Трябва да се отчете и друг чисто оперативен въпрос: откъде всъщност идва масата на тези обекти в ранната Вселена. Ако се допусне, че черните дупки се образуват единствено от смъртта на първите звезди, астрофизиката се сблъсква с тежък проблем с числата. Данните от космическия телескоп „Джеймс Уеб“ показва свръхмасивни черни дупки с маси от милиарди слънца само няколкостотин милиона години след Големия взрив. За толкова кратко време една звезда, превърнала се в черна дупка, просто не би могла да привлече, погълне и организира толкова огромно количество тонаж материя, дори ако се има предвид така нареченият Едингтонов лимит – физическата граница, при която светлинното налягане на акрециращия диск започва да изтласква падащия газ и спира по-нататъшния растеж. Това кара изследователите да търсят други сценарии, включително пряк гравитационен колопс на огромни първични газови облаци без предварително образуване на звезди, или концепции за първични черни дупки, възникнали при началната разширителна фаза на космоса.
Вместо да прие транзитивно приказките за пълно „рециклиране“ и лекота, с която Вселената организира материята си, наблюдателният астроном знае суровата реалност на данните: огромните суми за строителство на радиоинтерферометри като Event Horizon Telescope, десетилетията трупане на патабайти сурови данни от радиотелескопите в Чили, Хаваи и Антарктида, и хилядите часове филтриране на шума, за да се получи една-единствена размазана снимка на пръстена от горещ газ около сянката на черната дупка в центъра на галактиката M87. Това, което виждаме на тези изображения, не е безкрайно нищо, а брутално разсичане на светлината от преминаващи фотони около гравитационен кладенец с невъобразим мащаб.
Прегледът на минали исторически анализи за развитието на астрономията през XX век показва как всяко поколение научни популярни статии има склонност да замества липсата на цялостна теория за квантовата гравитация с примамливи, лесни за смилане метафори. Реалната физика обаче остава непреклонена – докато нямаме измерими данни от вътрешността на хоризонта и докато квантовата механика и общата теория на относителността не бъдат обединени без математически безкрайности, въпросът за това какво наистина представлява вътрешността на тези обекти остава отворен, а версиите за тяхната универсална роля в космоса – неокончателни.
