Логистични и климатични лимити на миоценския архипелаг
Преди 20 милиона години географският профил и климатичните условия на днешна Нова Зеландия са нямали нищо общо с настоящите влажни, хладни гори. Картографирането на седиментните скали в Отаго разкрива субтропичен климат с широколистни и иглолистни масиви, заобиколени от плитки сладководни езерни системи. Присъствието на фосилизирани зъби и люспи от крокодили от рода Mecistops или техни близки родственици, както и костни останки от сухоземни костенурки, физически потвърждава, че средногодишните температури са били значително по-високи от днешните. В тази среда са съществували и поне няколко вида прилепи, които за разлика от птиците са запазили способността си да летят, но също носят белезите на континентален произход. Проблемът с подобни находки винаги е бил свързан с въпроса как студенокръвни влечуги или малки сухоземни бозайници биха могли да оцелеят при преход през хиляди километри открит океан. Според палеонтологичния състав това изглежда трудно за обяснение с класическия модел на сал от растителност, но географските профили и океанските течения от онова време показват по-тясна верига от архипелази, действали като мостове.
Изключение от тази вълна от имигранти прави папагалът какапо (Strigops habroptilus). Докато повечето съвременни птици на острова се оказват потомци на пришълци от миоцена, какапото и неговите преки предци демонстрират непрекъсната морфологична линия, която действително може да бъде проследена назад до разпадането на праконтинента. Това прави нощния нелетящ папагал един от малкото истински автохтонни обитатели на сушата. Сравнителният анатомичен анализ между изкопаемите кости от Сейнт Батанс и съвременните скелети показва пълна липса на сериозни външни инвазии в генетичния код на какапото, за разлика от динамичните промени, открити при кивито. Радиовъглеродните датирания и изследванията с електронна микроскопия върху остеоцитите на изкопаемите птици от Кентърбъри не оставят съмнение, че фауната на острова е била подложена на няколко последователни вълни на подмяна, задвижвани от глобални климатични колебания и океански течения.
Предишни изследвания върху еволюцията на птичите популации, като [анализите за звуковите диалекти и езиковите вариации при американските папагали], вече показаха колко бързо тези видове могат да адаптират неврологичните и физиологичните си структури спрямо промените в средата. При Нова Зеландия тази адаптация е била анатомична и сурова: загуба на способността за полет поради липса на сухоземни хищници, промяна в плътността на костната система и драстична промяна в хранителния спектър.
Празнините в архивите и неопределеността на фосилния рекорд
Въпреки категоричния тон на част от палеонтологичната общност, теренната реалност в Сейнт Батанс съдържа сериозни пробойни в теорията, които не бива да се пренебрегват. Находките от Отаго представляват изключително тесен пространствен фрагмент от цялата територия на праисторическия архипелаг. Твърдението, че даден вид е пристигнал от Австралия въз основа на няколко намерени пищялни кости и фрагменти от човка, съдържа известен процент системна грешка, произтичаща от самата естество на палеонтологичното съхранение. За да се фосилизира една кост, са необходими конкретни анаеробни условия, минерализация на утайките и липса на скавенджери – комбинация, която се среща изключително рядко.
Освен това, молекулярните часовници, използвани при изследване на древна ДНК, извлечена от по-млади екземпляри, понякога дават разминавания от няколко милиона години спрямо стратиграфските данни от скалните слоеве. Хипотезата за австралийския произход на кивито изглежда логична от гледна точка на анатомичните аналогии, но все още липсват преходни фосилни форми на самия австралийски континент, които категорично да потвърдят точката на отпътуване. Докато такива останки не бъдат намерени в аналогични австралийски находища от олигоцена или миоцена, версията за прекосяването на Тасманово море остава най-вероятната, но все пак непотвърдена напълно хипотеза.
Годишните разкопки в района на Сейнт Батанс продължават да вадят от утайките нови биологични единици, които трудно се побират в досегашните систематични таблици. Намирането на зъбни фрагменти от непознати видове малки бозайници, които са изчезнали напълно преди идването на хората, допълнително обърква опитите за създаване на спретнат еволюционен модел. Всяка нова кампания в Отаго показва, че естествената история на тези острови не е била спокойна изолирана приказка, а динамична площадка за случайни преселения, сурова естествена селекция и периодични климатични катастрофи, които са заличавали едни видове и са отваряли място за следващите мигранти.
