/Поглед.инфо/ Юбилеен разговор на Владимир Митев с преводача и критика Огнян Стамболиев

Господин Стамболиев, бихте ли споделили как открихте румънската литература и какво Ви кара да продължавате с преводите си на утвърдени творци от времето между двете световни войни, след Втората световна война и съвременни писатели, поети и драматурзи? Как станахте преводач?

Да, това беше повратен момент в моя живот. Дотогава се занимавах главно с журналистика и музикална критика. Работех в Русенската опера като драматург и бях потънал в света на това прекрасно изкуство. Но един ми попаднаха стиховете на Никита Станеску, Марин Сореску и Ана Бландиана в руски превод. Преди това бях учил в Лектората по румънски език и литература в Софийския университет и 4-5 години по ред посещавах летните курсове на Букурещкия университет в Букурещ, Брашов и Синая.

Езика практически научих сам, като преди това бях учил в Университета италиански. Помогна ми много Радио Букурещ – Втората програма, сега Романиа Културал. На това наистина културно радио дължа страшно много. Това беше моят вход в румънската култура. За съжаление, ние нямаме такова... Започнах да чета много. Но четях предимно класиците и повече драматурзите. Тези трима поети се оказаха, заедно с класика Лучиан Блага и дисидента Мирча Динеску, истинско откритие за мен.Заживях с тяхното творчетво. Прочетох много неща от тях на румънски и направих първите си преводи за литературната страница на русенския ежедневник. Така започнах. Популяризирах ги у нас чрез печата. Горд съм, че ги открих за българския читател и нашите литератори започнаха да говорят за тях с уважение. Първата ми книга беше подборка от гениалния Никита Станеску / ако пишеше на някой от големите езици, щеше да получи „Нобел”!/ под надслов „Барелеф с влюбени”, беше забелязана като успешен дебют от Съюза на преводачите в България и с нея бях приет за член на тази престижна творческа организация у нас. През 1987 подготвих за печат в младежкото издателство в София една поетична антология, в която включих вече немалко забранени автори и дисиденти като Дорин Тудоран, Мирча Динеску, Ана Бландиана и др. Един известен румънски преводач и секурист, Валентин Дешлиу, „докладва” за това мое „неправилно съставителство” и книгата така и не излезе, спря я директорът Николай Петев / ДС/ макар да беше вече напълно готова за печатницата... Започнах да превеждам редовно за литературния печат, а също и пиеси за театрите . Досега съм превел повече от 70 пиеси като се започне от „Разплата” на великия Караджале и се мине през Михаил Себастиан, Тудор Попеску, Аурел Баранга, Паул Еверак, Д.Р. Попеску, Думитру Соломон, Йон Байешу, Теодор Мазилу и се стигне до невероятния, дисидента, от Париж, Матей Вишниек, моя любим автор, прочут по света като „новия Йонеско”. Досега съм издал 7 книги с проза, поезия и театър на Матей Вишниек. Наистина, удивителен автор! Освен това издадох и един голям том с театъра на самия Йонеско. Преведох доста текстове за театрите в София, Плевен, Смолян, Силистра, Русе, Сливен, Велико Търново, а също и за Радиотеатъра и Телевизионния театър. Издадох досега повече от 45 отделни книги, а в пет престижни антологии на световната поезия, издадени у нас, представих румънските поети. Също и балканската поетична антология „Хемус”, издадена в Атина по проект на ЕС. Преведох по-голямата част от фантастичната проза на Мирча Елиаде, както и неговите забележителни „Спомени”. Преведох класици като Йоан Славич, Лучиан Блага, Йонел Теодоряну, Дуилиу Замфиреску. Още: Захария Станку, Йон Байешу, Панаит Истрати, Михаил Себастиан, Йон Дезидериу Сърбу...Работя много за печата като непрекъснато популяризирам румънската литература, музика, театър. Няма културно и литературно издание в България, в което да не съм представил, при това много пъти, румънски поети, белетристи, драматурзи. Радвам се, че преведох един обемист том с прозата на великия Хиперион / Лучафар на румънската литература, Михай Еминеску, известен като „последния велик романтик в европейската поезия”, и той беше отличен на фестивалите в Кишинеу и Турну Северин, а също и на 6- тия световен конгрес на еминесколозите. Там получих отличие от Академията на науките на Република Молдова. Това беше голяма радост за мен...Да, може да се каже, че румънската литература е в основата на моя живот, че всичко друго е на втори план....

Румънската литература много често се занимава с реалностите на селото и на селския бит. В Букурещ има Музей на селото и Музей на селянина, а в Гюргево и на други места хората правят в домовете си импровизирани музеи на селския бит. Как си обяснявате силната връзка на румънците с традициите им и ролята на народното в техния живот?

България и Румъния са общо взето селски страни / макар сега да се урбанизират/, със силна традиция в това отношение, макар напоследък да се променят, може би не толкова към добро. Селската тема е сред основните и в румънската, и в българската литература и художествена култура. Това, което казвате за съхранението на традициите и обичаите, се прави и у нас. Нямаме такъв голям музей на селото като този в Букурещ / наистина е впечатляващ!/, но имаме множество по-малки етнографски музеи и сбирки във всеки град и почти във всяко село. Произходът ние близък – тракийски. Ние сме славянизирани траки, а румънците – латинизирани. Делят ни само Дунава и езика.

Бидейки мост между румънската и българската култура, може би правите сравнения и заключения за всяка от тях поотделно. Какво е сходното и кои са най-ярките различия между двете култури? До каква степен двете култури общуват пълноценно?

Макар да сме близки и съседи, с общ корен и произход, макар голяма част от румънските земи преди поробването на България от турските варвари, да са били в границите на по- силната и развита тогава българска държава /дали сме на Румъния писменост и религия, до средата на 19 век там се пише на българската азбука!!/, ние все още не се познаваме достатъчно добре. Особено в културен план. Румънската култура през 18 и 19 век се развива по- свободно, защото румънските княжества не са поробени, а само васални. Влиянието от културна Европа е било по- силно, докато ние сме били в затвор, подложени на геноцид. Цели пет века! Това ни е белязало във всяко отношение. Психиката ни е останала робска. Ето, сега, всички търпим и мълчим... Историята на румънско- българските културни отношения е позната и добре изследвана. Много е интересна и богата. Много са следите на България в Румъния. Общували сме до голям степен, на моменти и според политическата конюнктура. През 40-те години на ХХ век – добре, после след войната – също като „народни демокрации”, през Златната епоха Чаушеску Румъния беше сравнително затворена и изолирана дори от страните от Източния блок. Сега сме свободни, но гледаме повече към Запада и Америка, на които сме бедните роднини. Би трябвало да общуваме още по- тясно и пълноценно. Защо да не направим и ние съюз – Румъния, България и Сърбия като Вишеградската тройка? Историята, съдбата и географията ни свързват здраво!

Освен че познавате отлично румънската литература, Вие сте свързан от години с оперното изкуство, включително чрез Вашата известна съпруга, сопраното Виолета Шаханова, която е специализирала при проф. Октав Енигареску. Какви са впечатленията Ви от румънската оперна и симфонична сцена? Какво не знаем за румънското високо музикално изкуство?

Румънската музикална култура, която е общо- взето позната и доста уважавана в България, е сред водещите в Европа във всяко отношение, и като творчество, и като изпълнителско изкуство. Фестивалът „Енеску” по качеството и мащабите си е първият в Европа и превъзхожда големите музикални форуми на Запад. Представете си, че само в едно негово издание гостуват по 15 големи филхармонии от целя свят...По прочутата лирична комедия на Себастиан „Звезда без име” през 1984 година написах либрето за опера. Нашият най- голям оперен композитор, представяният и в Румъния, Парашкев Хаджиев го хареса и създаде едноименната си опера, представена с голям успех през ноември 1985 година от Софийската национала опера...Лично аз съм организирал камерни концерти с музика на великия Джордже Енеску, на модерните, признати в света, Паскал Бентою и Анатол Виеру в София и Русе, в които участва моята съпруга, първата солистка на Русенската опера Виолета Шаханова. Тя изнесе и рецитал с румънска музика в Музея „Енеску” в Букурещ. Освен това преведох и либретото на прекрасната опера за деца „Котаракът с чизми” на Корнел Трайлеску за Русенската опера и тя беше представена с много голям успех през 1977 година. Радвам се, че преведох и книга за великия Енеску, за мен един от големите композитори на ХХ век, равен на Барток, Прокофиев, Бритън, Шостакович.

От години се занимавате активно и с музикална критика. Наскоро получихте „Златната лира” на Съюза на музикалните дейци в България „за високи постижения в музикалната критика и публицистика”...

Започнах да пиша за музика, главно за оперния театър, където са моите по- задълбочени познания, още като студент. После като драматург в Русенската опера. Пиша рецензии и с особено удоволствие творчески портрети на наши оперни дейци от Русе, София и страната. Напоследък водя рубрика в сайта на Софийската опера по покана на акад. Карталов. Искам да съхраня и популяризирам спомена за творците- градители на Операта от основаването й до днес. Това са невероятни личности, предпочели да работят за родната сцена вместо да правят кариера в чужбина. Написах и отделни книги за двама именити певци – тенорът Николай Здравков и баритонът Кирил Кръстев. А също и „Нова книга за операта” в два тома, подобна на старата на Сагаев, но по-пълна и обемна и първата българска „Книга за оперетата и мюзикъла. Или от Офенбах до Уебър”, която спечели конкурс на МОН.

В момента работите над поредния си превод на пиеси от драматурга Матей Вишниек, един от вашите любими автори, който през 80-те години избягва от Румъния и се установява във Франция, а днес е сред най-ярките имена не само на румънската, но и на световната драматургия. Играе се в цял свят – от Чили през Бродуей, Париж, Авиньон и Москва до Токио и Пекин. Вишниек често е свързван с театъра на абсурда и е описван като достоен наследник на едно предишно поколение на румънски емигранти, сред които са Емил Чоран, Мирча Елиаде и Йожен Йонеско. Какво откривате в пиесите на Матей Вишниек?

Както за Шекспир, така и за Матей Вишниек / род. 1956/, „целият свят е сцена”. В случая по- точно „цирк”. Темата пронизва някои от най- известните му и играни по света текстове:”Клоуните”/ „Дребна работа за стар клоун”/, „Три нощи с Мадокс”, „Какво да правим с виолончелото?”, „Ама, мамо, тези разказват във второ действие какво се е случило в първо!”. Цирковото, маскарадното, карнавалното срещаме в много от тези пиеси, вдъхновени от италианската commedia del, arte, драматургията на Караджале, Йонеско и Алфред Жари. Родее се и със сюрреалистичната проза на непознатия у нас румънски авангардист Урмуз, който всъщност предхожда Йонеско и Бекет. В тях се преплитат по един удивително хармоничен начин иронията и сатирата, буфонадата и гротеската. Като поетичното начало в редица моменти е на преден план. Някои критици определят театъра му като: „фрагментарен”, други като „поетичен” и „свръхчувствителен”, трети като „пост- психологически”. Всичко това е вярно, но най- точно е да се каже, че е кръвно свързан с ужасите на екзистенцията, въпреки влиянията / Кафка, Сартр, Будзати, Йонеско / някои го наричат „Новия Йонеско”!/, Жари, Бекет, Пинтър, Арабал, Мрожек / е определено новаторски, оригинален...Много обичам този автор...

Вероятно за преводача особено вълнуващ момент е да се срещне на живо с авторите, които е превеждал. Освен с Матей Вишниек Вие сте общували приживе и с други съвременни румънски и молдовски автори като Ана Бландиана, Мирча Динеску, Марин Сореску, Никита Станеску, Григоре Виеру, Лео Бутнару и много други. Как протича и какво Ви дава живият контакт с авторите, които превеждайки, сте опознали и от дистанция?

Накратко казано: това бяха най- щастливите и интересни срещи досега в живота ми.

Какво всъщност е за Вас преводът?

Лично за мен преводът на поезия е „родство по избор”, ако мога да си послужа със този прекрасен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му роман. Като преводач аз отдавна съм си изградил свой поетичен свят, в който се чувствам най- сигурен. Превеждам главно стихове, които допадат на моята природа. Не мога да посегна към автор, който ми е напълно чужд.

Какво бихте споделили за превода на поезия? Изкуство ли е той?

Казваме: изкуството на актьора, на художника, на певеца, на музиканта, на поета... Мисля, че напълно уместно е да кажем и „изкуството на преводача”. Защото преводът е изкуство. Особено преводът на художествена литература. Особено преводът на поезия. Тук съвсем не искам да подценя преводът на проза или драматургия. Те също са изкуство. Но преводът на поезия се оказва най- трудното нещо, с което може де се сблъска един преводач. Защото, докато в прозата, все пак има някаква възможност непреводимите думи или фрази да се дадат описателно, бе това да накърни особено цялото съчинение, което се състои от много епизоди и пластове, в лириката това е много трудно, едва ли не невъзможно. Защото в стихотворение от няколко строфи едва ли ще можеш да се отклониш от текста и да не нарушиш целостта и сърцевината на превежданата творба. Затова мнозина считат, че поезията, особено лирическата, е по принцип непреводима. Повод за тези твърдения ни дават някои наистина непреводими поетични опуси. Стихове с определен национален или местен колорит, трудно преносим на чужда почва, или пък творби, построени главно върху принципа на музикалното или синтактичното внушение. И поради това, че музиката на използваните думи не отговаря на музиката на думите в езика, на който се превежда. Тъкмо тогава цялото внушение отпада и преводът не се получава. Да, трудността при поезията това, че езикът е „система”, думата е „присъствие”. Но за да разберем това, е необходимо да се върнем отново до автора, когото превеждаме, да приемем движението на неговата мисъл и да потърсим верността, която му е необходима...Преводът е призван да предаде музиката на оригинала или по- точно онази музика на оригинала, за която нашият език разполага с толкова възможности. Ритъмът в поезията, както знаем, се състои от повтарящи се или противоположни по интонация фрази. И ако преводачът не обърне внимание на всичко това и ако не го предаде на български, то и преводът ще обеднее от загубата на ритъм, който е пулсът на поезията и кръвообращението на прозата. Но и преводът на проза не е лесна работа. Иван Бунин беше казал: „Да намериш звука.” Това значи да намериш ритъма на прозата и основното й звучене. Прозата притежава същата вътрешна мелодия, както поезията и музиката. Чувството за ритъм на прозата и за нейното музикално звучене е органично и може да се постигне само когато притежаваш наистина тънко чувство към родния си език.

Наред с преводаческата си дейност Вие сте и в редакционния съвет на различни културни списания в Румъния и България. Какво отличава румънските културни издания от българските?„

Румънските сега са по- богати и по- добри. У нас те драстично намаляха, а оцелелите едва кретат. Има градове, като например, Варна, в които неуките кметове просто зачеркнаха единствените литературни издания. Докато в северната ни съседка в по- големите градове излизат по няколко вестници и списания за литература и изкуство, има и много литературни фестивали. Нашата държава просто обърна гръб на културата и това е моята най- голяма болка. Повечето от нашите политици са просто бездуховни хора, да не говорим за премиера. А един бивш „културен” министър каза, че театрите у нас били като „киста”!!! И най- важната отлика – в Румъния се запази Съюзът на писателите непокътнат, докато у нас, за наш срам, писателските съюзи са вече три или четири. Там в големите градове има силни дружества, наричат ги филиали със свой активен живот, с по едно до три литературни издания и, както споменах, с литературни фестивали. Там националният поет Михай Еминеску е издигнат в култ, има поредица фестивали на много места на неговото име, паметници във всеки град, докато у нас, ние не честваме нито Ботев, нито Вазов подобаващо...Думата на писателите в Румъния и в Република Молдова се чува, а у нас сякаш няма писатели нито за медиите, нито за властта и обществото...

Наскоро имахте юбилей, получихте престижни литературни награди от фестивали в Румъния и Молдова. Били сте отличаван от Румънската академия, от различни румънски и български институции. Носител сте на повече от 15 румънски, молдовски и български награди от фестивали, министерства, творчески съюзи, салони на книгата. Приеха Ви и в българския ПЕН- център. Представен сте и в академичната енциклопедия „Румънски писатели”, в която са представени съвсем малко преводачи. Ако 70-годишнината Ви е своеобразен завършек на етап от живота, какво предстои за Вас по отношение на Румъния и на румънско- българското общуване в културата през новия период?

Дано да бъда здрав и да осъществя поне част от моите проекти.

Занимавате се активно и с литературна и музикална критика. Наскоро получихте „Златната лира” на Съюза на музикалните дейци за критика и публицистика.

Да, освен преводът ме вълнува и критиката – литературната и музикалната. Пиша от студентските си години. Напоследък критикувам властта заради културната й политика, заради това, че културата, образованието и науката са натикани „натясно в ъгъла” / това е заглавие на книга от Съмърсет Моъм, когото чета и препрочитам/.

Какво е за Вас преводът?

Преводът е изкуство на интерпретацията, както музикалното изпълнителство. А лично за мен е „родство по избор”, ако мога да си послужа с израза на Гьоте. Преводът е моят живот. Живея единствено заради добрата литература и музиката. Голямата музика на Моцарт, Бетовен, Шуберт, Брамс...

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели