Големите идеи в космологията имат кратък живот, когато се сблъскат със суровия тонаж на радиационните измервания. Години наред физиците се опитваха да заобиколят факта, че търсенето на екзотични елементарни частици за тъмна материя удря на камък в подземните лаборатории. Когато детекторите за милиони долари мълчат, теоретиците естествено се връщат към по-груби, но масивни обекти. Така наречените колосално големи черни дупки, или SLABs, родени в първите части от секундата след Големия взрив, изглеждаха страхотен кандидат. Идеята бе елегантна: вместо да търсим неоткриваеми градивни блокове на материята, просто приемаме, че гравитацията е смачкала гигантски региони от младата Вселена в обекти с маси между 100 милиона и 10 квинтилиона слънчеви маси. Всичко това звучи чудесно на хартия, докато някой не реши да пресметне термодинамиката на процеса и да потърси радиационния му подпис в данните.
Реалността на ранната Вселена не е абстрактно платно, а сурова среда с висока плътност и температура, където всяко масивно тяло оставя термодинамична диря. Когато Вселената е била на едва 380 000 години, photons са се отделили от плазмата, образувайки това, което днес измерваме като космически микровълнов фон или реликтово лъчение. Ако по това време космосът е бил гъсто населен от първични гиганти, тяхното брутално гравитационно поле е щяло да изкриви околния газ, да пренасочи светлинните лъчи и да създаде специфична температурна флуктуация. На практика те щяха да накарат фоновото лъчение да изглежда зърнисто, с ясно изразени аномалии в локалната спектрална температура.
За да се провери тази хипотеза, изследователският екип в Майнц не е изграждал нови съоръжения. Те са се заровили в архивното гробище от данни на космическата обсерватория „Планк“ на Европейската космическа агенция. Въпреки че спътникът приключи своята активна мисия и бе изключен още през 2013 година, неговите ултрачувствителни болометри оставят наследство от измервания, чийто пълнен капацитет все още не е изчерпан. Използвайки компютърни модели за флуидна динамика и гравитационна леща, физиците са пресъздали очаквания отпечатък от колосалните черни дупки върху картината на микровълновия фон. Резултатът от сравнението с реалните данни е пълно съвпадение с гладък, хомогенен модел и пълно отсъствие на въпросната зърнистост.
