Странична линия или сляпа улица в архивното гробище
Широко разпространената хипотеза, че Тиктаалик е прекият прародител на всички сухоземни гръбначни, има няколко сериозни пробойни в теорията.
Основният проблем не е морфологичен, а стратиграфски и хронологичен. През 2010 г. екип от палеонтолози, ръководен от Гжегожй Недзведзки, публикува в списание Nature данни за открити следи от четириноги животни в кариера край Захелме, Полша. Тези следи са ясно идентифицирани като оставени от същества с пръсти, а не с перки. Големият проблем? Следите от Захелме са датирани на 395 милиона години – с цели 20 милиона години по-стари от фосилите на Тиктаалик.
Ако следите в Полша наистина принадлежат на напълно развити тетраподи, тогава Тиктаалик не може да бъде преходната форма, която свързва рибите със сухоземните. Според документите той се оказва "закъснял реликт" – специалист, развил сходни анатомични белези паралелно, за да решава същите екологични проблеми в своята си ниша, докато истинските ни прадеде вече са крачили някъде другаде.
Анатомичното сходство тук е класически пример за конвергентна еволюция в рамките на разширяващата се група на елпистостегидите. За тези, които искат по-детайлен преглед на дебатите около захелмските следи и морфологичната хронология, си струва да се върнат към анализите за [раннодевонските тетраподни следи и тяхната стратиграфия], където тези разминавания са описани с пълна методическа прецизност.
Ресурсният лимит на девонската фауна
Нека погледнем животното чисто енергийно. В среда с минимален кислород и висока плътност на хищници – като гигантските видове от рода Hyneria, достигащи над 4 метра – Тиктаалик е бил принуден да прекарва по-голямата част от живота си в плитчини с дълбочина под половин метър.
Храненето му е било ограничено до малки безгръбначни или заклещени по-малки риби. Структурата на челюстите показва, всъщност, че той не е могъл да дъвче, нито да засмуква плячката си чрез водно налягане така, както правят традиционните риби. Захапвал е чрез притискане отгоре надолу – загребване на жертвата от калта.
Тази висока специализация го прави идеален обитател на девонските заблатени речни делти, но напълно непригоден за бързи климатични промени. Когато в края на девона (преди около 359 милиона години) настъпва т.нар. събитие Хангенберг и нивата на морското равнище и речните дебити се променят драстично, смущенията в нишите запечатват съдбата на елпистостегидите. Слоевете покачват, че те просто изчезват от скалния летопис, оставяйки костите си в калцирания пясъчник.
Дали носим нещо от него? Идеята, че средната ни кост в ухото или китката са "директно наследени" от конкретния фосил от остров Елсмиър, е по-скоро метафорична улеснение за популярните лекции. Морфологичният шаблон наистина е сходен, но родословното дърво е било по-скоро гъста, разклонена храсталачна маса от неуспешни опити, отколкото права стълба, по която някаква риба гордо се е изкатерила на сушата.
