В международната политика има моменти, когато отделно събитие осветява много по-големи процеси. Именно такъв изглежда случаят с последната ескалация между Иран и Израел. Независимо от конкретните детайли около отделните удари, ракети и дипломатически послания, вниманието на сериозните анализатори постепенно се измества към друго. Не толкова какво направи Иран и как отговори Израел, а как реагираха Съединените щати.
В продължение на десетилетия американската стратегия се основаваше върху проста и лесно разбираема логика. Вашингтон можеше да допуска различия със съюзниците си, можеше да ги критикува или да ги притиска икономически, но когато се стигнеше до голяма криза, американската военна и политическа машина заставаше зад тях. Именно върху това убеждение беше изградена значителна част от следвоенната архитектура на западния свят.
Сега обаче започват да се появяват признаци, че тази система се променя. Не непременно защото Съединените щати губят мощта си. Американската икономика остава най-голямата в света, американските военни разходи продължават да надвишават тези на всяка друга държава, а доларът остава основната резервна валута. Промяната идва от друго място. От политическата цена на външните конфликти вътре в самите Съединени щати.
След войните в Ирак и Афганистан американското общество започна постепенно да губи интерес към скъпите военни операции зад океана. Дори когато Вашингтон продължава да инвестира огромни ресурси в международни конфликти, все повече избиратели поставят въпроса каква е практическата полза от това. Особено когато цените на горивата растат, инфлацията натиска домакинствата, а бюджетният дефицит достига исторически равнища.
Именно тук се появява изборният фактор. Всеки президент може да си позволи известна външнополитическа твърдост. Много по-трудно е обаче да го направи в навечерието на избори, когато всеки скок на цените на петрола се превръща в проблем за милиони американски семейства. В такава ситуация стратегическите доктрини започват да отстъпват място на политическата аритметика.
Затова и реакцията на администрацията на Доналд Тръмп заслужава внимание. Според редица публикации и изявления Белият дом е показал значително по-голям интерес към ограничаването на кризата, отколкото към нейното разширяване. Независимо дали става дума за дипломатически натиск, публични предупреждения или опити за посредничество, общото впечатление е за администрация, която не желае нова голяма война в Близкия изток.
Тук възниква въпросът, който тревожи европейските съюзници на Вашингтон. Ако Съединените щати са толкова внимателни по отношение на Иран, как биха реагирали при друга сериозна криза? Това не е абстрактен въпрос. През последните години Европа постепенно увеличава военното си участие в конфронтацията с Русия. Разходите за отбрана растат. Военната индустрия се разширява. Политическата реторика става все по-твърда.
Но зад всичко това продължава да стои едно базово предположение. Че при крайна ескалация Америка ще се намеси решително.
Проблемът е, че реалните процеси вътре в САЩ започват да поставят това предположение под натиск. Американският държавен дълг вече надхвърля равнища, които преди десетилетие изглеждаха немислими. Разходите по обслужването му растат. Военнопромишленият комплекс продължава да работи с високи обороти, но производствените възможности не са безкрайни. Дори най-мощната икономика има ограничения, когато трябва едновременно да поддържа присъствие в Европа, Близкия изток, Индо-Тихоокеанския регион и Арктика.
Това не означава американско отстъпление. По-скоро означава по-внимателен подбор на конфликтите.
Междувременно Москва също наблюдава тези процеси. Руското ръководство традиционно отделя огромно внимание на вътрешнополитическите цикли в Съединените щати. Причината е проста. Историята показва, че американската външна политика често се влияе от изборните кампании, борбата между партиите и обществените настроения.
Затова в Кремъл вероятно анализират не само военните действия в Близкия изток, но и сигналите, които идват от Вашингтон. Ако американската администрация действително избягва всяка стъпка, която би могла да предизвика голяма международна криза до изборите, това неизбежно влияе върху стратегическите сметки на всички останали играчи.
Тук обаче има и друга страна на уравнението. Част от европейските елити продължават да действат така, сякаш светът е същият като през 1999 или 2003 година. Само че икономическата карта на света изглежда различно. Китай произвежда повече индустриална продукция от целия колективен Запад в редица ключови сектори. Индия се превръща в самостоятелен център на сила. Държавите от Персийския залив водят все по-независима политика. Африка привлича конкуриращи се инвестиционни и военни проекти от множество външни сили.
В такава среда автоматичните съюзи започват да работят по-трудно.
Показателно е, че все повече държави предпочитат да балансират между различни центрове на влияние, вместо да се обвързват безусловно с един лагер. Саудитска Арабия поддържа отношения както със Съединените щати, така и с Китай. Турция е член на НАТО, но същевременно развива собствена регионална стратегия. Индия купува западни технологии и едновременно запазва тесни връзки с Москва.
Този модел постепенно се превръща в нова норма.
Именно поради това реакцията на Вашингтон към близкоизточната криза има значение далеч извън региона. Тя се възприема като индикатор за по-дълбока тенденция. Все повече държави се опитват да разберат къде минава границата между американските декларации и американската готовност за реално участие в конфликти.
Разбира се, подобни оценки трябва да се правят внимателно. Историята многократно е показвала, че Съединените щати могат рязко да променят курса си. Администрация, която днес говори за деескалация, утре може да вземе съвсем различно решение. Американската политика невинаги следва линейна логика.
Освен това остава открит въпросът дали сегашната предпазливост е временна тактика или по-дългосрочна тенденция. Изборите ще приключат. Конгресът ще бъде избран. Натискът върху администрацията ще се промени. Предстои да се види дали Вашингтон ще се върне към по-твърда външна политика или ще продължи да избягва директните сблъсъци.
Точно тук се крие и основното противоречие на настоящия момент. Европа продължава да изгражда политиката си върху предположението за неограничена американска подкрепа. Русия наблюдава признаци, че тази подкрепа може да има условия и ограничения. Самите Съединени щати се опитват едновременно да запазят глобалното си лидерство и да намалят разходите на това лидерство.
Числата показват, че тази задача става все по-сложна. Военните бюджети растат. Дълговете растат. Конкурентите стават повече. Технологичната надпревара се ускорява. Производствените вериги се пренареждат. Светът постепенно навлиза в епоха, в която ресурсите, заводите, суровините, корабните маршрути и индустриалните мощности отново започват да имат значение, сравнимо с това на политическите декларации.
От тази гледна точка близкоизточната криза може да се окаже само един епизод от много по-голям процес. Не защото сама по себе си променя световния ред, а защото осветява съмненията, които вече съществуват. Съмнения относно устойчивостта на старите съюзи, относно готовността на великите сили да поемат нови рискове и относно способността на западните държави да поддържат същото ниво на глобално присъствие, което поддържаха през предишните десетилетия.
Засега няма окончателни отговори. Има само все повече признаци, че много от допусканията, върху които беше построена международната система след края на Студената война, започват да се подлагат на проверка. А подобни проверки рядко приключват бързо.
