/Поглед.инфо/ Произхождащият от individuum термин индивид, означава „неделим”. Според либерализма същността по природа на човешките същества се свежда до отделния индивид. Либерализмът признава „обвивката” на тази „ядка” от множество външни слоеве. Ако обаче индивидът се постарае да отстрани нейната „черупка”, дълбоко в себе си би открил един-единствен ясен вътрешен глас – своето автентично „Аз”. То именно, според либерализма, е абсолютно свободно. Така либерализмът внушава и подхранва у някои илюзията за собствената им значимост, колкото и да са незначителни.

На базата на изследвания на мозъка биологията опровергава тeзата на либерализма, обосновавайки емпирично, че отделните човешки същества са алгоритми. Нещо повече, всеки отделен човек не е един алгоритъм, а сбор от алгоритми, формирани както от гените така и от въздействието на външната среда. Т. е. хората не са индивиди, а „дивиди”. Или с други думи казано „делими”. Поради което нямат един-единствен вътрешен глас – едно-единствено „Аз”. А решенията, които взимат са детерминирани или произволно мотивирани. Това обяснява и възможността посредством общуване отделните субекти да установяват едни или други отношения помежду си, вкл. договорни. А договарянето е основано на равнопоставеност на страните. Защото „Pares cum paribus facillime congregantur.” (Марк Тулий Цицерон). От такъв възглед логично произтича и се обосновава теорията за Обществения договор, като фундамент на модерния конституционализъм за демократична правова държава, основополагаща идея на която е равенството на човешките същества, изразяващо се в признаването на притежавана по природа от всеки в естествено състояние равна свобода. И според която политическото тяло държава като правен субект се основава и учредява чрез акт на съгласие посредством волеизявление на равноправни участници в една общност, които се споразумяват да съставляват нейни граждани. А така също и теорията за разделението на властите, формираща своеобразната „Света троица” на конституционализма.

Идеята за „ограничено“ управление, „според законите, а не според хората“, на която се основава конституционализмът, се съдържа още в политическата философия на Аристотел, чийто термин „политея“ обозначава фактически установена държавна уредба, често споменавана в модерната конституционна теория във връзка с понятието „фактическа конституция“.

Един от първите формални актове, на които се базира признаването на правата на човека и т. нар. граждански свободи е Magna Carta Libertatum. Подписана от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г., Великата харта на свободите е резултат от поражението на краля в борбата с въстанието на бароните, недоволни от безграничното нарастване на кралската власт, водещо до абсолютизъм. Но във въстанието участват и други слоеве на обществото: рицари и граждани, възпротивили се главно на увеличението на налозите и неудачната вътрешна политика, водена от краля. С нея се гарантират и защитават правата и интересите не само на феодалната аристокрация и бароните, а и на гражданите от действията на представителите на кралската власт. Според чл. 39 от Магна харта: „Нито един свободен човек няма да бъде връзван, затварян, лишаван от собственост, поставян извън закона, пращан в изгнание или ощетяван по какъвто и да е начин, нито пък ще пращаме хора срещу него, освен по законната преценка на неговите равни или по обичаите на страната.”. Това е първият документ не само в английската, а и в световната история, който ограничавайки монархическата власт препятства нейното израждане в тирания, и който поставя формалното начало на демократичното конституционно право. С Магна Харта – „неписаната” и до днес конституция на Англия – започва процесът, преминал през Bill of Rights от 1689, за установяване на конституционализма с цел предотвратяване на произволната публична намеса в сферата на отделните граждани, сърцевина на който е принципът за разделението и баланса на властите, според който изпълнителната власт подлежи на политически контрол от парламента, а юридически от съдилищата. На Магна харта и основните идеи на Джон Лок за правата на отделния човек и правото на революция е основана и приетата от Континенталния конгрес на 4 юли 1776 г. Декларация за независимост на САЩ. Касае се за продължителен процес, намерил отражение и в идеите на възникналата по време на Просвещението Естественоправна школа, сред най-известните представители на която са Кант, Волтер, Русо, Монтескьо, Хелвеций, Бейкън, Хобс, Лок и др., според която писаните закони не могат да противоречат на естественото право, а ако му противоречат те са нищожни.

Приетата по време на Френската революция прочута Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. съдържа ключови принципи на републиканския конституционализъм:

I. Хората се раждат и остават свободни и равни по правата си.

II. Целта на всеки политически съюз е да се запазят естествените и неотменимите права на човека. Тези права са: свобода, собственост, сигурност и противодействие на потисниците.

III. Принципът на суверенитет се намира у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която не произтича от народа…

VI. Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат правото лично или чрез представители да участват в съставянето на законите…

XVI. Онова общество, в което не са осигурени правата и властите не са здраво разделени, няма Конституция.“

Тези идеи намират проявление и в Новия свят: „Не знам да има нито един друг сигурен сейф за крайната власт на обществото от самите хора; и ако смятаме, че те не са достатъчно просветени да упражняват своя контрол със здравословна сдържаност в свободата на действие, лекарството е не да им отнемем този контрол, а да оформим тази сдържаност чрез образование. Това е истинският коректив на злоупотребите с конституционна власт.“ (Томас Джеферсън).

Според Марсел Планиол: „Правото завършва там, където започва злоупотребата с право”. Доктрината за злоупотреба с права е от преди повече от сто години. Тя е основана на концепцията за законния, легитимен интерес, който не може да бъде волята на отделни лица да затормозяват, затрудняват или имитират основани на правото действия и така да увреждат както правата и интересите на други, така и обществения интерес. Тъй като правото е мярка на свободата на всеки да се ползва от законно признати блага, забраната за злоупотреба с право е общ принцип на правото. Злоупотребата с права е такова упражняване на предоставено право, което излиза извън обхвата на законовото му и социално предназначение, и е насочено не към постигане на неговата цел, а служи за удовлетворяване на лични, егоистични интереси, осигуряване на предимства, противни и във вреда на други правни субекти, на техните законни интереси и права. За да е законосъобразно упражняването на дадени права, то следва да е добросъвестно и съобразно установения правов ред. Начинът на упражняване на права следователно засяга в даден момент едни или други определени елементи от тяхното съдържание. На тази плоскост, проявлението на конкретно упражняване на права – добросъвестно или не, може да се сведе до определено поведение на неговите субекти при и по повод на тяхното упражняване. Злоупотреба с права е налице винаги, когато макар да липсват формални нарушения, при упражняването им е налице недобросъвестност, която се извежда от съвкупната оценка на конкретните обстоятелства.

Доколкото същността на всяко явление се проявява в една или друга форма, на реформиране подлежат конструкции, каквато е държавата като проявление на доброволно организирана общност, основана и функционираща на базата на определени принципни норми и правила, юридическа форма на каквито е Конституцията. Като относително самостоятелни компоненти от такава конструкция и диалектическата връзка между тях, отделните системи от множество обекти и субекти, вкл. разглеждани като обособени институции или сбор от едно институционално цяло, те могат да съответстват, но могат и да влизат в противоречие както помежду си, така и с конструкцията, в която функционират. Затова отстраняването на такива несъответствия или противоречия не може да бъде осъществено чрез реформиране на отделни системи сами за себе си независимо от цялостната структура, а единствено чрез тяхната смяна или премахване. Такива са наложителни когато една или друга институция или система от институции, в т. ч. посредством имитиране на дейност от такива привидно според установените правила на конструкта, има за резултат неговата недееспособност и/или води до неговия разпад.

Една от темите в започналия и протичащ дебат във връзка с конституционното устройство на България е свързана с уредбата отнасяща се за прокуратурата. Последиците от активирането на обществото и публично демонстрираното обществено несъгласие най-вече с последния т. нар. „избор” на главен прокурор в страната, а, макар дипломатично, изразяваното също така неодобрение и извън нея, са видими ясно и недвусмислено, вкл. от категорични заявления на представители в съответните институции от структурата на ЕС, в които участват. В т. ч. в лицето на Венецианската комисия към Съвета на Европа, заявявани нееднократно чрез съответни препоръки за необходими промени в действащата Конституция на Р България. Без каквито е невъзможно привеждането на съдебната власт в съответствие с Основните принципи на съдебната независимост (приети от Седмия конгрес на ООН, проведен в Милано от 26 август до 6 септември 1985г., одобрени с резолюция 40/32 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г. въз основа на Хартата на ООН, Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за икономически, социални и културни права и Международния пакт за граждански и политически права) и множество други документи на международното право, по които страна е България, и които поради това са с приоритетно действие спрямо вътрешно право. В тази връзка, като страна от региона, по отношение на съдебната власт в България намирам за уместно да спомена накратко и относно Конференцията на председателите от Централна и Източна Европа – организация, чиито членове са председателите на върховните съдилища от 23 страни не само от Балканския регион, а във времето към дейността й присъединили се такива и от други страни, извън този регион. Въпросната формация, учредена през 2011 г. като продължение на проведената през 2007 и 2010 г. в Института за правни инициативи в Централна и Източна Европа (CEELI) – Прага, Кръгла маса за съдебен интегритет, има за цел чрез провежданите ежегодно срещи и заседания обсъждане на общите предизвикателства пред върховните съдилища във връзка с проблемите в съдебната система, утвърждаването на съдебната независимост, засилването на интегритета, отчетността, подобряването на съдебното управление, борбата с корупцията и постигането на обществена подкрепа за съдилищата. Първата официална конференция е проведена в института CEELI през 2011 г., а следващите – в Албания (2012 г.), Черна гора (2013 г.), Грузия (2014 г.) и Хърватия (2015 г.). В резултат на тригодишна работа, на проведената в Хърватия конференция са приети Принципи за независимост на съдебната власт, подписани в Brijuni на 14 октомври 2015 г. от председателите на върховните съдилища на Албания, Азербайджан, Босна и Херцеговина,Чешката република, Унгария, Косово, Латвия, Литва, Македония, Черна гора, Полша, Руската федерация, Словакия, Словения и Украйна, а през 2016 г. на Грузия и Сърбия.

Доколкото става въпрос за независимост, несъмнено отстояването й е преди всичко работа на самата съдебна власт. Заслужава по този повод отдаване, подобаващо съобразно по-добре късно отколкото никога, значение и на решението от 22 май 2019 г. на българските магистрати съставящи Пленума на Върховния касационен съд за приемане и от негово име председателят да подпише на Деветата конференция в Братислава, Словакия, цитирания документ, с който се потвърждават основните принципи на съдебната независимост и интегритет, като се подчертава за необходимо условие признаването на действителната съдебна независимост – институционална и индивидуална, за успешното функциониране на съдебната власт в България при спазване върховенството на закона. Тъй като Принципите от Бриюни засягат не само нейното функциониране, а и отношенията между съдебната власт със законодателната и изпълнителната власти, както и между съдебната власт и медиите. А така също представянето пред националните органи и обществото като цяло ролята на съдебната власт и съдебната независимост, допринасяйки за изграждането на обществено уважение към тази власт и съдиите в търсене на подкрепа за продължаване развитието на върховенството на правото. Формалното приемане на цитираните Принципи като акт на присъединяване от българския Върховен касационен съд към споменатата формация не е достатъчно както за постигане на реална независимост на съдебната власт в България, така и за преодоляване на недоверието и спечелване на уважението към нея и нейните представители като подкрепа от страна на обществото. Особено след последните изяви на т. нар. Висш съдебен съвет в т. ч. от участващите в него, излъчени от Пленума на същия Върховен касационен съд представители на съдийската квота при и по повод проведената процедура за „избор” на главен прокурор, които провокираха не само продължаващото масово изразявано недоволство вътре в страната, но и външна намеса. С оглед споменатата преди време в някои медии незаслужаваща сериозно внимание информация за подготвяна от Висшия адвокатски съвет инициатива, а единствено констатацията, че тази структура не е оправомощена да сезира Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на укази за президента, в тази връзка не би било пресилено да се заключи, че от съдебната власт в лицето на Върховния касационен съд обществото очаква активни действия съобразно предоставените му от Конституцията правомощия и приетите от него Принципи от Бриюни. Само така може да започне възстановяване на доверието от обществото към съдебната власт като защита срещу всякакви посегателства от отделни субекти, вкл. посредством представлявани от тях институции в държавата, в резултат на каквито тя бива свеждана до нещо нереално, символ на нещо несъществуващо, празнота, игра с облаци в небето, в каквато гражданите нямат място сред живите хора.

От гледна точка на конституционно установения в държавите с демократично управление неоспорим принцип за разделение на властите, както и безусловното, макар от някои само теоретично признаване за основна функция на съдебната власт като контролираща всички останали, същинският въпрос, който ако не изключително е преди всичко обект на интерес от страна на обществото и би трябвало да е предмет на разглеждане и обсъждане е този за независимостта на съдебната власт, без каквато не е възможно упражняването на споменатата функция, вкл. като правосъдие основано на установено действащо право – независимо дали става дума за Конституция или обикновено законодателство. И тъй като не декларативно заявената формално като независима, а фактически зависимата съдебна система, каквато е видимата за обществото посредством упражняването вкл. на нелегитимно вмешателство в нея, което пречи на съдиите да правораздават единствено въз основа на конституционно и законодателно установените норми, не може да породи друг ефект и да доведе до различен резултат освен недоверие в правото като фундамент на държавността.

За всеки, който не е наивен, предварително е ясно какво би решил и зависимият Конституционен съд, дори да бъде предоставено право на отделни граждани да сезират същия. Тъй като, що се отнася до споменатия такъв съд в България, от съществено значение е преди всичко уредбата за неговото конструиране, статут и функции както от гледна точка на действащата Конституция, така и на Закона за конституционния съд (ЗКС). Като конституционно въведен заслужава по този повод да се отбележи, макар само регламентацията в Конституцията, която с оглед на неговото предназначение и компетентност не се съдържа в глава шеста „Съдебна власт”, а в отделна глава осма „Конституционен съд”. Разглеждана само по този формален критерий въпросната уредба създава впечатлението, че за този съд на конституционно ниво е отреден статут на орган, който не е част от съдебната власт. Такова впечатление, подсилвано от факта, че Конституционният съд не правораздава, каквато е същинската дейност на органите на съдебната власт, провокира и съмнението дали той е част от системата на тази власт. В тази връзка е важно с оглед техния ефект да се изтъкне разликата между казуално и нормативно тълкуване. Докато при казуалното ефектът е декларативен, при нормативното той е конститутивен. При съпоставка от гледна точка на тяхната юридическа сила преобладаващото мнение е, че актовете, с които се дава нормативно тълкуване, превалират (надделяват над) казуалното тълкуване. Съображенията за това са, че с нормативно тълкуване се реализира специално правомощие, каквото е предвиденото в чл. 149, ал.1, т. 1 от Конституцията, което е отделно и самостоятелно, докато казуалното тълкуване има общ характер, присъщ изобщо на правораздаването и не се формулира като особено правомощие, а произтича от правомощието да се прилагат Конституцията и законите. Аргументи в тази насока са и конститутивния ефект на нормативното тълкуване, а така също специалното искане, по повод на каквото се дава такова тълкуване и отделното, самостоятелно производство за такова, както и отсъствието на пречка при наличие на казуално тълкуване на конституционна разпоредба да се иска нормативно тълкуване на същата. Тъй като нормативното както всяко тълкуване не е абстрактно, доколкото обектът на тълкуване винаги е конкретен, а не абстрактен. По повод на последното, макар само информативно във връзка с искането на главния прокурор за тълкуване от Конституционния съд на чл. 103 от Конституцията, поради съвпадение не би било излишно да се спомене напр., че още при обсъжданията в Седмото Велико народно събрание относно правомощието по чл. 149, ал. 1, т. 1 от действащата Конституция, в опит за заобикаляне на казуалното тълкуване от някои депутати – противници на приемането му, като основен аргумент се излагаше довода, че понеже тълкуването не е правосъздаване с това правомощие се въвежда „абстрактно” тълкуване, което води до абстрактен контрол за конституционосъобразност, какъвто е проверка на един или друг законов акт сам по себе си извън неговото прилагане в конкретен случай. А както се спомена по-горе, доколкото е невъзможно каквото и да е тълкуване да има абстрактен обект, негов предмет е винаги нещо конкретно. В такъв смисъл, доколкото в искането на главния прокурор, отнасящо се за имунитета на президента и вицепрезидента, не се съдържа конкретизиран предмет, какъвто да има отношение към която и да е от визираните в ал. 1 на чл. 103 от Конституцията хипотези като conditio sine qua non, то не би могло да бъде окачествено като друго, освен като искане според логиката на ония депутати от Великото народно събрание за „абстрактно”, та макар и нормативно тълкуване. Изглежда не само главният прокурор, а и подтикналите го към предприемането на такъв акт, не са успели да се справят по абстрактен начин с казуално тълкуване, което по презумптивен път да ги е навело на мисълта, че с размахване на онова, което в първия момент са, а в следващия не са СРС, но каквото и да е в подкрепа на искането, биха могли да постигнат „абстрактно” нормативно тълкуване от Конституционния съд.

Нормативното тълкуване като правно явление обаче несъмнено не е непременно и безусловно обвързано с наличието на Конституционен съд, както личи от цитираните по натам в настоящото изложение примери за държави, в които няма такъв съд. Що се отнася конкретно за България, преди приемането на действащата Конституция характер на нормативно тълкуване е придавано на тълкуванията от Държавния съвет, (както напр. постановленията на пленума на Върховния съд), в смисъл, че те имат нормативно естество и са източник на право. Разглеждан на такава плоскост, доколкото като основна функция и правомощие на Конституционния съд е възложено да дава нормативни тълкувания на Конституцията, от същностно значение е възникващият преди всичко въпрос за качеството на Конституцията, след като тя се нуждае от тълкувания, без значение от кого. А в тази връзка на следващо място и въпросът: този ли е единственият, макар възприет като модерен начин за постигане на такава цел? И ако е така, положителният отговор на втория от така поставените въпроси не може да не ни отведе към проблема за конституционната уредба на този орган, каквато би могла да гарантира неговата действителна независимост. Защото според сегашната както съгласно Конституцията, така и съгл. ЗКС, формирането по отношение на 1/3 от неговия състав е пряко зависимо от т. нар. Народното събрание (НС), чиито актове трябва да контролира относно тяхната конституционосъобразност. Т. е. от определена доминираща част депутати в това събрание, формирана посредством и според правила не само на представителната демокрация, а и чрез предизборни и след изборни пазарлъци, установявани от техни партии или коалиции, макар не само по самото съдържание и смисъл на тези понятия, а и по същество такива да не представляват мнозинството от гражданите на републиката съобразно действителната същност на демокрацията. А друга 1/3 – от Общите събрания на съдиите във Върховния касационен съд и Върховния административен съд, които пък са зависими от законодателната (НС) и формираната от нея изпълнителна власт (Министерския съвет) посредством т. нар. Висш съдебен съвет (ВСС). Следователно за никаква автономия на Конституционния съд не би могло на разумно основание да става дума при сега действащата конституционна уредба. Въпреки това неговите тълкувания от нормативно естество имат задължително действие спрямо всеки вкл. посредством не само законодателната и изпълнителната, а и правоприлагащите органи на съдебната власт. А степента, в каквато различните юрисдикции гарантират съдебната независимост е определящата рамка, в която принципът за разделението на властите може да бъде възприеман като реално действащ или не. Става дума за доверието на обществото, на което се основава легитимността като принцип и основно правило за конституиране и упражняване на властта. Една власт и нейното упражняване са легитимни, когато са в съответствие с представите за право и справедливост, основани на етични ценности и норми, признати в човешкото общество като основополагащи. Всяка власт се нуждае от оправдание (легитимация, легитимиране), ако иска да бъде упражнявана със съгласие от страна на гражданите, а не само с физическо или психическо насилие, или терор. В една демокрация властта е легитимна, когато произхожда от народа и е упражнявана в съответствие с преобладаващата воля на нейните граждани. Това означава, че онези, на които е възложено упражняването на властта директно или индиректно и само за определено време, биват избирани и могат да бъдат контролирани. Властта трябва да се упражнява в съответствие със заложените в Конституцията принципи, особено тези за основните права, разделението на властите и легалността. Легитимността на властта означава нейната правоспособност, свързана главно с избираемостта на органите, функциониращи в различните области на обществения живот. От особено значение за легитимността е принципът за националния суверенитет. Националният суверенитет се облича във валидни юридически форми, най-важна от които е Конституцията. Легитимността съдържа ценности, изведени в процеса на политическото и историческо развитие на обществото. Тя е първоизточникът на властта, нейното политическо основание, включващо правоотношения по създаването на фундамента на властта свързан с установения правен ред.

В половината от държавите-членки на ЕС, макар да имат конституции, няма конституционен съд. В някои страни-членки с оглед гарантиране демократичността на управлението в съответните органи, изпълняващи подобни функции, с конституциите е предвидено участие в техния състав на достатъчно, вкл. като контролираща квота определен брой граждани, които не са членове на законодателната, изпълнителната или съдебната власт. В други страни-членки напр. не съществуват да речем отделни административни, а в повечето и специализиран наказателен (по същество извънреден) съд. Или пък има специализирани (свързани с проблеми на децата, на семейството и др. специфична материя) съдилища, каквито няма в други страни-членки. В отделни ролята на Конституционен изпълнява Върховният съд или обратно. Нещо повече, не само в тези, където няма, а и в отделни други страни-членки, в които има Конституционен съд, както неговите членове така и съдиите в другите съдилища нямат имунитет от дисциплинарна, наказателна и гражданска отговорност при упражняване на техните съдебни функции. Т. е. липсва унификация, а съществуват различия както в структурата на съдебните системи, съответните правораздавателни органи по компетентност, така също в тяхната организация и дейност, обусловени от обичаите и съответните традиции установени в историческото развитие на обществата в отделни страни. И всичко това не е пречка те да функционират по-добре в отстояването и утвърждаването върховенството на правото, дори от там където има и Конституционен съд. Същинският проблем поради това не е вкл. дали на гражданите е или не е предоставена възможност, ако има такъв, пряко – индивидуално или групово да сезират Конституционен съд, а в основанието за неговото съществуване въобще. Защото, доколкото става дума за България, след като в чл. 5, ал. 1 и 2 от българската Конституция от учредителната власт е вписано, че е тя върховен закон и другите актове на законодателната власт не могат да й противоречат, да не говорим за подзаконови на изпълнителната власт, както и че нейните разпоредби имат непосредствено действие, едва ли българският суверен се нуждае от лукса да се ласкае и посредством тълкувания от повече или по-малко съдии в Конституционен съд – някои с „да”, а други на противно или с особено мнение, все пак да му кажат същото. В крайна сметка както и да се произнесат по въпроси във връзка с действието на една или друга разпоредба от Конституцията, в конкретния случай то не само се съдържа изрично записано в нея, но произтича и от самото естество и характер не на акта на Конституционен съд, а на самия основен закон. От такава гледна точка самото въвеждане на Конституционен съд не би могло да бъде възприемано иначе, освен като признание за несъвършенството на изработената и приета, макар от Велико народно събрание Конституция, която поради това някой трябва да тълкува. А такова признание не може да не поражда скепсис. Друг въпрос е със или без Конституционен съд всички ония, не като конституционни съдии, а на които е възложено да упражняват съдебна власт, дали и доколко правораздавайки се съобразяват с Конституцията. Да не говорим като страна-членка на ЕС по силата на членството във въпросното формирование с общностното право в т. ч. действието съгл. чл. 5, параграф 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) и Протокол (№ 2) относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност. Следователно за наличие на Конституционен съд в България не би могло да бъде намерено друго пълноценно оправдание, откриващо възможност в т. ч. от отделни субекти посредством институции за евентуална вътрешна вкл. недобросъвестна негова употреба за постигане на цели, несъвместими както на национално, така и в рамките на ЕС с обществения интерес. С оглед така изразяваната и застъпена позиция тук не намирам смисъл да се разпростирам върху множеството противоречия между Конституцията и обикновеното законодателство, както и в практиката на действащия Конституционен съд, по който повод считам за достатъчно да отдам дължимото към изразеното от негов състав в недалечното минало признание с Решение № 10/06.10.1994 г. по к. д. № 4/1994 г., според което: „По силата на непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията (чл. 5, ал. 2) всеки гражданин и всяко юридическо лице може да се позовава на основния закон в защита на своите права и законни интереси. Разпоредбите на заварените закони и други нормативни актове по силата на § 3, ал. 1 във връзка с чл. 5, ал. 2 се прилагат само ако не противоречат на Конституцията.”, от което не следва нищо повече, освен че Конституционният съд е излишен. Тъй като не при фиктивна, а при действително независима съдебна власт, функция по контрол над другите власти и цялата институционална система чрез пряко прилагане на Конституцията несъмнено не само може, а под клетва е длъжен да изпълнява всеки съдия независимо от степента на заеманата от него служебна позиция според инстанционната йерархия, в това число във висша степен вкл. и посредством нейното задължително тълкуване от съответния Върховен съд. Както е в много страни, не само държави-членки на ЕС. От гледна точка на застъпеното принципно становище, освен начина за формиране както на същинските (правораздавателни) органи на съдебната власт, така и на Конституционен съд, ако и доколкото е необходим такъв, доколкото в този процес е изолирано в каквато и да е форма непосредственото участие на суверена, един въпросите, който би имал смисъл като предмет на предварителен дебат, е и този – необходим ли е въобще Конституционен съд? И ако да, de lege ferenda дали и доколко според сега действащата Конституция настоящият такъв е пригоден и способен независимо да изпълнява възложените му функции? Така поставените въпроси са от решаващо значение с оглед факта, че въпреки неговите компетентност и функции да не са на законодател, съобразно нормативния характер на неговите тълкувания по своите задължителна сила и действие те съставляват източник на правото. Впрочем, без да е необходимо тук да се впускам в детайлен преглед и подробен анализ на отделни или всички особености вкл. за възприетата от англосаксонската конституционна и законодателна уредба на съдебната власт, достатъчно е да се отбележи, че в САЩ напр. също няма конституционен съд, което не пречи висшата съдебна инстанция да упражнява контрол над другите власти както на щатско, така и на федерално ниво, правораздавайки съобразно Конституцията на съюза. Както и в съответствие с промени в общественото развитие във времето, при необходимост от компетентния за това конституционно установен орган, в последната да бъдат внасяни „поправки”. Очевидно е, че действащата Конституция на България в множество свои пунктове е не само непригодна, а и неадекватна на реалността и времето за управление според действително демократично устройство и уредба, какъвто проблем не е решим по пътя на нейния кърпеж или посредством тълкувания от Конституционен съд, каквито несъмнено съдържат потенциален риск от рушене устоите на държавността. А е наложителна нова Конституция, каквато съобразно възприетата форма за управление на България като република следва да бъде предмет на обществен дебат и приемане, по какъвто повод е и изразеното в настоящото изложение.