Когато в средата на XX век Алберт Айнщайн и Курт Гьодел разхождат своите математически модели из хълмовете на Принстън, те не се занимават с писане на евтина научна фантастика за масовия пазар. Тяхната задача е далеч по-прозаична и същевременно брутална – изследване на пробойните в общата теория на относителността. Физиката на онова време е изправена пред факта, че времето не е абсолютна константа, а по-скоро флуид, подлежащ на деформация под влияние на масата и гравитацията. Публикациите в специализирани издания като Physical Review тогава започват да описват вселената не като статична сцена, а като динамична координатна система, в която времевите линии могат да се затварят в цикли. Това изглежда логично от гледна точка на чистата геометрия, но има един сериозен проблем, който спира индустриалното приложение на тези теории – пълната липса на материали и технологии, способни да генерират необходимите за целта гравитационни полета.
Скептиците в академичните среди бързо издигат стена от логически възражения, известни като парадокси на времето, сред които най-популярен е този за убийството на предка. Логиката е проста: ако един субект се върне назад и елиминира собствения си генетичен корен, неговото съществуване става невъзможно, което отменя и самото пътуване. Математическите модели на квантовата механика обаче предлагат хладнокръвно решение на този парадокс чрез концепцията за паралелните времеви линии. При промяна на събитие в миналото системата не се самоунищожава, а се разклонява. Пътешественикът, който предотвратява атентата срещу Ейбрахам Линкълн например, извършва това действие в съвсем различна координатна система, докато в неговата собствена историческа реалност куршумът на Джон Бут вече е изпълнил предназначението си. Числата в квантовата теория на полето не потвърждават версията за колапс на вселената при подобни интервенции, а просто отчитат преразпределение на вероятностите. Подобни теми за разклоняването на историческите процеси под натиска на външни фактори вече сме разглеждали в наши анализи за геополитическите алтернативи и цената на стратегическите грешки, където всяко решение също създава нова реалност.
Откритието на новозеландския математик Рой Кер през 1963 г. пренася дискусията от областта на парадоксите директно на територията на астрофизическата логистика. Кер доказва, че когато една масивна черна дупка се върти, нейната сингулярност не се свива в безкрайно малка точка, а оформя пръстен. Този въртящ се пръстен действа като космически шлюз, който теоретично позволява преминаване без пълно физическо унищожение на обекта. Уравненията за червеевите дупки – тунели в тъканта на пространство-времето – показват възможност за свързване на две коренно различни точки. Техническото препятствие тук не е теоретично, а чисто енергийно и ресурсно. За да се поддържа стабилно гърлото на такава дупка и да се предотврати нейният незабавен колапс под собствената ѝ гравитация, е необходим постоянен поток от отрицателна енергия. Става дума за екзотична материя, която към момента може да бъде произведена само в нищожни, лабораторни количества чрез ефекта на Казимир – явление, при което между две незаредени метални плочи във вакуум възниква квантов натиск. Мащабирането на този процес до индустриални нива обаче изисква енергиен капацитет, с какъвто съвременната земна икономика просто не разполага.
Мичио Каку, чиито справочници по квантова теория на полето и суперструни служат за база в много университети, посочва именно тази инженерна безпомощност на сегашното ни технологично ниво. Липсва не математическо уравнение, а металургия, енергетика и приложна физика, способни да овладеят подобни деформации на пространството. Липсата на единна теория, която да обедини квантовата механика с общата теория на относителността – т.нар. квантова гравитация – държи целия процес в състояние на командно дишане в сферата на мисловните експерименти. Дори Стивън Хокинг, който в началото на 90-те години на миналия век лансира своята хипотеза за защита на хронологията и иронично отбелязваше, че липсата на туристи от бъдещето е най-доброто доказателство за невъзможността на процеса, в края на живота си коригира своите изчисления. Той призна, че законите на физиката не забраняват тези транзити, но тяхната реализация е крайно непрактична за цивилизация от нашия тип.
Ако приемем, че тези технологични пробойни бъдат затворени от цивилизация, намираща се няколко нива пред нас по скалата на Кардашев, възниква въпросът за липсата на видими следи от подобни интервенции. Версията, че наблюдатели от бъдещето могат да присъстват тук в режим на пълно пасивно наблюдение, изглежда логична, но не може да бъде независимо потвърдена от никакви съвременни сензори или системи за мониторинг. Каку отбелязва със специфичния си скептицизъм, че за една развита технологична цивилизация нашият свят би представлявал интерес, не по-голям от този, който ние проявяваме към един обикновен градски мравуняк. Всички опити този сложен физически и логистичен проблем да бъде сведен до евтини медийни сензации или мистични обяснения се сблъскват с хладната реалност на числата, заводите и енергийните баланси. Докато нямаме реактори, способни да генерират и задържат стабилни нива на отрицателна материя, времето ще остане затворена транспортна линия, достъпна единствено на хартия в челните научни институти.
