/Поглед.инфо/ Преди дни се навършиха 90 години от рождението на Юлий Стоянов - голямо – голямо име в българската кинодокументалистика и /по –малко е известно/ като киноисторик.

Било е преди около шест десетилетия. В новоизграден тогава културен дом в още строящия се комплекс „Дружба”, поне веднъж месечно се събирахме киномани, да гледаме нов филм, който често не се показваше в столичните киносалони. Прожекциите се предшестваха от беседи, изнасяни обикновено от Тодор Андрейков и Юлий Стоянов - за „Новата вълна” във Франция, за италианския неореализъм. За нас те бяха шамани, които почти със страхопочитание поздравявахме в Унгарския клуб на бул.”Раковски” , там днес е кафе-ресторант „Хепи”.

Та преди дни, във връзка с кончината на Юлий Стоянов, излязоха публикации за киноизкуството в онези години, тогава модата се диктуваше именно от френското и италианското кино. Връщаха се спомените за Брижит Бардо, секссимвола, както биха я нарекли днес, на епохата, за Джина Лолобрижида, за Мирей Дарк, за режисьорите Жан Луи Трентинян и Виторио де Сика, за филмите „Шербурските чадъри” и „И Бог създаде жената”...И колко още, неупоменати в тази ретроспекция наши кумири. На първо място Жерар Филип, създаден сякаш да играе ролите на героите на Стендал в „Червено и черно” и „Пармския манастир”. На мъжествения Жан Маре, на когото всички искахме да приличаме. На Мишел Симон – Квазимодо в „Парижката Света Богородица”. Моят приятел от детинство Банко Банков, съученик от Ловешката езикова гимназия,/вечна му памет/ с когото седяхме на последния чин, разиграваше етюда от „Тримата мускетари”, където Потос, мисля, вдигаше дланите си, подпряни на лактите, за да се оттегли от тях кръвта и те да засияят с благородническа белота.

Затаявахме дъх на невероятния „Възнаграждение за страха” на Анри Жорж Клузо, със Шарл Ванел и Ив Монтан; на „Хубостта на дявола” на Рене Клер: на италианските неореалстичните филми „Рим открит град” на Роселини, или „Крадецът на велосипеди” на Виторио де Сика.

После се появи комикът на столетието Луи дьо Фюнес с неговия „Полицаят от Сен Тропе”.

А в кино „Култура”, на ъгъла на площад „Славейков” и „Граф Игнатиев” ,, /сега там май е някакъв супермаркет/, освен научно популярни филми, гледахме и „Обикновен фашизъм” на съветския режисьор Михаи Ром. Защо ли за него ми напомня днешното рязане на ленти у нас на всеки новопостроени /некачествено, според зли езици/ стотина метра от някоя магистрала или водопровод, където, на главното действащо лице услужливо се подава ножица и то, заедно с още няколко удостоени с високата чест съратници, също с ножици в ръце и, пред грейналите лица на възторжената публика, реже лента и грижливо скатава в джоба парченце от нея...

Ами напомня ми защото в „Обикновения фашизъм” имаше един епизод, в който Хитлер правеше първа копка на нещо си, а зад него възторжен почитател на фюрера, надничаше с грейнало лице ту иззад лявото, ту иззад дясното му рамо.

Е, сега настъпиха промени, които би трябвало да ни правят щастливи. Някогашните кина „Димитър Благоев” и „Москва” на „Графа” са лъскави супермаркети, кварталното ми кино „Иван Вазов” е бингозала, за кино „Култура” вече споменахме.

Но в онова безпросветно време се редяхме на опашка да си купим билет за кино, а днес мога да избирам с едно натискане на дистанционното между 200 и кусур програми. Американски екшън след екшън със стрелби, реки от кръв, супермени, които трошат кокали на противника с хватки от карате, жиу жицу, фри стайл и ММ... При жените тези престижни спортове са съпроводени и със скубане на коси. В каква безпросветност съм живял дълги години, разбрах когато преди месеци ми се наложи да лежа в рехабилитационен център, където съквартирант ми беше Ф. от Исперих. Със събуждането той включваше на някаква тв програма, по която вървяха денонощно такива шедьоври, които, както е модно да се казва, са си копипейст връз копипейста. И любимата на потрошения, който бере душа, заинтриговано се осведомява: „Добре ли си?” (“Are you OK”, така де, няма да навлиза в личното му пространство, не би било политкоректно ). След което съквартирантът ми Ф. моментално заспиваше, но това е тема за психоаналитици, не е за носталгици по „Новата вълна” в киното като мене. Интересно, този Ф. не си гледаше турските сериали по битивито, а те са истинска школа за изискани диалози, каквито вероятно звучат в Бъкингамския дворец между кралица Елизабет и принц Хари.

А, да, по онова безпросветно време нямаше и банани. От което, с извинение, не страдахме много, защото не знаехме що е това „банан” и дори „авокадо” . Виж, киви съм виждал да връзва в един двор в град Пещера. Компенсирахме някакси с червената хрущялка и бялата череша в двора на възстановената след добронамерената американска бомбардировка на 30 март 1944 г. наша съборетина на ул. „Георги Софийски” 50/ срещу днешната ВМА/. А после идваше сезонът на вишните, на черницата, на дюлите, на крушите...Доматите в двора, посадени от мама, бяха от породата „волско сърце”, едни такива огромни, сочни, на краставиците, току що откъснати, на яхнията от бакла.

Но банани нямаше. И „Супермен” също нямаше. Задолявахме пошлите си вкусове с Жерар Филип в „Червено и черно” и Мишел Симон в „Парижката света Богородица”.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели