Действително, в множеството позиции на партийни организации, членове и симпатизанти, които изискват оставката на председателя на партията Корнелия Нинова, недостатъчно ясното заяваване на безапелационна подкрепа за президенстката двойка е една от водещите точки. Грешка, която Нинова половинчато пооправи, замитайки под килима едни други недоволства, които белязаха почти пет-годишното ѝ управление както в, така и извън редиците на партията.
Като някой, който е извън партията, но пък силно се вълнува от това, което се случва в лявото пространство в страната, ми се струва, че ударението върху Радев-Йотова отразява една доста ограничена, да не кажа лъжлива карта от негодувания, която отблъсва множество леви от партията. Процесът на това отблъскване не е от вчера; той си тече вече години наред и докато някои таяха надежда, че нещата в столетницата може пък и да се оправят и наивно се надяваха, че все ще дойде някой български Сандерс или Корбин, това така и не се случва, а и явно ще продължим да си гледаме консервативният социализъм на Нинова в действие. Преизбирането на Нинова бетонира разочарованията и на най-наивните сред нас.
Не знам какво ще се случва с тази партия, другарите социалисти вътре ще си решат дали искат преучредяване или ще се отцепят в нов(и) проект(и), но едно знам със сигурност. Докато БСП го кара с про-бизнес политики, консервативност, отявлена ксенофобия, обръщане на гръб на интересите на трудещите се; докато продължава да се затваря и да не чува какво казват и за какво се борят антикапиталистическите движения в страната (пък и извън нея), столетницата ще продължи да се смалява докато не затвори цикъла и някак по странно му диалектически не се сгроми в „Ален мак самотен нейде“.
