Това откритие затваря една от основните пробойни в теорията за масивните структури, но веднага отваря нови въпроси около наблюдаваните напоследък аномалии в дълбокия космос. Космическият телескоп „Джеймс Уеб“ продължава да изпраща кадри на необичайно големи и развити галактики в ранната Вселена, съществуването на които трудно се обяснява със стандартния модел без наличието на някакви начални „семена“ с огромна маса. В същото време мрежите от пулсари, използвани като гигантски гравитационни детектори, засичат нискочестотно гравитационно бръмчене, което много учени се опитваха да вържат именно с популацията от първични колоси. Изглежда обаче, че тази връзка е била твърде прибързана.
Данните от изследването, публикувано в Physical Review Letters, показват ясен физически лимит. Дори такива обекти да съществуват спорадично, тяхната обща маса е крайно недостатъчна, за да покрие недостигащия бюджет от 85 процента от материята във Вселената. Интелектуалната мъгла около естеството на тази невидима маса остава плътна. Физиката се намира в позиция, в която официално потвърдените инструменти изключват хипотези една след друга, без да предлагат нищо стабилно на тяхно място.
Вместо да решат пъзела, последните изчисления просто стесняват територията, в която теорията може да се крие без риск от незабавно оборване. Когато премахнеш масивните обекти от уравнението, отново си принуден да се върнеш към субатомните мащаби, където обаче експерименталната физика тъпче на едно място от десетилетия. Оказва се, че Вселената е много по-гладка и подредена в своите първи 400 хиляди години, отколкото на теоретиците им се иска да бъде, за да оправдаят любимите си математически модели. Пълният анализ на радиовъглеродните съотношения, изотопните анализи в сродни астрофизични изследвания и космическата фонометрия продължават да сочат към едно и също: лесното обяснение с гигантски скрити маси просто не издържа на налягането на фактите.
