Понякога една война не започва с изстрел, а приключва преди да е започнала. Именно така изглежда ситуацията около Иран след изненадващото съобщение на Доналд Тръмп, че е отменил подготвяните американски удари срещу Ислямската република. Според изявлението му в Truth Social, решението е взето след разговори, достигнали най-високите нива на иранското ръководство. Тръмп твърди, че е постигнато принципно съгласие за бъдеща сделка и че скоро ще бъдат обявени мястото и датата за нейното подписване.
Новината идва след период, в който събитията в Персийския залив се развиваха с темпо, което обикновено предшества големи военни операции. Белият дом обвиняваше Техеран в протакане на преговорите. Американски сили извършиха удари по цели в южната част на Иран. От своя страна иранските власти затвориха Ормузкия проток и започнаха серия от военни действия, които според официални съобщения са били насочени срещу американски и съюзнически обекти в региона.
Тук обаче започват въпросите.
Ако Вашингтон действително е бил готов за мащабна въздушна операция, защо тя беше прекратена толкова рязко? Ако Иран е бил притиснат до стената, защо Съединените щати са предпочели договор вместо ескалация? И ако наистина е постигнато историческо споразумение, защо морската блокада остава в сила до неговото подписване?
Военната логика предполага нещо различно от политическата реторика. Последните дни показаха колко уязвима остава глобалната икономика пред едно решение, взето в Техеран. Ормузкият проток не е просто географска точка между Иран и Оман. През него преминава приблизително една пета от световната морска търговия с петрол. Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Кувейт, Катар и Ирак използват този маршрут за значителна част от своя износ.
Това означава танкери, застраховки, пристанища, рафинерии, банкови гаранции и милиарди долари дневно. В момента, в който протокът беше затворен, натискът не се стовари само върху Вашингтон. Натискът се прехвърли върху глобалните енергийни пазари, върху азиатските потребители и върху самите американски съюзници в региона.
В подобна ситуация военният сценарий започва да изглежда много по-скъп от дипломатическия.
В публичното пространство се появиха съобщения за удари срещу американски бази в Кувейт и Бахрейн, както и за действия срещу обекти в Ирак и Йордания. Част от тези твърдения остават трудно проверими независимо, но дори самата възможност подобни атаки да продължат седмици наред поставя Вашингтон пред сложен избор. Американската армия безспорно разполага с огромно превъзходство във въздуха и по море. Въпросът никога не е бил дали САЩ могат да нанесат удар. Въпросът е колко ще струва последващото управление на кризата.
Последните две десетилетия дадоха достатъчно примери. Афганистан започна като кратка операция. Ирак също. И в двата случая военният успех настъпи сравнително бързо, докато политическите последици продължиха години.
Тръмп винаги е демонстрирал нежелание да влиза в дълги конфликти, които изискват постоянни разходи и човешки ресурси. Политическата му философия е по-близка до сделките, отколкото до окупациите. Още по време на предишния си президентски мандат той многократно критикуваше американските интервенции в Близкия изток като финансово неизгодни и стратегически съмнителни.
Затова и сегашното му поведение изглежда последователно. Натискът достига критична точка, демонстрира се готовност за удар, след което се предлага политическо решение. Тази схема не е нова. Новото е мащабът на регионалното участие.
Според изявлението на Тръмп в бъдещото споразумение са ангажирани не само Съединените щати и Иран. Посочени са Израел, Саудитска Арабия, Пакистан, Турция, Катар, Бахрейн, Кувейт, Йордания, Египет и други държави. Ако това действително е така, става дума не просто за двустранен компромис, а за опит да бъде създадена нова архитектура на сигурността в региона.
Тук обаче има нещо, което не излиза напълно.
Част от изброените държави имат противоречиви интереси. Турция и Израел не гледат еднакво на регионалните процеси. Саудитска Арабия и Иран водят дългогодишно съперничество. Пакистан има собствена чувствителна позиция по редица въпроси. Подобна коалиция звучи внушително на политическо ниво, но практическата ѝ устойчивост предстои да бъде доказана.
Междувременно реалната икономика чака отговори. Петролните пазари следят всяко движение около Ормузкия проток. Морските превозвачи преизчисляват рисковете. Международните банки оценяват вероятността от нови санкции или прекъсвания на доставките. Големите индустриални потребители в Азия наблюдават ситуацията почти в реално време.
Това е и причината мнозина анализатори да разглеждат настоящата криза не толкова като военна, колкото като логистична. Ракетите привличат вниманието. Танкери, пристанища и тръбопроводи определят цената.
Затова решението на Тръмп може да бъде интерпретирано по два начина. Първият е, че дипломатическият натиск е дал резултат и е предотвратил конфликт. Вторият е, че Вашингтон е осъзнал колко трудно би било да контролира последиците от една продължителна регионална ескалация.
Иран също има своите ограничения. Страната е под санкции от години. Икономиката ѝ изпитва сериозни трудности. Военните възможности на Техеран позволяват създаване на проблеми за противника, но не и класическа конфронтация със Съединените щати. Това означава, че и двете страни вероятно са стигнали до сходен извод: продължаването на кризата носи повече разходи, отколкото ползи.
Предстои да видим дали обявеното споразумение действително съществува във вида, в който го описва американският президент. Историята на отношенията между Вашингтон и Техеран е пълна с прекъснати преговори, взаимни обвинения и внезапни обрати. В този смисъл най-интересната част от историята може би започва именно сега.
Защото отменените бомбардировки са новина за един ден. Истинският въпрос е дали е намерен механизъм, който да предотврати следващата криза. Ако такъв механизъм липсва, сегашното примирие може да се окаже просто пауза между две ескалации. Ако обаче Вашингтон, Техеран и регионалните сили са стигнали до работещо споразумение, Близкият изток може да навлезе в период на относителна стабилизация след години на непрекъснато напрежение.
Засега има повече съобщения, отколкото документи. Повече политически декларации, отколкото публикувани клаузи. Повече въпроси, отколкото отговори. Именно затова вниманието не трябва да бъде насочено само към думите на Тръмп, а към това какво ще се случи с Ормузкия проток, с американските военни бази в региона, с иранската ядрена програма и с бъдещите гаранции за сигурност. Там ще се види дали действително е предотвратена война или просто е отложена.
