/Поглед.инфо/ Христо Златанов разплита „ножицата“ на доходите – от Уилкинсън и Пикет до българската плоска реалност, където свободата се измерва с платежоспособност, а държавата се превръща в бутафория. Между концесиите, приватизацията и войните за ресурси остава един въпрос: докога ще ни люлеят в робската люлка – и кога ще се събудим.
В България е прието от радетелите на прехода към пазарна икономика (а не към капитализъм) да се мисли, че така се отива към стабилност, висока ефективност и качествено производство. Заедно с това се развивал интересът към труда с вяра и убеденост, че ще получиш справедливо и достойно заплащане. Разбира се, тези радетели не си вярват.
И както ние всекидневно, упорито и според силите си се трудихме над зеленчуци, овощия, лозя и ниви, фабрики и канцеларии, така американските учени Ричард Уилкинсън и агробиолога д-р Кейт Пикет сполучиха да разработят теория „за всички неща и всякакви взаимовръзки”. Основно изучаваха как увеличаващото се богатство и увеличаващата се бедност влизат във взаимодействие и какви са последствията за обществото. Бидейки честни учени, те обявиха откритието си: това неумолимо и неотклонно дълбае бездна между бедни и богати. Навярно те не са имали за цел да стигнат до изводите на Маркс и Енгелс за труда и капитала, но в много отношения се оказва, че те съвпадат, макар и с различия.
Според тях обществените явления не се обясняват с битката между труда и капитала, не с макро или микроикономически показатели или, да речем, със споделяне и несподеляне на европейски ценности, както ще се изразят домораслите ни учени и депутати, а единствено с разликата между доходите на богатите и бедните. С една дума – отварянето на ножицата.
Така отрекоха и постулата на класика на съвременната капиталистическа теория Джордж Фридман1: „колкото богатите са по-богати, толкова по-добре живеят всички, в т.ч. и най-бедните”.
Брех, този Фридман щеше ли да бъде щастлив с българска минимална пенсия или заплата. Приемем ли, че той е прав, то какво ли веселие би настанало сред лозари и занаятчии, сред целокупния наш народец. Радост има, или по-точно удовлетвореност, но навярно се дължи на факта, че с труда и лишенията си всички ние увеличаваме доходите на няколко стотици нашенци, воглаве с министър-председателя2, и на световните монополи. Той, избраният от нас шеф на правителството, нали е народен човек, спестявания няма, но купил на дъщеря си имение в САЩ за 340 000 долара.
Уилкинсън и Пикет обаче предупреждават – безкрайното забогатяване прави живота на бедните не само по-тежък, но и непоносим.
Все в духа на споделяното от учените пенсионер наскоро попита по БНТ министрите каква е тази наглост да му искат 2 лева за кубик вода, като са му увеличили пенсията с 10 яйца. Призна си, че не е изследвал никакви икономически системи.
Категоричността му е сравнима с тази на министър-председателя, когато говори за подвига си с магистралите, тяхното качество и за къде ни водят. Нему хич през ум не минава, че главозамайващото неравенство се отразява зле на здравето на хората, на раждаемостта и образованието, на психическото състояние, поощрява пороците и престъпността.
Граф Лев Толстой пък, при посещението си в Москва през 1881 г., изумен от смайващата сиромашия , записал в бележника си: „Между нас, богатите, и бедните е изправена стена от лъжливо възпитание и преди да можем да помогнем на бедните, трябва да повалим тази стена. Принуден бях да се убедя, че нашето богатство е истинската причина за немотията на бедните”. Къде е Толстой, къде е Фридман?!
Учените се напрягат още повече да прояснят главите ни. Цитират т. нар. „Квинтов показател”. Той дава отговор на въпроса колко пъти повече печелят двадесетте процента най-богати в сравнение с двадесетте процента най-бедни.
Ето и някои данни:
Япония – 3-4 пъти; близо до нея са Финландия, Швеция, Норвегия, Дания;
САЩ – 8.5 пъти;
Португалия – 6-8 пъти.
В България, от която ученият свят не се интересува – 8 пъти. Изпреварили сме Франция, Испания, Холандия.
Към тази несправедливост у нас се добавя и данъчното бреме. Защо? В четирите скандинавски държави доходите се облагат до 50-60%. Далече след тях е Англия – над 30%, след това Франция, Германия – 20-30%.
А у нас имаме плосък данък. Народолюбците депутати твърдят, че така е справедливо, пък и подсещат се нископлатените да работят повече.
Що е плосък данък: получаваш 300 лв., удържат ти 30 лева, остават ти 270 лв.; получаваш 300 000 лв., удържат ти 30 000 лв., остават ти 270 000 лв.
Всъщност 270 000 лв. и 30 000 лв. си е все нищо. Какъв народ, нему нищо не остава и пак не въстава. Зает е навярно да се извисява. Не е чак толкова набожен, но отгръщал е евангелието на Матея: „Който извисява себе си, ще се смири; и който смири себе си, ще се извиси”. Гледай го каква клопка е заложил. Пропуснал е да види, че понякога да се смириш, то си е като да се унищожиш.
В Дания обаче на 300 000 удържат 60% – т.е. 180 000.
Положението смайва още по-драматично, по-вярно трагично и смъртоносно, ако се сравнят доходите на десетте процента най-богати и десетте процента най-бедни: на върха е Мексико – 26:1, следва го Турция – 16:1, САЩ – 16:1, след тях България: 15:1. За Европа средният показател е 8:1. косите да ти се изправят.
Ние пък какво – лозари сме, а захванахме да нищим и да проумяваме световните неправди. Ще каже някой – гледайте си там лозарските ножици и мотиките. Нека си се отваря тя, социалната ножица, когато клъцне – клъцне. Или искате бедните да станат богати и обратно. Невъзможно е да се оправи този свят. Е, тогава все нас ли да оправят. Алегорично де.
Не сме съгласни. Малко много разбираме от доходи и разходи, а знаем, че пълним джобовете на световната олигархия. Купуваме препаратите на Монсанто, ГМО продукти, сеем яловите им семена и прочее, и прочее. Хайде холан де.
Точно тази разлика в доходите, ни учат Уилкинсън и Пикет, взривява социалната стабилност, ражда чудовища. България е на първо място в Европа по детска смъртност на 1000 новородени, по брой затворници на 100 000 жители.
Водим и по размери на експлоатация и ниско заплащане...но пък ставаме все по-щастливи...Нали?
По-свободни – и каква полза. Яхнат си законно, но пък си свободен да се лекуваш – ако имаш пари; да изпратиш детето в частно училище – ако имаш пари и т.н. Да наругаеш някоя публична личност или в краен случай селския кмет. Свободен си да чуеш и да повярваш, че 4,1% ръст в икономиката, постигнат при управлението на ГЕРБ никъде в Европа го няма, че ще напълни джобовете ни. Проф. Гарабед Манасян от БАН обаче твърди обратното – вървим надолу, нищо, че в ЕС ръстът е само 2%. Защо? БВП там е 30 000 евро на човек. В България – 7 000 евро. Следователно добавяме 300 евро към 7 000. Дупка в морето, шум до небето.
Много, много далеч ни върнаха, уви, към гения на Ботев.
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що Спасителя прободе
на кръста нявга зверски в ребрата
или тоз, що толкоз години пее:
„Търпи и ще си спасиш душата”?!
Христо Ботев
Султанът някога ни люлееше, смениха го наши и чужди капиталисти, во главе с продажните български правителства. Залюляха я таз люлка либерално-плутократическа3, та чак изхвърлиха 2-3 милиона българи от нея. И продължават. Останалите още се люлеят, ту примижават, ту се ококорят пред някой кабинков лифт или прескъп хотел. Пресмятат и се чудят от къде гнидата му ниедна е придобила милионите да го купи, като знаят какъв голтак беше. Попсуват, попсуват, нали не са от третия пол, и пак се залюлеят. Забелязваме само, че някои взеха вторачено да гледат, искри да святкат в очите им. Комай сън не ги лови.
Само главният министър и министрите му не се пробуждат. Гърция отдаде на концесия пристанището си в Пирея. Беше замряло. Раздвижиха го, съвзеха го китайците. Напразен беше страхът им, че ще си докарат работници. Управляват го десетина души, а назначиха 1 600 атиняни. Грък го казва това.
В Унгария пък са инвестирали повече от 2 млрд. евро, а руснаците им строят огромна атомна централа за 10 млрд.
През януари 2018 г. президентът на Франция сключи договор да строят за КНР 180 аеробуса за 3 млрд. евро, САЩ пък за 300. На България е забранено да поддържа икономически връзки. Каквито и пари да ни предлагат, разрешили сме само 150 млн. евро от КНР. Ашколсун бе, ахмаци. Събуждате се само ако ви накарат да наплюете я Русия, я някой друг.
Българин е министър-председател, председател на БНБ пък е половин българин (от САЩ ни го изпратили, там е работил много години). Чуждите банки у нас отпускат кредити срещу 7% лихва, а същите банки из Европа – срещу 2 %. Точно тези двамата бдят за интересите на бизнеса, за „икономическото оживление”, те са длъжни да се намесят и за високите лихви.
Нежни души имат крепителите наши, съзерцават буренясалата ни и осиротяла държава, премислят как да озаптят „законово” ширещото се разбойничество, да му дадат възпитание, сдържаност в лакомията. Стараят се те като Адам и Ева да прикрият голотията си, без успех – откъде толкова голям смокинов лист, па току се захванат да постелят килим от рози за европейските гости. Зер, председателство е. Ние ще управляваме ЕС изпод кривата круша.
Нищо не виждат и не знаят. Никой от горе не ги укорява. Омаяни са от собственото си подлизурство и умствено безплодие, ръкопляскат си и се...възнасят. Ние пък с разума си сме се примирили и оставили сме да ни люлеят. Бутафория4, бутафорна държава.
За свободата водачът на Великата френска революция Максимилиан Робеспиер (1756-1794) казва:
„Хора, запомнете, че ако в републиката справедливостта няма абсолютна власт, свободата не е нищо друго, освен празна дума”.
Не са справедливи цените на водата, електричеството, лечението, но ние сме свободни и използваме тази свобода, за да плащаме.
Много скоро в тази велика и справедлива френска революция от 1789 г. нещата така се обърнали, че безпределно честният Робеспиер, когото парижани носели на ръце, бил изпратен на гилотината. Главата му била отсечена през 1794 г.
Припомняме, защото пропускаме, пък и забравяме, за революциите, за войните и виновните за тях, за важни събития около нас. Попогледнеш, попогледнеш, па се обърнеш – не ни засяга. Бомбардират градове и държави, превръщат ги в пепелища, вземат им хляба от ръцете, бъркат в джобовете – или това не е събитие. Загърбваме, законно било. Те да се разберат, щом са решили. Утешаваме се, оневиняваме се – нали обществото май така е устроено – едни да мислят как всички да живеят добре и заплати да получават за това. Големи хора, високи заплати. Ние пък, гдето сме долу, народните маси де, все треперим, все сме изтръпнали. Чак толкова, че не се сещаме – малко да се поразтърсим и те ще паднат от гърбовете ни. Търпим си. Гледаме нагоре и знаем, че никой не мисли за нас.
Какво толкова – и ние сме участници в приватизацията. Завлякоха ни боновите книжки. Заводите. Оставиха ни мотиките и търнокопите. Точно това осъзнаване и тази осигуреност с инвентар хвърля пенсионера веднага след свети Трифон на полето на труда.
В тази мешавица от напредналост и назадналост в с. Горник, общ. Червен бряг 5-6 земеделски кооперации обработват 5-6 хиляди декара. Чистят изоставените земи от трънаци, храсти и дървета и сеят Зърнени култури. Лавандула също.
Стотици като тях стопанисват маломерни парчета земя. Големите арендатори обработват и са изкупили 80% от площите. Българското народно събрание не пожела да определи горна граница за притежание. Някой ден можем да осъмнем и с един единствен феодал5, и бей можем да го наречем. Никъде в ЕС не е така.
Попаднали обаче в този социално-икономически въртоп усещаме, че както би казал шопът „затънали сме на здраво място“6. Ударът е съкрушителен. Ами как сега ще се изпълни европейската норма за консумация на месо – 90 кг. годишно на човек. Да си вегетарианец също не е евтино, но българинът кърпи някак положението, влачи старите си обуща по тая пуста магистрала на прехода вече 28 години. Пропукват ставите, протеин не достига, калций, но върви, върви назад. До 1989 г. е приемал по 81 кг. месо годишно, сега е намалил на 15. Нали се е смирил, ще върви все по-надолу като гъските на баба ми Вата – към барата. Да човърка из водата.
Разказваме. Спрем. Гледаме, приседнал на пъна въпросът – какво толкова различно при нас, пък и по света се случва. Какви са тези нови обстоятелства. Кравите, овцете, горите, дивечът се довършват, автомобилите, електрониката се увеличават, турските сериали с техните тривиалности по телевизионните канали, лакомията. Напредък.
Да се намръщиш и да се гръмнеш. Някои от тях се стараят да развият модерно и ефективно земеделие, да са що-годе справедливи, други обаче не слизат от мощните джипове.
В миша дупка гледат да наврат собствениците, мъчат се да те закрепостят или да им продадеш имота си на безценица. Със съня си се разминават, за да мислят в какво по-здраво менгеме да те стегнат.
Не само те навират народеца, но и озлобеното от лакомия правителство, заедно с ковачите на законите. Продължава безумната приватизация. Та кой е построил летище „София”. Да не би Менда Стоянова и Бойко Борисов. Закона промениха. Ще го отдават на концесия за 35 години с възможност за удължаване с още 15.
За 2016 г. летището е донесло печалба от 100 милиона лева, пише Васил Василев, председател на сдружението „ Васил Левски”.Чужденецът, който спечели търга за 35 години назначава няколко ръководители по за 50-100 хиляди лева месечно и печели за35 години 3,5 милиарда лева.
Нашите синковци също ще вземат своето. Ще се разхождат със скъпите си костюми и белите ризи и ще се озъртат какво още има за продаване.
Колосално престъпление срещу България, колосална печалба, колосален цинизъм от страна на управляващите.
Нов закон готвят. Ще съдят приватизаторите. Зашумяха при управлението на Симеон Сакскобургготски по същите причини – ще съдят банкерите за раздадени необезпечени кредити. С тях нали ошушкаха държавата. Господинът Искров като депутат внесе закон – никакво съдене. Не е морално. Асистентът от СУ „Климент Охридски” Борис Велчев се произнесе: „не е съвсем прецизно”.
По тази добра схема най-прецизно бе приватизирана БТК на цена 300 милиона евро при печалба 200 милиона евро. С пари от необезпечени кредити. Малко по-късно я продадоха за 1,5 милиарда. Извадете печалбата, включете и невърнатите кредити.
Господинът Иван Искров назначиха за председател на БНБ, за да подпомогне фалита на КТБ (Корпоративна търговска банка).
Господинът Борис Велчев назначиха за главен прокурор, та да мижи 7 години на стола и да се изказва умно.
Получи се така, че приватизацията, към която ни тикаха с всички сили САЩ и ЕС опустоши България, сподели по телевизията бившият главен прокурор Никола Филчев.
Бойко Борисов и всички тези подсъдни лица и сега са на първа линия. Прегракнали са от викане – „елате ни вижте колко сме честни и справедливи”.
Разни фондове засмукаха боновите ни книжки на цени за стари вестници, нам препоръчаха да размишляваме, да четем библията и стария завет. Те пък подостриха пачите си пера, заеха се да пишат новия завет. В него ще завещаят богатствата си на своите деца, а на нашите – дълговете към банките в България и към световната такава. В България българска банка няма. Когато дадена държава е във валутен борд, тя по закон бива управлявана отвън, от управителното тяло на банките-кредитори. То предписва как да се финансира образованието, здравеопазването, размера на заплатите и пенсиите, направленията в икономиката. РБ е във валутен борд.
Размишляваме, оглеждаме случилото се. Не е най по библейски, но отвсякъде си прилича на кражба. Вярно, някак си на тъмно е направено, но няма нищо невидимо, нищо непонятно. Тя, въшката, като преяде, излиза на челото и джип си купува, и дворец си строи около София, че и на полуостров Халкидики.
Дерем ние из стария завет, прелистваме. Той не е голям. Пише и за щастието. Било относително, различно по размери, спохождало човека и на млади, и на стари години. Пристига и при теб рано или късно. Донесè ти го някой. После пак той ти го отнесè.
Майната им на книжките. Излязохме от стария завет и нищим – в какво то се състои – в устойчивост на мизерия, в липсата на богатство или по-точно не в богатството ли да го търсим. Или пък, за да улесним идването му при нас, нека приемем определението „щастието е отсъствие на нещастие”. Изглежда да е такова, че да не може да се пипне, не е като онова, което пипнаха приватизаторите.
Не сме завистливци, ще продължим да се трудим, годжи бери ще насадим или лавандула (имаше такъв израз – виж го тоя каква е лавандула), ще си пъплим, ще разгръщаме мъглата с надеждата да го намерим. Ще го пазим. Да не го отнесат отново.
Милостив е бог – всекиму дава което му се полага или като се разгневим питаме има ли бог, щом допусна тези грабежи. Брех, дяволът ли му подшушна. Отговаря господ като Борис Велчев –прецизно е, всичко е законно, даже и конституционно.
Утихнал е българинът. Седнал е до продупченото си кюмбе, хвърля в него последните останали дръвца. И в двора му, и в гората. Вече не мечтае. Слуша. Учат го от телевизора на пазарна икономика, на приватизация. Псува. Летището е построено от такива като него. Държавно е, въздушна граница е. Каква граница, отговарят му по телевизора. Грабежът няма граници.
Пак слуша. Пени се там дърдоркото инж. Иван Иванов, надува престарелите си бузи и говори. Нали те с Иван Костов отдадоха на САЩ с концесия за 30 години Марица-изток. В последния ден от властването си. Този път говори като главен защитник на концесионерите. Електричество, вода, той е председател на КЕВР – определя с колко да си вдигнат печалбите. Орган е, но независим.
Нему да речем – дай на концесия свинарника (немски лиценз) на ЗК „Петуловци” за 40 прасета, ще свърши работа, и комисион ще прибере.
По договор концесионерът на водата в София трябваше да намали загубите до 20-30%, а какво – за 2016 г. на софиянци са начислили 82 млн. кубометра, а 70 млн. е поела канализацията. Загуби.
Чужденецът си прибира печалбата, инж. Иванов го пази. Фандъкова и Борисов дума не обелват за разваляне на договора.
Исусе Христе, ти изгони търговците от храма господен, те в правителството влязоха, в неправителствените организации, приватизатори, концесионери, консултанти станаха. Мандраджии всякакви. С караконджули и кръвопийци се напълни държавата ни.
Водата е условие за живот, дадено от природата. Зам. министърка по БНТ: „Всъщност цената на водата следва принципа ‘имаш крава, пиеш мляко’”. Най-напред ниско равнище на интелигентност, после и гнусния цинизъм на препоръката. Т.е. посяга се и на живота на хората.
Не е ли това един караконджул и кръвопиец.
За гледане говорим, а то който гледа и мисли. Гледам запустялата нива на Нишковските кошари. Видя се. Оправи се нивата, но иракчани, либийци, сирийци ще оправят ли нивите си, градовете си – купчини бетон и желязо. Мини. Защо стана? За да окупират богатствата им – петрол, газ, газопроводи. В плановете на НАТО е предвидено до 2030 г. всички държави с петрол в недрата да бъдат лишени от независимост. Включително Руската федерация. На народите ще се обясни, че ги освобождават от тираните. Трици.
Обесиха Саддам Хюсеин, разкъсаха Муамар Кадафи, процъфтяваща Либия е в хаос, в руини. Светска държава, но и друга религия изповядва, пък се управляваше от по-различни разбирания за справедливост и морал. Хитлер изповядваше максимата, че моралът и състраданието пречат на прогреса. Хилъри Клинтън, и тя като нас, гледа. Гледа окървавения труп на Кадафи и гордо, усмихнато перифразира Юлий Цезар7 – дойдох, видях, умрял е.
Думите на Юлий Цезар са и девиз на компанията „Филип Морис”. Също победител. Цигарите Марлборо се продават в цял свят, даже и около река Зèла в днешна Италия.
Наскоро създателят на Уикилийкс Едуард Сноудън писа, че разрушаването на Либия е била нейна мечта и подчерта – мечта на един от най-кръвожадните политици.
Американците и ЕС от години повтарят „Президентът на Сирия Башар Асад трябва да бъде свален”. Сега позамълчаха. Русия спаси Сирия. Иначе го очакваше съдбата на Кадафи. Може и със сол в раните.
Човечеството не е помръднало напред, освен в обема на опустошенията от войни и в изсмукването на богатството от природни ресурси. Между реките Тигър и Ефрат се е зародила цивилизацията. Днешните сирийци са наследници на финикийци, картагенците създали по-съвременна азбука от финикийската и египетското клинописно писмо с цел да им служи в управлението на държавата и за нейните обширни за онова време търговски връзки.
Картаген и областта, това е северният африкански бряг. Те владеели и крайбрежието на Испания. За о. Сицилия и Сардиния воювали с Рим, но имали и договорни и търговски отношения с империята. С корабите си първи преминали Гибралтарския проток, за да достигнат океана.
Азбуката им, опитът в корабостроенето и корабоплаването, както и в търговските и междудържавни отношения бил използван от древните римляни и гърци.
В древността, както и сега, битките водели до окончателна победа. Безценен, ярък и поучителен пример са трите Пунически войни.
Първата започва в 264 г. пр.н.е., Втората – през 218, Третата – през 149. При втората картагенецът Ханибал, най-видният пълководец на древността, с армията си и 37 бойни слона прехвърлил снежните Алпи. Озовал се изненадващо пред вратите на Рим, макар и само с един слон. Не го нападнал и след няколко победоносни сражения по море се върнал в Картаген.
Започнала Третата пуническа война. Силно раздразнени, римляните определили нов главнокомандващ – сенатора Публий Корнелий Сципион и обявили война на Картаген. На свой ред той преплувал Средиземно море. През 146 г. пр.н.е., близо до Картаген, разбил войската на Ханибал. Това била и единствената негова загуба. Картаген бил разоран, а в браздите посипали сол.
Сбъднала се мечтата на сенатора Марк Порций Катон, който, след всяка своя реч в Сената казвал: „Освен това мисля, че Картаген трябва да се разруши”.
Какво потискащо повторение на историята – 2200 г. по-късно, на същото място, много по-опустошителни войни и разруха. Палмира – един от най-древните градове от онова време, построен от римляните, сега, в началото на XXI век, беше доразрушен. Няколко държави сринати. Разлика – не са посипани със сол, както направили римляните.
Картаген не се възродил, областта не пострадала, продължила развитието си, част от населението било асимилирано, преляло се в Римската империя.
Такива сме ние, хората – асимилираме се, интегрираме се. Всичко отминаваме, искаме и лошото да ни отмине – експлоатацията, приватизацията, концесиите, грабежите. Искаме благоденствие, доброта. Чувството за справедливост, за равенство и солидарност, за съпричастност обаче е обругано, унизено е. Прехвърлят го от ръка на ръка. Почукват го оттук-оттам, кух звук. Празно им се струва. Не върши работа в днешното време, че и при вчерашното. Хвърлят го на тавана. Потрябва им по време на избори, намерят го, поотупат го от прахта, и ето ти знаме.
Наистина все някоя злина нас ни отминава. Войната например. Та кой ли срещу нас да вземе пушката? За какво? Правѝ газопровод, не правѝ газопровод. Правѝ атомна централа, не правѝ. Нищо не направихме. Успехи само в лакейството.
И още един успех. Закотвихме се окончателно на дъното на ЕС. Без конкуренция. И сънуваме, сънуваме препечени гевреци. Сринати са мостовете и за напред, и за назад. Но Зарезан чука, чука на прозореца.
Остави сега, ами и някога така. Утихне, задреме българинът, но днешните царедворци, начело с Бойко Борисов и Георги Марков все да го разбудят – ще връщат имоти на бившия цар Симеон.
Разбуниха го. Върнаха ги чак в 1912 г. Имотите били на дядо му Фердинанд Лисицата. Тогава той поискал от руския цар заем от 3 млн. златни франка, в залог – двореца Врана. Условие за заема – да не се включва във война срещу Русия. Подкуп не се връща.
По-късно, по роднински, поискал от Германия огромна сума – предплата, за да воюва България на страната на Германия срещу Русия в Първата световна война. Изплатили му.
Получавал за всеки убит войник отделно от общо уговорените марки. Това е и причината да остави в м. Добро поле без командване войската – хиляди загинали, хиляди вдовици и сираци. Нашият дядо Нино се върна от там с дупка на тила. Два сантиметра от черепа липсваха. Като натиснем кожата, пръстът ни хлътваше.
Никой не го е канил Фердинанд да се включва нито на страната на Русия, нито на Германия. Резултат – орязани територии на България от Ньойския договор, контрибуции. На Фердинанд обаче му изплатили през 1921 г. още 25 млн. марки и пожизнена пенсия от 120 хиляди марки месечно. Доил България и след Втората световна война.
Из съветите към сина му Борис III:
„За обич и дума не може да става. Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, следователно нямаме нужда от обичта на българския народ, защото нашите други интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност”.
Нито цар, ни световна банка, нито градушка ще ни отмине. Потроши лозята в долния край. Получихме 20% от очакваното. Който има ланшно, ще пие, който няма – ще си купи.
Да доведем до знанието ви, че през ноември получихме отговор на жалба за сеч в гората. Уведомяват ни, че прокурорът е прекратил преписката – изтекла е 10-годишната давност.
Дядо Нино ни е завещал 200 дка. Много внуци и правнуци. Вече им се падат по 3-4 дка. Колкото за връзка със селото и земята. След всяка сеч пишехме и правителството надлежно ни отговаряше. Никого не хванаха, дърво не остана. Решили сме с Веско да драснем за последно. Длъжни сме да уведомим властта – в Горник няма вече гори. Закрийте и горското, и прокуратурата, па и държавата, ако щете.
Прочетох какво е писал Христо Ботев във в. „Знаме”, г. I, брой 21 от 6 юли 1875 г. :
„Едно от най-големите нещастия, които тегли нашият народ и което го убива и икономически, и политически, са черкезите, които в последните няколко години са наводнили почти всички краища на нашето отечество. Тези кръвопийци, тези пладнешки разбойници могат да ти запалят къщата, да ти отнемат добитъка, да те ограбят посред пътя, да те убият. Де, в кой ъгъл на земното кълбо стават подобни несправедливости и насилия?”
Пита и сам си отговаря:
„Но иди и се оплаквай, иди и викай доколкото ти държи силата на белия дроб – азиатската презрителна усмивка на тиранина, неговата леност и хладнокръвие и неговата жажда за чужда пот ще и да ти отговорят: ‘Мълчи! Тия са наши братя, ние именно за това сме ги довели...’.
Да няма мърдане от коловоза на робското подчинение! А що се отнася до реформите на турското правителство – те са прах в очите на Европа”.
Малко пояснение за черкезите. След Кримската война 1853-1856 г. султанът разпорежда да напуснат пределите на Русия и да се разселят в Турската империя. След освобождението на България през 1878 г. те се изселват в Турция. Нямаме вече черкези да ни грабят.
Понякога пишат – да не се търси прилика с днешната действителност. Не е препоръчително.
Намираме се ние в по-напреднал, по-просветен период от историческото си развитие на общество и държава. Колкото пò се замисляме, стигаме до убеждението, че е само по летоброене. Черкези няма, башибозук няма, фабриките се изгубиха, народът избяга в чужбина. Единението, спойката ни е хлабава, изкуствена една. С пърформанси и бигбрадъри се възпитаваме8.
Тъмни сили все някакви ни дърпат назад. Невидимо вредителстват, подчиняват, гласят работите така, като чужда каруца да теглим. Всеки по отделно и всички заедно. Затъмняват, пречат на освестяването. Люде из сред тия сили искрено и до полуда вярват, че то е от обща полза. Не си ли съгласен, святкат им очите. Иде им да те очистят. То и само от това ще го разбереш – стегнала ги е много шапката. Ярост, озлобление, душата ти уязвява, сърцето ти ще прободе. Такава смелост, такъв характер у дадени личности са и причина да ги уподобяват на див козел. Ще добавим – много често то е и меко казано.
Сами се въздигат те в очите си, напрягат се, надуват се да изглеждат авторитетно. Ту ирония излъчват, ту презрение, гледат все пред огледало да застанат. Мислят си, че то ще ги уголеми и ще ги направи по-умни. Въздишат навремени, уморени от глупавините си. Усетят ли, стегнат се и пак напред.
Нека и ние да се стегнем, те да си въздишат, ние пък да продумаме за най- важното – кога ще празнуваме свети Трифон. Все се набутваме в различни факти и обстоятелства, дори явления и процеси сякаш да изучаваме. Учтивост ни завладя, любопитство прекалено. Навсякъде да надникнем, па и да пипнем. Без да щем, записахме се в хора на всезнайковците от телевизиите, дето все ни поучават как да живеем, какво да ядем, с какво да си мажем ставите, какви да са ни обноските. Що е бяло и черно ли е бялото.
Съобщават ни още, че плащаме най-евтиния ток в Европа – не знаехме! За заплатите ни дума. Знаем си, те са най-ниските. Пропагандно ни осигуряват, а себе си с тия приказки – финансово. Пушек да има и откровения, взаимна любов още.
Надвиха ни те, ама няма да ни победят. Да не ги слушаме, защото кой ще ни копае лозето, кой ще ни коли кокошките и прасетата, кой тиквите ще ни брои и дънерите из окрадените гори. Най-големият герой на Шекспир, Хамлет, вече векове все пита по световните сцени: „Да бъда или да не бъда”. Още не си е отговорил, нито някой от публиката му е помогнал. Та ние искаме да узнаем ще ни бъде ли, как ще ни бъде, докога. Докога? До Зарезан, после до другия Зарезан, а свети Трифон все ще го има.
Какво проумя радичковият герой, като произнасяше чудатите думи: „...мамя го, мамя го, мамка му и прасе”. Съвместихме ги ние тези думи по отношение на такава философска размисъл, каквато е взаимовръзката между явленията, както по отношение на доходите ни, бягащи босоноги по слънчевата магистрала, построена от НЕГО за него – народа. Дочу все пак, че е станал по-щастлив, че и още по-голямо щастие го чака като влезе в Шенген.
Министър-председателят така е разпоредил. Той не е цар. За царя писателят Стоян Михайловски се провикна в началото на ХХ век – в държавата на тиквите кратуната е цар.
Ние пък днес си мислим, добре че не бяха по-умни нашите кратуни. Щяха да ни говорят за висшия смисъл на съществуването, за цел някаква. Така са си поне прозрачни. Думат ни – абе и тия малко пари, които ви даваме са ви много за вашия скапан живот на тревопасни и мижитурковци. Така всеки разбира – те си трупат имоти и пари, ние си делим: за ток, за дърва, за лекарства...и за Зарезан. Планово стопанство.
Мамка му и прасе и свят греховен и лъжовен, та още и напудрен. Пудра по аптеките и козметиките бол. Всичко се е оплело като в древногръцката
скулптура на Лаокоон от преди 2 500 години, та и досега. И все по-заплетено става. Ще се разплете, освестяват се свестните. Гората в Горник ще израсте и в м. Деривол, и около Хайдушкото кладенче.
Накрай, усещате, че се измъкваме от корубата на явленията. В нея все ни завира пустият му списовател, докато ни закара до Деня на дните.
Там ще има скара и скариди, алкохол и миди, карначета и кебапчета и за болки в корема хапчета. Всичко ще се яде. Алкохолът ще се пие. За него Йордан Радичков отбелязва: „Когато не го пиеш, алкохолът го владееш, когато го пиеш – той те владее”.
Тази девиза е многозначима, звучи по хамлетовски. Избираш да бъдеш владетел или да бъдеш владян. Независими нийде няма.
In vino veritas, In aqua sanitas.
Във виното е истината, във водата е здравето
НАЗДРАВЕ, ХАМЛЕТОВЦИ!
Бележки:
1 Джордж Фридман (1912-2006) – нобелов лауреат по икономика.
2 Бойко Борисов от гр. Банкя.
3 Плутос – бог на богатството; оттам и плутокрация – власт на богатите.
4 Бутафория – в театъра предмет и вещи, които наподобяват истинските и се употребяват вместо тях; имитация.
5 Феодал – владетел на феод през Средновековието и господар на зависимите от него селяни; крупен земевладелец.
6 На въпроса как намира общо взето положението в България, същият отговаря: „Епа така: всичко общо вече е взето...“.
7 Veni, vidi, vici” (Дойдох, видях, победих) – с тези думи Юлий Цезар известява приятеля си Гай Максим в писмо за най-бързата си победа над Фарнак II при река Зèла в 45-та година пр.н.е.
8 Пърформансът е вид съвременна художествена практика. Терминът води началото си от 60те години в САЩ. Първоначално е бил използван да опише художествено събитие на живо, включващо поети, музиканти и други, заедно с визуалните артисти. През 70те години пърформансът се превръща в широко разпространена практика, като неговата дефиниция става по-стеснена: пърформанс изкуството е на живо и е изкуство, не театър. В края на ХХ в. пърформънсът се отдалечи от първоначалната си дефиниция, иззет от улицата. Превърна се в средство за окарикатуряване и принизяване на различни събития и обществени явления.