/Поглед.инфо/ Авторът на химна „Върви народе, възродени”, Стоян Михайловски е роден на 7 януари 1856 г. в Елена в стар възрожденски род, племенник е на Иларион Макариополски. Израства във Велико Търново. Завършва Френския лицей, в Цариград, следва право в Екс-ан-Прованс, Франция. След Освобождението работи като адвокат и съдия, главен секретар на Министерството на правосъдието, доцент по всеобща литературна история във Висшето училище (днес СУ "Климент Охридски"). Действителен член е на БАН от 1898 г., председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903).Автор на множество стихотворения, поеми, пародии, басни и статии, голяма част непубликувани приживе. Най-известната му творба е химнът на българската просвета и култура "Кирил и Методий" ("Върви, народе, възродени..."). Умира в София на 3 август.1927 г.
Българската развала, такава каквато я виждаме днес, е ужасяваща. В такава страна високочеловеколюбивите наредби са цял анахронизъм. Авгиевите обори искат огън - не лопатки.
Робът, имам предвид не само за настоящия роб, но и за оня, който, макар еманципиран вече от вещественото неволничество, запазил в душата си робските инстинкти и влечения - робът не зачита прекалено хуманните закони; той ги нарушава и погазва колчем може да направи това безнаказано. Той е навикнал да мисли, че законът е израз на чужда воля - на волята на силните, на волята на онези, които употребяват своята сила против неговата немощ. В закона той вижда произволно надмощие - също тъй както в държавната йерархия вижда организирано самозванство.
Ако приемем формулата на Монтескьо, че базисът на демокрацията е добродетелта - трябва да заключим, че развалените нрави са несъвместни с демократически държавен строй - сиреч че у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, един безсмислен изглед, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество. Такъв е демократизмът на русите, на гърците, на турците, на власите и на сърбите...А преди всичко, такъв е демократизмът на българите.
Външният, изкуственият демократизъм бива винаги една модна игра; той се проваля скоро, понеже модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях, а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за вековно съществувание.
Прочее, за да не пропадне - демократизмът не трябва да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не тряба да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.
Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право - ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра попрището е крепко и безконечно.
Наопаки, гдето липсва дух, липсват животоспасителна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест - липсват велика дееспособност и велико творчество.
Погледнете как запада православието. Защо запада?..Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, както и от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!
Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа - в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.
Духът е, който дава живот. Духът гдето липсва - животът е един примамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.
Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм...Нека престанем да отъждествяваме тези две работи - основни демократически наредби и реална народна демократическа организация...Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.
Най-вредоносната омая е омаята от небивалици, от въображаеми блага, от неосъществими преустройства...Такава е българската омая...Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас - елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина - че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!
Основните институции биват отзвук на публичната съвест, но на настояща публична съвест, на публична съвест всячески проявена от народните маси, а не на някаква си бедна публична съвест, криеща се в сантименталните очаквания на идеолозите и в мъглявите надежди на невъзмъжалите трибуни...Когато основните институции изказват бъдеща публична съвест, те са една химера, защото те представляват като нещо съществуващо това, което всъщност не съществува - те са израз на душа, мисъл и вяра, каквито обществото не може да схване и разбере, на които следователно то не може да оцени потребата, от които следователно то не може да очаква помощ и избаление и не може да ги зачита и почита.
Основните институции трябва да се променят лека-полека успоредно с промяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по стъпало законите: всяко стъпало представлява един период в публичния развой: ето - това е то културен възход.
(Иполит) Тен бележи: Que les institutions respectent les moeurs - et les moeurs respecteront les institutions; ако институциите зачитат нравите - и нравите ще зачитат институциите.
В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно също, ако се знаеше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия - а оная, където правата са били предварително написани в сърцата...На това българските елефтеромани отговарят:
- Нашите основни институции представляват един далечен идеал; но далечен или не, ние не можем без него...Колкото думи, толкова и заблуди.
Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo...А всъщност институциите са тогава нещо реално, когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси - когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата. Институциите на един народ са неговото нравствено- духовно облекло.
А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.
В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.
Из "Как западат и се провалят държавите", от Неиздадени съчинения, , т. 1-2, София, 1940
Подготви за печат: Огнян Стамболиев