Въстанието от 1903 г. в Македония и Одринско е връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи.
Днес България отбелязва 107 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание.
Въстанието от 1903 г. в Македония и Одринско е връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Заедно с това е един от най-драматичните и трагични моменти в българската история.
Организатор на въстанието е Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО).
През януари 1903 г. част от членовете на ЦК свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско.
На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) (Илинден).
Началото на бойните действия в Одринско се определя за 19 август (Преображение), а Серският окръг трябва да се вдигне на 27 септември (Кръстьовден), т.е. възприема се идеята за перманентна революция.
Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г. най-напред в Битолския революционен окръг, като само за няколко дни обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). В освободеното Крушево е обявено временно управление, известно под името Крушевска република, която просъществува 10 дни. В града е образувано временно правителство, в което влизат представители на трите общности - българи, власи и гъркомани. Никой не посяга срещу мирното турско население. "Доблестно въстание срещу цяла империя" - възхищава се един австро-унгарски дипломат.
Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия.
Съгласно с решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгрес в местността Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват.
Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград.
Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 хил. въстаници срещу 350-хилядна войска.
В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 хил. души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжеството.
Въпреки неуспеха си, въстанието доказва непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно османското господство.