Технологичната криза на силиция и мистичната алтернатива
Когато заводите за полупроводници на TSMC в Тайван достигнат физическия предел на литографията и триенето започне да генерира повече топлина, отколкото изчислителна мощност, капиталът неизбежно започва да търси идеологическо спасение. Разказите за това как светлината се държи така, сякаш „знае“, че я наблюдаваме, и как притежава „нулево собствено време“, са удобен параван. Физическата реалност на експеримента с двата процепа, потвърждаван многократно в лаборатории като тези на Масачузетския технологичен институт (MIT) и Макс Планк, се свежда до чисто математическо взаимодействие на вълновата функция с измервателния уред. Инструментът променя системата – тук няма съзнание, има физическо въздействие на фотони върху фотони.
Но защо ни се продава тезата за „форма на съзнание“? Защото финансирането на квантовите компютри по договори на DARPA и Европейския съвет за научни изследвания (ERC) изисква постоянно поддържане на висок обществен и инвестиционен интерес. Когато милиарди долари потъват в проекти за квантова ретропричинност, а накрая насреща имаме само нестабилни кубити, работещи при температури, близки до абсолютната нула, разказът трябва да се промени. Вместо за провалени графици за доставка на оперативно съвместим хардуер, започва да се говори за „чиста информация, способна да бъде навсякъде и никъде“. Това изглежда логично в рамките на популярните статии, но има един проблем: числата и счетоводните баланси на компании като D-Wave Systems или Rigetti Computing не потвърждават версията за технологичен пробив, а по-скоро за умишлено поддържане на спекулативен балон.
Прокарването на тезата, че мозъкът е просто „радиоприемник“, който улавя светлинна енергия от ефира, освобождава капиталистическата държава от ангажимента да инвестира в реално здравеопазване и неврологична инфраструктура. Ако съзнанието е фундаментално свойство на Вселената, тогава уврежданията на сивото вещество, предизвикани от лоша индустриална среда или недостиг на медицински консумативи, са просто детайл от локалното проявление на светлината.
Биофотониката като инструмент за бюджетно оправдание
Твърденията за „биофотонично лъчение“, при което клетките уж комуникират чрез ултраслаби светлинни сигнали за координация на процесите, се основават на реални изследвания от втората половина на ХХ век, включително тези на германския физик Фриц-Алберт Поп. Корпоративният сектор обаче бързо пренасочи тези открития към комерсиалния пазар на алтернативната медицина и биотехнологичните стартъпи. Да се твърди, че светлината е „езикът на контрола над живота“, е силно условен конструкт. Според източници от независими биохимични лаборатории, излъчването на фотони от живите клетки е просто страничен продукт на метаболитните процеси и окислението на липидите. Тоест, това е шум в системата, а не съзнателен команден център.
Вкарването на подобни тези в медийния оборот има за цел да подготви почвата за легитимирането на нови форми на дигитален контрол. Ако информацията е призната за първична същност на света, а материята – за вторична, тогава прекъсването на оптичните кабели или спирането на тока в цели региони може да бъде представено като чисто енергийна трансформация, а не като хуманитарна катастрофа. По информация на европейски енергийни оператори, стабилността на преносната мрежа зависи от доставките на дизел за турбините и поддръжката на трансформаторите, а не от квантовото поле. Командното дишане, на което са подложени редица индустриални отрасли в Европа, не може да бъде компенсирано с медитативни разсъждения за природата на времето при фотоните.
Историческият контекст ни показва, че подобни периоди на интелектуално бягство от материята винаги съвпадат с дълбоки структурни кризи. През 20-те години на миналия век, по време на Ваймарската република, дебатите около принципа на неопределеността на Хайзенберг също биват използвани за прокарване на ирационализъм и политически мистицизъм. Днес матрицата се повтаря. Когато реалните заводи не могат да осигурят необходимите обеми от патрони, чипове и релси за логистичните нужди на глобалните конфликти, се появява разказът за „универсалния език на светлината“. Това е класическа пробойна в аналитичното мислене, чиято цел е да прикрие недостига на суровини чрез свръхпроизводство на метафизични илюзии.
Светлината действително има нулево собствено време според специалната теория на относителността на Айнщайн, но това е математическо следствие от структурата на уравненията на Лоренц, а не съзнателен избор на фотона да живее във вечността. Превръщането на физичното уравнение в доказателство за съществуването на космически ум е проява на чист мързел, който обслужва единствено софтуерните корпорации, нуждаещи се от евтина работна ръка, вярваща, че кодът е божествено проявление. Истинската битка се води за това кой притежава инфраструктурата на оптичните кабели по дъното на Атлантическия океан, а не дали фотонът „знае“ за наблюдателя преди да премине през процепа.