/Поглед.инфо/ 1. Какво още трябва да се случи след като властта в Северна Македония възпрепятства гости от България да отдадат почит пред гроба на Гоце Делчев в деня на 151-годишнината от рождението му с обяснението, че токът на граничния пункт бил прекъснат, та българските властници да се убедят, че отровата на антибългаризма е проникнала дълбоко сред населението в югозападната ни съседка!?

Може би трябва да се появят случаи на посегателство върху живота на граждани на Северна Македония само затова, че имат българско самосъзнание?

Или да се съгласим със северномакедонския президент Пендаровски, който предлага да се яви един гражданин на Република България, на когото в оня паметен ден му е отказано да влезе в Република Северна Македония?

Българският министър на вътрешните работи може би затова е подарил три електроагрегата на Граничния пункт Деве Баир, да помогне отстраняването на техническия проблем създавал пречки пред граничните служители, които вършат работата си добросъвестно и пропускат българските гости през границата приветливо и без забавяне!

За повече от тридесет години след като България първа признава новопоявилата се държава Република Македония българският политически елит сякаш все още не може да осъзнае, че тамошната власт ненавижда всичко българско. Че е факторът, който генерира антибългарската идеология и политика. И настройва хората срещу България. А антибългаризмът е хранителна среда за тази власт.

Същото важи за част от учените в Северна Македония, които, мотивирани и заплащани от властта, десетилетия наред творят история, език, култура, образование на антибългарска основа.

За тази ситуация е виновна и властта в Република България през последните тридесетина години. Нейният патернализъм и пасивност.

Пред българските управници обаче следва да стои разбирането, че тяхната основна задача в отношенията ѝ с властите в Северна Македония не е въпросът за улесняване или затрудняване на приемането на тази държава в Евросъюза. А защита на българските национални интереси.

Грижа на властите в Република Северна Македония е приемането на тяхната държава в Евросъюза. Техен проблем е дали с действията си срещу България и българите показват, че искат или не желаят народът да заживее в европейското семейство.

Не мисля, че някаква „дълбока държава“, или пък Сърбия, Русия, САЩ и която и да било друга легитимна държава може да внушава на властта в РСМ да се гаври с България и българите. Та точно с такива хватки, според случая и целта, да импулсира или спъва приемането на страната в Евросъюза.

Струва ми се, че властта в РСМ върши това по своя инициатива.

Още от 1944 насам.

От мига, в който, без народите изобщо да подозират, че биват обект на цинична делка между „големите“, Чърчил предлага на Сталин да си поделят влиянието върху Югославия 50/50 („колкото на тебе, толкова и на мене“). Двете велики сили отчитат – всяка за себе си и в своя полза, че Югославия е изиграла важна роля за победата на антихитлеристката коалиция във Втората световна война и трябва да бъде наградена.

Може би затова Западът успява да убеди властта на Тито да получи средства по Плана „Маршъл“ въпреки съветското несъгласие и забрана. В добавка, Югославия не влиза в доминирания от СССР Съвет за икономическа взаимопомощ. Така тя става конвергенционен икономически хибрид – социалистически влак на капиталистически релси.

Съветският съюз, от своя страна, дарява на Югославия българите във Вардарска Македония като „македонци“ и принуждава България да признае съществуването на „македонски народ“ в Югозападна България. Вероятно е очаквал благодарната Югославия да му предостави пристанища на Адриатика за военни бази. Но Югославия не слага подписа си и не става част от Организацията на Варшавския договор. СССР се прощава с надеждите си, ако е имал такива.

Западната съседка става двукратно столица на олимпийски игри с протекциите на Запада.

Съветският съюз успява да я наложи като лидер на Движението на необвързаните.

Общият резултат е, че самочувствието на тоталитарната Титовска власт във федералната соцдържава нараства, подкрепяна и от двете противоположни посоки.

Подобни чувства владеят и властта в Социалистическа република Македония в състава на югославската федерация.

2.

За пред света „македонската“ част от описаното се представя като следствие от решенията на Коминтерна от 1934 за създаването на „македонска нация“ в пределите на историко-географската област Македония.

Все едно в изпълнение на тези „решения“ на отдавна преминалия в небитието Коминтерн, СССР притиска комунистическата власт в България да признае „македонския народ“, включително в части от България, в полза на комунистическата власт в Югославия. Та двете части на този народ – в Югославия и България, да се обединят. Но защо не и гръцката част? Разбира се, обединението на двете части на „македонскиот народ“ трябва да стане в рамките на Югославската федерация. А защо не в състава на България? Такъв въпрос не е стоял пред тримата - Сталин, Тито и Димитров, когато е подписван договорът между Димитров и Тито. Даже тленните останки на Гоце Делчев са пренесени от София в Скопие със съдействието на българската власт.

Удобна одежда се оказват тези коминтерновски решения. За СССР те са важно средство за контрол и влияние над предоставената му от Съюзниците зона в Югоизточна Европа. За властта в Титова Югославия са възможност да заличи всичко българско във Вардарска Македония, изживяло своето повторно възраждане през Втората световна война.

Вярно е, че македонизмът като средство за отродяване на населението на Македония от българския му корен е приет като сръбска идеология още през Деветнадесети век. Но едва с въвеждането на комунистическата власт в Югославия след Втората световна война македонизмът се утвърждава като официална държавна сърбо-югославска политика.

В онези следвоенни години България, като бивш съюзник на Хитлеристка Германия, едва ли е имала друг шанс освен да клекне и приеме „коминтерновските решения“. Българското население в Югозапдна България е подложено на насилие от българската комунистическа власт, за да се преименува в „македонско“ и децата да изучават „македонски jазик“.

Но неизминали десетина години, властта на Живков отрича македонистичната политика на Димитров. Населението на Югозападна България, което нито за миг не е губило своето българско самосъзнание, възвръща документите си за българска етническа принадлежност и самочувствието си на истински българи. Потомци на мъчениците сочат днес белезите от раните в душите на техните предци. И често-често пеят баладата „Прошка“ на Георги Гоцев с болка и сълзи в очите.

Заслуга на СССР е, че България е спасена от разпарчетосване със запазена териториална цялост след Втората световна война въпреки наложената по искане на Съюзниците формулировка, че е победена страна. За този успех съветското ръководство използва подкрепяните от Съюзниците действия на части от Народно-освободителната въстаническа армия (НОВА) против прогерманската власт в България и бойния принос на Българската армия във войната срещу Хитлеристка Германия.

Заедно с това СССР отчита категоричното желание на Съюзниците България да понесе наказание. Защото им е обявила война и е воювала срещу тях реално. Авиацията на Българската армия е сваляла британски и американски самолети. Български военни части са владели суверенни територии на съюзниците на САЩ и Великобритания Югославия и Гърция в полза на България. Български жандармеристи са убили като терорист „шумкарин“ тежко ранения Томпсън, майор от Кралските въоръжени сили, вместо да се отнесат към него като към военнопленник и да му окажат нужната медицинска помощ.

Разбира се, наказанието на България включва и задължението ѝ да обяви част от българския народ за небългарски. С всички отрицателни последствия за България като суверенна държава.

Допустимо е да се предполага, че като следствие на посочените събития е пуснат в действие най-шовинистичният вариант на сърбо-югославския противобългарски македонизъм.

В онези години не е идело великите сили да обясняват на народите, че са ги делкали, все едно играели на дама или не се сърди човече. Народите и до днес не биха узнали за какво е ставало реч на срещата между Чърчил и Сталин в Москва през октомври 1944, ако Батюшката не е решил да се съхрани листчето с Чърчиловите драсканици като важен документ, да послужат „за историята“.

Ами ако в Югославия не се е наложила комунистическата власт на Тито след войната, а бива върната кралската власт, биха ли се появили „македонска нация“ и „македонци“ във Вардарска Бановина?

Да се намери отговор на този въпрос помагат събитията през първите няколко години от следвоенната история на Гърция.

Там, понеже предложената от Чърчил делка е 90/10 в полза на Великобритания и САЩ, съветското ръководство не разрешава на Червената армия да престъпи довоенната граница на България с Гърция и тя не навлиза в гръцка територия след като се настанява в цяла довоенна България, а голяма част от Българската армия се изтегля от Западна Тракия и Вардарска Македония по волята на Съюзниците и СССР. Партизаните от ЕЛАС (Гръцката народно-освободителна армия), изнесли в продължение на над три години най-жестоките битки с германските нашественици под политическото ръководство на ЕАМ (Гръцкия освободителен фронт), напразно очакват съветската помощ в ожесточени сражения с изтеглящите се от Гърция германски войски през есента на 1944. Вместо това, България, която вече е във война с Германия, подписва споразумение с ЕЛАС за общи военни действия на ЕЛАС с част от окупационната българска армия срещу германските въоръжени сили до пълното им изтегляне от Гърция.

Съветският съюз, спазвайки договорката с Великобритания, не реагира, когато тя въвежда сили в Гърция ведно с остатъци от върналата се от емиграция роялистка армия и в сътрудничество с бивши германски помощници връща на трона гръцкия крал. Та даже съветското ръководство оказва натиск върху Гръцката комунистическа партия да не извършва действия против Великобритания.

Някои историци смятат, че с тези мерки СССР е направил възможна Ялтенската конференция през февруари 1945, постигнала исторически договорености между Тримата големи за устройството на Европа след войната. В основата си обаче, това е по-скоро резултат от договореностите в Техеран и още повече съгласието на Сталин да приеме предложената от Чърчил делка през октомври 1944. За която хората са нямали и понятие в онези драматични години и събития.

Гръцките борци от антихитлеристката съпротива претърпяват поражение в интервенцията и Гражданската война и изживяват непомерни мъки и унижения. Голяма част са избити, други успяват да емигрират в държавите от съветския блок. Чак през Осемдесетте години те биват реабилитирани. Много от тях и техни потомци решават да не се върнат в родината след десетилетията в изгнание.

Та ето, в следвоенна Гърция решенията на Коминтерна за „македонска нация“ и „македонски народ“ не се реализират.

Дори земите северно от Тесалия и в Западна Тракия се наричат официално Гръцки Север в продължение на десетилетия. Даже в Солун съществува административна власт: Министерство на Гръцкия Север. Едва от 1988 то се нарича официално Министерство на Македония и Тракия.

А днес в Атина и Солун четвъртмилионни шествия скандират „Македония е гръцка!“.

И, разбира се, македонизъм и „македонци“ в Гърция няма.

Така че, едва ли една прозападна капиталистическа кралска власт в Югославия, ако е била възстановена след войната, би изпълнила просъветските болшевишки „коминтерновски решения“ за създаването на „македонска нация“ във Вардарска Бановина.

3.

Какъв интерес е имала комунистическата власт във Вардарска Македония след Втората световна война и през соцпериода да бъде добре с комунистическата власт в България? Никакъв.

Антибългаризмът е идеологическият, политическият и пропагандният фактор, който укрепва положението ѝ на неограничена комунистическа власт. На противобългарска основа.

И сега е кажи-речи така. Въпреки, че на думи Република Северна Македония се е разделила с комунистическия режим.

България била окупатор на Вардарска Македония?!

Това е кросното, върху което се тъче чергата на антибългаризма в Северна Македония.

Де да беше вярно, но не е така. И ето защо.

ПЪРВО, до германската окупация през Втората световна война в Кралство Югославия не е съществувала провинция под името „Македония“. Там не са живели „македонци“. Следователно, земята на Вардарска Македония не би могла да бъде окупирана от когото и да било нито като държава или провинция с име „Македония“, нито като народ именуващ се „македонци“.

ВТОРО, окупатор на цяла Югославия, в т.ч. и на провинция Вардарска Бановина (съвпадаща в голямата си част с територията на историко-географската област Македония в границите на Югославското кралство), е Третият Германски райх. България, по споразумение с Германия, е администратор с ограничена военновременна българска юрисдикция в по-голямата част от довоенната югославска Вардарска Македония. По решение на Хитлер българска юрисдикция не е установена върху цяла Вардарска Македония независимо, че навсякъде живеят преобладаващо и доказано автохтонни българи. Малка част е предоставена на Италия за администриране. Към днешна Република Италия обаче, въпреки че е наследница на Кралство Италия, което както Царство България е изпълнявало същите функции в неговата част от югославската Вардарска Македония в продължение на две години, до есента на 1943, когато Германия поема контрола над тази територия, властите в днешна Република Северна Македония нямат претенции, каквито предявяват към Република България. Тъй че, ако северномакедонските власти ги боли, че тяхната днешна държава е била „окупирана“ в миналото от някого, нека търсят отговорност от днешна Федерална република Германия. Не от България.

ТРЕТО, България и нейната армия дават своя достоен боен принос за освобождаване на Вардарска Македония от германските нацистки окупатори през Втората световна война. По бойните полета на Вардарска Македония оставят кости хиляди войници и офицери. Част от техните гробове са заличени и поругавани, други тънат в забрава противно на международното хуманитарно право.

ЧЕТВЪРТО, ако се говори за окупация, част от Република Македония, предтеча на днешната Република Северна Македония, е била окупирана. На 1 март 2001 въоръжени групи нахлуват в Република Македония откъм Косово и установяват свой контрол върху завладените територии. Наричат се Армия за национално освобождение. Въоръжените сили на Република Македония се опитват да отблъснат нахлуването, включително с танкове и артилерия. Танковете и гаубиците – по сто на брой, са подарък от България. След приключването на бойните действия, албанският език е признат като втори официален език в Република Македония.

Та кой прави голяма част от държавата Северна Македония албанска? България ли?

4.

Но да се върна на проблема за виновността на България за днешната ситуация.

Какво, например, е пречело на президента на Република България Румен Радев през април 2022 да уличи в лъжа неговия северномакедонски колега, когато Стево Пендаровски заявява, че „Бројката од 10 илјади наводно убиени е лага, практично гола конструкција за политички цели.“ Пендаровски не коментира защо са убити „10 илјади“. Може би пропуска този ключов момент, понеже според него не съществува такъв факт и затова не подлежи на обсъждане.

Ще припомня обаче, че Радев изобщо не е използвал числото десет хиляди. Буквалните му думи са: „след установяване на югославската диктатура в Македония, избиваха и инквизираха десетки хиляди в концлагери, само заради това, че решиха да продължат да се наричат българи, а не македонци“.

Но Пендаровски не смята за нужно да коментира точните думи на Радев. Въпреки, че те са от ясни, по-ясни.

С твърденията, които той отправя по отношение на онова, което българският президент не е изричал, но според Пендаровски го е казал, всъщност обвинява държавния глава на България, че е използвал лъжа, гола конструкция за политически цели.

Повтарям: Радев е заявил, че „след установяване на югославската диктатура в Македония, избиваха и инквизираха десетки хиляди в концлагери, само заради това, че решиха да продължат да се наричат българи, а не македонци“.

На което Пендаровски отвръща още:“На териториjата на Макеониjа никогаш немало концлогори, ниту тогаш ниту денес.

От онова обаче, което българският президент е казал, се разбира недвусмислено, че не става дума за концлагери в Македония, а за това, че след установяването на югославската диктатура в Македония, са избивани и инквизирани десетки хиляди в концлагери само заради това, че са решили да продължат да се наричат българи, а не македонци. Къде е имало концлагери, Радев не посочва. Но не подлежи на съмнение фактът, че концлагери са съществували в Югославия и че там са измъчвани и избивани хора по политически причини. Включително и такива, които са решили да продължат да се наричат българи, а не македонци. Освен това, граждани на Социалистическа република Македония, които са продължавали да се наричат българи, а не македонци, може да са живели по онова време не само в тамошна Македония, а и другаде във федерална Югославия. И навсякъде в пределите на федерацията биха могли да бъдат арестувани, въдворявани в концлагери, инквизирани и убивани затова, че са решили да продължат да се наричат българи, а не македонци.

За думите на Пендаровски българският народ има умна поговорка: „Де го чукаш, де се пука!“.

Обаче, нека се опитаме да си представим как казаното от него в отговор на тезата на българския президент е отекнало в Северна Македония.

Задавам си такъв въпрос, понеже не мога да не отчета, че думите на Пендаровски не са изречени от някой експолитик или пък учен, колумнист, общественик, потърсен за коментар.

Те не са и кръчмарска изцепка на кварталния многознайко.

А са ясно и безусловно изразена държавническа позиция на действащ президент на суверенна държава, отричащ по категоричен начин също такава безусловно изразена държавническа позиция от легитимен държавен глава на друга суверенна държава, който дори бива обвинен директно в използване на лъжа, гола конструкция за политически цели.

Разбира се, реченото от северномакедонския президент е отправено преди всичко към населението на Северна Македония, тоест то е предимно за вътрешна употреба. Но все пак, поне на мене не ми е известно някой в тази държава да е подложил на коментар, да не говоря за критичен анализ словесните изявления на Пендаровски.

В Северна Македония тези думи, може да се каже, звучат като своеобразно послание към тамошните граждани.

На едни може да казват да продължават както години наред.

На други да нашепват, че е в тяхна полза да знаят какво иска властта.

Мисля, че ако тогава, преди девет месеца, Радев е бил решил да заклейми на висок глас, да го чуят колегите му от Европейския съюз, че северномакедонският президент си позволява лъжи спрямо историческата истина и политиката на Република България, и още повече, че в лицето на българския президент, когото фриволно обвинява в използване на лъжа и гола конструкция за политически цели, нанася обида и на целия български народ, може би не биха се състояли драматични събития няколко месеца по-късно.

Например, вероятно не би имало стрелба срещу българския културен клуб.

А преди месец да бъде пребит младеж с тежки телесни повреди само защото е българин и заявява това. Още повече, че почти веднага след инцидента, се тиражират версии от наблюдатели и политици в Република Северна Македония, че побоят не е акт на политическо насилие, а младежка свада с юмруци. Или че зад това може би стоят интереси на външни сили.

Родната политическа „класа“ би трябвало да е убедена, че още от признаването на Република Македония през януари 1992, та и до днес е погрешна българската политика към тази по същество нововъзникнала демократична държава.

Нашите политици отминават с „благородство“ откровено недобронамерената антибългарска политика на върхушката в Северна Македония спрямо България. Особено днес тя е своеобразно изострено продължение на противобългарската политика от времето на Югославия.

България с право се гордее, че първа е признала независимата Република Македония на 15 януари 1992.

Още тогава обаче Република България не прави важна политическа крачка, която би имала значение за развитието на братските взаимоотношения между нея и днешна Република Северна Македония.

Към оня исторически момент в България са били изминали две години и два месеца от Десети ноември 1989. На власт е Съюзът на демократичните сили, алтернатива на БКП/БСП. Вече е отречен тоталитарният режим, включително е осъдена политиката на БКП за „македонизиране“ на част от българския народ. В ход е разкриване на щатните и нещатните служители на политическата полиция в Държавна сигурност. Подготвя се „шокова терапия“ за икономически преход към пазарно стопанство, всъщност капитализъм.

Тоест, към онова време България не само се е разграничила вече от соцнаследството, но и уверено е поела към демокрация.

Но ето, че на 15 януари 1992. България не поставя един същностен проблем.

Ако го е била заложила като част от декларацията за признаване на новообявилата се Република Македония или по друг начин в съответствие с международното право, е интересно какво би било днешното състояние.

Става въпрос за това, че още тогава България би могла да изрази писмено надежда, че с обявяването на независимостта на Р Македония от престъпния югославски Титовски режим, народът на младата държава ще подложи на правдива оценка тоталитарния период, подобно на всичко онова, което българският народ вече е направил спрямо своето отечество.

България не е заявила недвусмислено, че очаква Република Македония да се обърне с лице към историческата истина за кървавите събития в югославската част на Вардарска Македония след 1944, за десетките хиляди убийства и изтезания сред хората в тази държава. Които са имали само една „вина“ - не са пожелали да сменят българската си идентичност и са заявявали, че продължават да се смятат за българи. Че не искат да са „прекръщавани“ в македонци. Както преди това не са се примирявали да бъдат „южни сърби“ и „вардарски бановинци“ въпреки мъченията и убийствата.

Та даже един българин от Родопите с потекло от Разложко в отчаянието си е стигнал дотам, че по решение на ръководството на Вътрешната македонска революционна организация, на която е бил активен член, се е наел да изпълни смъртната присъда над югославския крал през 1934 заради насилието над българите във Вардарска Македония. И сам е загинал след атентата. Властите в Югославия засилват антибългарската си политика.

Тази дейност е важна съставна част от политиката по националния въпрос както на буржоазния национализъм в Кралска Югославия, така и на социалистическия интернационализъм в Титова Югославия.

Когато България признава първа новата държава, не отбелязва официално, че се надява демократичната власт на Република Македония да сложи черта на политиката на македонизма, на кражбата на българска история, език, писменост и култура.

България не заявява недвусмислено, че очаква народните борци от Възраждането и в по-късно време да бъдат наричани в югозападната ни съседка така, както те са се определяли сами приживе – българи. Които са се борили за свободата на Македония с копнежа, че всички части на България – Мизия, Тракия и Македония, да заживеят свободни. Такава е била тогава историческата ситуация и такива са били въжделенията на борците във върнатите под османска власт части от Санстефанска България. Разбира се, историята се развива другояче, съобразно с волята на Великобритания и други велики сили. Създава се друга политическа реалност. Тя е признавана и отчитана от България – била царство, народна република или република. Но историческата истина не може да бъде променяна. Тя трябва да се изучава и разпространява такава, каквато е в действителност. А не Сборникът с български народни песни с автори братя Миладинови да се публикува в Северна Македония като Сборник с македонски народни песни с тяхното авторство.

Почти през всичките над тридесет години след акта на признаването на Република Македония от България, в нашата страна неоправдано е царяло официално мълчание на властите по тези изконни въпроси. В тези условия измислиците за „Бугарите што са татари“, за „бугарскиjот окупатор“ и неговите зверства над „народот на Македониjа” заемат челно място в северномакедонската историография, образование и медийно облъчване на населението.

Едва от няколко години истината вече се отстоява от българските власти такава, каквато е.

Но продължителното мълчание не може да бъде оправдавано по никой начин.

Та дори когато Гърция упражнява многогодишни усилия за непризнаване на името на младата държава, заставя я да промени националното си знаме, да се отрече от античния подход към историята си, и накрая – успява да я накара да се нарече така, както е изгодно на Гърция, България мълчи от началото до самия край на драматичните препирни.

А би било разумно България да заеме ясна позиция както по въпроса за отхвърляне на теорията за древния характер на македонския етнос, така и на схващането за неговата същност на творец на македонската писменост и култура през средновековието като кражба на българската история, език, писменост и култура.

Поне на мене не ми е известно властта в България да е обяснила по някакъв начин защо е приела мълчанието като линия на поведение през оня продължителен период.

Каквито и да са били съображенията, резултатът е, че е загубено много време заради може би някакви надежди елитът в Северна Македония да осъди по своя инициатива, воля и решение насилието над изконното българско население и да отхвърли македонизма като отровителна идеология, политика, социална и медийна практика.

Само че такъв процес не е имало там дори и в зародиш. А днес не може и дума да става за подобно нещо.

Наложително е българската държава да настоява пред европейските и световните фактори, че ще прави всичко щото да не се допусне нито крачка на Република Северна Македония към Евросъюза докато истината за историята, езика, азбуката, културата в тази държава не блесне с цялата ѝ светлина. Че Република Северна Македония е длъжна да осъди тоталитарния Титовски режим в Социалистическа република Македония, както са направили всички източноевропейски държави вече членове на Евросъюза. Властта в Северна Македония да бъде убедена, че трябва да отвори архивите на УДБА.

Не е достатъчно български евродепутати да заявяват, че Еврокомисията не реагира на факта на побоя над северномакедонския гражданин затова, че се чувства и заявява че е българин. Нужно е, струва ми се, тази истина, в съчетание с много други подобни драстични факти, да се заявява дотогава, докато чиновниците и политиците в Брюксел не разберат, че България няма да се умори да разкрива историческата истина за автохтонното българско население в Северна Македония и насилието за заличаване на неговото българско самосъзнание. Както и да разяснява, че България признава съвременната политическа реалност и правото на Република Северна Македония да нарича страната, населението, езика и културата си така, както смята за нужно.

За България е необходимо да разяснява пред европейските лидери още, че е в интерес на техните държави да не почувстват македонизма след евентуално приемане на РСМ в голямото семейство без да се изяснат противоречивите моменти в отношенията на тази държава с РБ.

Като говоря за над тридесет години мълчание нямам предвид многогодишните самоотвержени разкрития, студии, критики на македонизма от високоинтелигентните и отговорни към нацията и науката български интелектуалци.

Също така, покъртителните спомени на потомци на хилядите мъченици и борци за българщината във Вардарска и Егейска Македония.

Както и надеждите на онези над два милиона македонски българи, които живеят в България и по света и голяма част от които все още чувстват вина пред паметта на дедите си, че не са изпълнили моралното им завещание да продължат борбата до победа на истината над лъжата, на мира и разбирателството над насилието.

5.

Според политическата върхушка в Северна Македония македонизмът е този, който обединява македонците и дава лице на тяхната държава, история, култура, език и писменост. Че ако бъде отречен и заличен македонизмът, се очертава заплаха да изчезне и Република Северна Македония като държава.

Нищо подобно!

Ако съществува някаква заплаха, тя би се отнасяла повече за политическата „класа“ и част от сегашната научна гилдия в Северна Македония. И за тяхната лъжлива идеология, политика и „наука“ спрямо България и срещу всичко, критикуващо македонизма.

Никаква опасност не би имало за устоите на държавата, в която катарзисът на истината би спомогнал да се укрепва единството на народа независимо от етническите и религиозните различия между хората.

Както е междувпрочем в много други държави. В това число и в България.

Ето защо ми се струва, че не трябва да спира отстояването на истината, че Георги Делчев (Гоце) следва да се почита само като българин. Всеки опит да се прави на „македонец“ да се подлага на унищожителна критика.

Мисля още, че Паисий Хилендарски, братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Павел Шатев, Яне Сандански, Дамян Груев, Борис Сарафов, Христо Силянов, Христо Чернопеев, Кръстю Асенов, Апостол Войвода, Тодор Александров, Пейо Яворов и още стотици поборници и интелектуалци, хора на пищова и духа, следва да се честват и почитат единствено като българи. Всеки от които, както го е разбирал, е отдал своята младост, сила, здраве и живот за българщината в македонските земи.

Времето след побоя над българина в Охрид и изстъпленията на северномакедонските власти над български граждани в деня на поклонението пред тленните останки на Гоце Делчев може би ще изиграе ролята на повратен момент в идеологията, политиката и практиката на македонизма в РСМ. Ще спомогне за осъзнаване и промяна на отношението на властите в Република Северна Македония към Република България и българския народ.

И най-вече към българите в Северна Македония, които следва да имат гарантирано право и свобода да се наричат българи като държавнотворен народ в своята родина.

-------------------------

* Доста време подготвях тази статия. Не по-малко се двоумях дали да я публикувам. Накрая реших, че като един от милионите неравнодушни към Отечеството си българи трябва да бъда честен към себе си и добросъвестен към своя народ. И още повече като човек, комуто не е безразлична съдбата на България. И затова се опитва да поглежда отвъд събитията. За да търси възможните причини, които ги пораждат. Както и да подлага на научна преценка дейността на факторите, които, в зависимост от случая и целта, уважават фактите, заобикалят ги, нерядко ги моделират, а често дори поднасят измислени „факти“. Както и да се опитва да забелязва хоризонтите прозиращи зад събитията и скривани от „измайсторените“ факти. В името на по-доброто бъдеще на Родината ни.

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели