и Яница Станчева влизат в задочен диалог, в който първата пита кой днес напомня, че достъпът до безплатно здравеопазване е закрепен в Конституцията, докато втората цитира съответния член от основния закон и подчертава, че заложеното в него положение съществува само де юре. За реформи на национално ниво говорят Станчева и „23 септември“, като авторите подчертават нуждата от премахване на търговията от здравния сектор и засилване ролята на държавата в производството на лекарства, образованието на специалистите, превенцията и профилактиката. Текстовете обаче не коментират как може да се стигне до необходимите промени. Дали резултатите от над двегодишния протест на медицинските работнички (споменат само от „23 септември“) не поставят под въпрос реалните шансове на реформисткия подход тук и сега у нас? Или пък, като отчетем слабата обществена, партийна и всякаква подкрепа, която протестиращите получават, кой/кои са субектите, които да провокират и осъществят тези реформи? Владимир Митев отива крачка по-далеч, като извежда солидарния принцип в здравеопазването извън границите на националната държава и възлага надежди на усилията на различни организации на глобалното гражданско общество да оказват натиск върху обединения като Европейския съюз. Това ли е пътят или е другаде, и кой и как да поведе по него? Впрочем, слабата подкрепа за протестите на медицинските сестри според нас очертават по още един начин слабостта на социалистическите движения и партии към днешния момент. Въпреки силно левите позиции на протестиращите сестри, лявото не съумя да се солидаризира и да изиска промени в здравната система. 

От тук накъде?

***

За нас, организаторите, има частичен отговор на поставения горе въпрос. Той се съдържа във Фаза 2 на „Компас за социалисти“, която ще се проведе в рамките на месеците май, юни и юли. Организирана е в следните етапи: 

  • Реплика: Всеки участник, изпратил своя позиция във фаза 1, има възможност да реагира на една (или повече) от постъпилите други позиции в рамките на 1000-1500 думи. Тази фаза е отворена и за тези, които не са взели участие във фаза 1, но искат да репликират една или повече от вече заявените позиции. Тези реплики могат да бъдат както върху конкретна тема, така и да представляват общ коментар на позициите на друг участник. Стремежът е да се получи дискусия, в която да се отличат както сходните, така и различните гледни точки по отделните теми. Приканваме участниците във фаза 2 да се придържат към уважителен тон и да излагат несъгласията си с други участници на принципна, а не на лична основа. Крайният срок за подаване на реплики е 15 юни 2021 година.

Репликите ще се публикуват в печатното издание на сп. „Ново време“ в синтезиран вид, а в своята цялост те ще намерят място както на сайта на сп. dВЕРСИЯ, така и на този на сп. “Ново време”. 

  • Дуплика: На участниците ще бъде предоставена възможност за реакция (дуплика) на постъпилите към тях реплики в рамките на 500 думи. Дупликите също ще бъдат публикувани. Крайният срок за подаване на дуплики е 15 юли 2021 година.

Рая Апостолова, Ана Пиринска, Петър Банков, Станислав Додов

* “Компас за социалисти“ е съвместен проект на списание dВЕРСИЯ и на списание „Ново време“