/Поглед.инфо/ Във връзка с дебата относно конституционната уредба, по повод темата за съдебната власт, макар в отделни случаи, вкл. в един общ текст се допуска употребата в различен смисъл при интерпретиране съдържанието влагано в понятията система и власт. Това поражда объркване и неяснота дори за главния прокурор, както самият той признава, да разбере каква е целта на събеседванията по споменатата тема. Затова изглежда не маловажно те да бъдат прецизирани. Тук не става дума за произтичащи от взаимоотношенията между една или друга система функционални връзки, а за тяхната относителна обособеност като отделни елементи от политическата и правна институционална конструкция на държавата. При разглеждането от такава гледна точка въпросът за властта би могъл да бъде повече или по-малко изяснен, вкл. на главния прокурор.

Въпросът за единния характер на държавната власт едва ли може да бъде предмет на спор както в теоретичен, така и практически план. Независимо от това и способността за схващане в който и да е от тях, с изричната разпоредба на ал. 2 и 3 от чл. 1 на Конституцията на Република България, той е решен категорично по несъмнен и достатъчно разбираем начин. Както и с разпоредбата на чл. 8 от Конституцията, според която държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна.

Според доктрината за разделението на властите функция на съдебната власт е посредством прилагане на законите да осъществява правосъдие. От тази гледна точка строго погледнато системата на съдебната власт се състои от съдилищата и съдебните органи в дадена държава или друга организация, каквато е ЕС. В съответствие с такова разбиране са и разпоредбите от Дял VІ от Хартата за основните права на ЕС, озаглавена „ПРАВОСЪДИЕ”, в които се говори единствено за съд.

Учредяването на Европейска прокуратура е основано и мотивирано от факта, че до нейното създаване само националните органи от съответната система на прокуратурата могат да разследват и преследват измами срещу бюджета на ЕС. А техните правомощия спират на националните граници. На съществуващите органи на ЕС като Евроюст, Европол и службата на ЕС за борба с измамите (OLAF) липсват необходимите правомощия за провеждане на наказателни разследвания и преследване. Затова вкл. с Директива (ЕС) 2017/1371 (Директива PIF) относно борбата с измамите във финансовите интереси на Съюза, целта е посредством наказателното право транспониране в националните законодателства на държавите-членки на новите правила, които да увеличат нивото на защита на бюджета на ЕС чрез хармонизиране на определенията, санкциите и сроковете на давност за престъпления, засягащи финансовите интереси на Съюза. Цитираната Директива е не само основен инструмент за хармонизиране на наказателното законодателство на държавите-членки в областта на престъпленията срещу бюджета на Съюза, но също така и основа за бъдещата Европейска прокуратура, която да разследва и преследва престъпления от споменатата категория.

Според Регламента за създаване на Европейската прокуратура, приет на 12 октомври 2017 г., в сила на 20 ноември 2017 г., Европейската прокуратура ще бъде независима и децентрализирана прокуратура на Европейския съюз, компетентна да разследва, преследва и привежда в съда престъпления срещу бюджета на ЕС, като измама, корупция или сериозни трансгранични измами с ДДС. Настоящото изложение няма за предмет разглеждането и обсъждането на нейната структура, правомощия, функции и дейност. А съобразно неговия предмет и цел да подчертае, че Европейската прокуратура трябва да гарантира, че нейната дейност ще зачита правата в съответствие с разпоредбите на Хартата за основните права на ЕС, включително правото на справедлив процес и правото на защита. Както и, че процедурните актове на Европейската прокуратура ще подлежат на съдебен контрол от националните съдилища. А Съдът на Европейския съюз, вкл. с предварителни решения има правомощия да гарантира последователно прилагане на правото на ЕС. Защото правата на заподозрените лица и обвиняемите трябва да бъдат гарантирани от всеобхватни процедурни гаранции, основаващи се на съществуващото законодателство на ЕС и съответните национални законодателства. Това означава също, че съдебната власт в смисъл на правораздаване принадлежи единствено на съда. А що се отнася до системите от институции, независимо от различните формални конструкции на такива в отделните държави, доколкото прокуратурата в т. ч. Европейска нямат правораздавателни функции, те несъмнено не са част от която и да е съдебна власт. Поради това съставляват само отделни институционални системи, различни от системата на съдебната власт както в рамките на ЕС, така и на отделните държави-членки. Тъй като по определение властта е правото и възможността за разпореждане, контрол и подчиняване на волята. От тази гледна точка прокуратурата като институционална система не притежава власт. Колкото до съдебната власт като правораздаване в Република България, органите от които се осъществява са пределно ясно дефинирани в чл. 119, ал. 1 от Конституцията.

Според Г. В. Ф. Хегел: „Властта е присвояване на чужда воля“. За Фр. Ницше „волята за власт” е критерий за значимостта на всяко явление в обществения живот. "Добро" е "всичко, което повишава чувството за власт, волята за власт, самата власт в човека". "Лошо" – "всичко, което произхожда от слабостта". „Законната власт на положението” произтича от спечелването на дадено положение в резултат на някакъв изборен процес или чрез всеобщо одобрение. Фалшивата „власт на положението” идва просто от носене на някаква „униформа” – армейска, полицейска, кожена дреха, някаква нелепа шапка, гангстерска татуировка, медальони или др. под. атрибути. Та дори ходене насам-натам демонстрирайки вкл. посредством използване на отзивчиви средства за масова информация за отразяването им сред обществото като дейност, каквато е работа на други, отправяне публично с повод и без повод на едни или други реплики, закани и квалификации сякаш са някакъв бюрократичен печат размахван като коса, ако не за физическа за гражданска смърт. Според Ницше волята за власт не е нито битие, нито ставане, а патос – най-елементарен факт, от който само възниква ставането като действие.

Която и да е власт не може да подчини една или друга система без да я разруши. Както и обратно – в опит една институционална система да узурпира нечия власт и по такъв начин да подчини нейния институционален носител, да я унищожи. Съдебната власт, според доктрината за разделение на властите, разпореждайки се не само може, но каквото е нейното предназначение, е призвана да контролира както другите власти, така и отделните, в т. ч. прокуратурата като институционална система. А по такъв начин, подчинявайки не самите тях, а съобразяването на тяхната воля не със себе си, а със закона, да гарантира правото. Затова претенциите на която и да е система, извън съдебната, да подчини като контролира, без да може да се разпорежда от името на чужда власт, не би могла да има друг резултат освен елиминиране на съответната власт. И доколкото става въпрос за съдебната власт – правото въобще. Това ако проумеят доколкото искрено желаят онези, които не разбират каква е целта на събеседванията по темата за съдебната власт, би трябвало да им стане ясно какъв е техният смисъл. Който в случая с питането на главния прокурор не е за това да бъдат ограничени правомощията на прокуратурата, а каквито и да са, да се осъществяват според Конституцията и в рамките на закона. Което е прерогатив за упражняване като контрол именно, и единствено на съдебната власт. Колкото до очакването на извинение от главния прокурор, (и без намесата на т. нар. ВСС и Инспектората към него – „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете”), достатъчно би било признанието за дължимото от него подчинение, ако не му харесва на съдебната власт, на Конституцията и закона – Ubi est confessio, ibi est remissio.