/Поглед.инфо/ Нови правила за атестиране и хабилитиране раждат недоволство във висшите училища

Законът за висшето образование от 1996 г. насам е променян на парче десетки пъти, а проблемите в сектора продължава да се множат. Тази година, според вече утвърдената у нас порочна практика, бръкнаха сериозно в него през друг закон, който няма общо със сложната материя на висшето образование – през закона за държавния бюджет’2022. В него първо много ясно е  записано, че на държавните вузове се дават допълнително 20 млн. лв. за увеличение на възнагражденията (понеже се вдигна и минималната работна заплата). След това обаче  чрез преходните разпоредби е постановено условие: първо атестирайте по нов начин преподавателите, пък след това ще дадем парите. До 30 април МС трябваше да утвърди методика с критерии и показатели за атестирането и за заемане на академичните длъжности, след което висшите училища да я претворят в правилниците си, да направят комплексна оценка за качеството по професионални направления и тогава да разпределят парите за заплатите.  А годината си тече…

Възниква обаче правен казус

– атестирането се извършва според разпоредбите на закон и не може да се променя от МС. А този  закон – за развитието на академичния състав (ЗРАС), казва, че критериите за атестиране си ги определя сам всеки от вузовете в правилника си. Наложи се МОН да прибегне до поправки в… правилника за приложение на ЗРАС. В сайта на министерството са оповестени за обществено обсъждане до 30 май два проекта – за промените в правилника към закона и за методиката и критериите, които ще бъдат утвърдени от МС.  Това обаче създава нова правна неразбория, защото според  Закона за висшето образование (ЗВО) например , при две отрицателни атестации преподавателят се освобождава и срокът за следваща атестация е на три години за нехабилитираните и 5 години за професори и доценти.  Според новите правила обаче новата атестация трябва да е след  една година, което според преподавателите не е достатъчно, за да се изпълнят записаните в новия ред изисквания за брой публикации, ръководство на докторанти и пр.  Освен това, законът за бюджета се отнася само за парите за 2022 г. и няма как чрез него да се установят трайни норми, отнасящи се за дейността  като цяло. За целта като минимум би трябвало първо да се направи поправка в ЗВО.

По принцип развитието на критериите за атестиране и заемане на академични длъжности е за приветстване.  Всички сме свидетели как в последното десетилетие  след премахването на ВАК вузовете по собствените си местни критерии взеха да произвеждат професори „на кило“, след което  започна епична битка да бъдат въведени поне минимални национални критерии за заемането на всяка академична длъжност. Накрая това все пак стана, а сега очевидно се прави опит те да бъдат конкретизирани и разписани подробно.   Както се знае обаче, пътят към ада е постлан с благи намерения. Огромно недоволство предизвикват самите критерии и изисквания. В тях най-голямо предимство и най-много точки при оценяването носят публикациите в световните бази данни Scopus и Web of Science.  За тях се дават 150 точки, докато за публикуване на научни трудове в други рецензирани издания – само 60 точки. Ако в много направления за професор са нужни 150 точки, то 130 от тях трябва да са от двете световни бази. Според преподаватели, само за публикуването на една статия в тях са нужни над 1000 евро, а нашите преподаватели и учени такива пари не могат да си позволят. Пък и може ли количественият показател в науката да се поставя на първо място и да зависи от пари, негодуват във висшите училища.

Най-големият проблем обаче е за хуманитарните и обществените науки

В цитираните световни бази данни публикациите са главно от областта на природните науки и математиката, където ученият трябва задължително да е в час със световното развитие на съответната област  и да има приноси в нея. Но колко публикации в Scopus и Web of Science може да се очакват от изследовател, който проучва наследството на Константин Фотинов например, или – за да сме в крак с днешното крадене на историята ни – на Охридската книжовна школа да речем. На не един научен форум у нас е било подчертавано, че в днешната Северна Македония например държавата отпуска луди пари на историчарите, за да превеждат опусите си и да ги разпространяват по света.  У нас такова нещо няма. Нашите хуманитаристи превеждат научните си трудове с огромни усилия заради по принцип много слабо финансираната ни наука – на последно място сме в ЕС по процента от БВП за наука. По думите на министър Николай Денков в интервю по БНР, новите правила се въвеждат с цел повишаване на качеството на преподаване и на изследователската дейност и съпротивата идва от такива висши училища, в които 70 % от преподавателите не покриват поставените изисквания. Може да има и такива случаи, но  главното е, че учени, които се занимават с изследване на националната литература, история, култура, с българското право, пък и с геология или аграрни теми дори, отнасящи се само за родната ни територия, няма как да се радват на масов интерес откъм Scopus и Web of Science. А тъкмо тези изследвания са най-важните в национален план., би трябвало оценката за тях да е на друг принцип. Излиза, че новите правила дискриминират учените,

които се занимават с национална тематика

И ми прави впечатление един твърде странен факт – и в средното ни образование, а сега и във висшето, ударите са все  върху онова, което се отнася за националната идентичност на българите.  Дали пък „Америка за България“ примерно, чиито подопечни взеха активно участие в осакатяването на програмите в средното образование, не е проявила интерес  и към онова, което става в университетите ни.

Едно е сигурно – изискванията очевидно са писани от представители на природните науки, те са подходящи за химици, физици, математици, но са в ущърб на историци или на изследователи на литературата и езика,на правистите. Ще пострадат не само хуманитаристиката и обществените науки у нас, но и цели университети от класически тип.  По каква логика една публикация в Scopus  се смята априори за по-качествена от тази, която е публикувана в рецензиран български сборник? Затова преподавателите на много места в страната  започнаха да събират подписки против приемането на новите правила.  Нищо чудно при така разписаните критерии дори много от професорите, които за защитили дисертациите си и са се хабилитирали в много по-взискателната и адекватна за науката система на ВАК, да се окажат под изискуемата бариера от точки. И след като миналата година от вузовете принудително бяха изхвърлени 1000 хабилитирани лица  на възраст около 65 години, сега ще се окаже, че се е задала втора лустрация на качествени кадри от  досегашната система.  А младите хора, които поемат попрището на знанието у нас,  вече са твърде малко. Дали е направен анализ например в колко от висшите ни училища няма кандидати за докторантура?

До края на 2021 г. акад. Николай Денков

настояваше за съвсем друга политика

във висшето образование – преструктуриране на системата, като всяко висше училище бъде насочено към онези направления, които са традиционни за неговия профил и в които то е най-силно.  Политика, даваща надежда за правилната посока, защото в момента икономика например се преподава на… 39 места в страната – в 25 висши училища и 14 филиала. В случая количеството има малко общо с качеството, ако съдим по данните от Рейтинговата система на вузовете у нас. Според данните на НСИ за текущата учебна година пък, вузовете у нас дори са се умножили и сега са 54. Преподавателите в тях са 12 800 на основен трудов договор, а преподават общо  20 695 души. Т.е. 7895 са т.нар. летящи куфарни преподаватели, които обучават студенти на няколко места. И пак според Рейтинговата система, има висши училища, в които над 48% от завършилите студенти работят на позиции, които не изискват висше образование! Пари, хвърлени на вятъра за обучението им в общо 52 професионални направления със стотици специалности.  Затова реформите наистина трябва да започнат от подреждането на сектора  – основно чрез кардинални промени в системата за акредитация на висшите училища и за приема на студенти.

Не е ясно защо министър Денков изостави намерението си за оптимизиране на системата по посочения начин и тръгна в съвсем друга посока, която е като че ли точно обратната.  В парламента чакат второ четене поправки в Закона за висшето образование, според които вузовете може да сключват помежду си споразумения за съвместно обучение на студенти. Вузът титуляр с програмна акредитация в дадено направление е координатор, той задължително поема първия семестър, а партньорите участват с обучение за поне половин учебна година.  Дипломите се подписват от ректора на водещото висше училище или от всички участващи като партньори ректори.  Правилото „парите следват студента“, т.е. порочното финансиране на вузовете според бройката студенти, се запазва. Може би тук-там ще се спести по някой лев от обучението в сродни факултети или катедри.Но от тези врътки, простете за израза, хаосът в системата ще стане тотален. Контролът кой как и къде обучава ще бъде почти невъзможен. В крайна сметка, вместо да се свият несвойствени направления и дори висши училища, които показват по-ниско качество, те просто ще бъдат прикрити зад това „съвместно обучение“ и ще продължат да си съществуват.

И още нещо много важно. Всичките промени и изисквания отново се отнасят единствено за държавните висши училища. На практика частните вузове отпадат окончателно от правилата в Закона за висшето образование и могат да си правят каквото си искат – от приема на студенти в каквито им хрумне направления до атестирането на преподавателите и заемането на академични длъжности.  Освен че това е нонсенс в държава, която признава еднакво дипломите от тях, това е и откровена неравнопоставеност по форма на собственост и повод  да се оспорват разпоредбите.