/Поглед.инфо/ Алжирското ръководство не възнамерява да подкрепи инициативите на Франция за примирение на двете страни по въпроса за колониалното минало и войната за независимост, пише историкът и арабист Жан-Пиер Филу в блога на Le Monde. Както обяснява специалистът, военната клика, която е узурпирала властта в страната от десет години, запазва своята легитимност с помощта на антифренска пропаганда и потиска всякакви опити за дисидентство, обяснявайки ги с чуждо влияние.

Най-влиятелният човек в Алжир не е президентът Абделмаджид Теббун, който бе горе-долу легитимно избран през декември 2019 г. с рекордното неучастие на 60% от населението в изборите, а ръководителят на кабинета на страната Саид Шенгриха, казва историк и арабист Жан-Пиер Филу на страниците на Льо Монд. Той е фактическият лидер на военното ръководство, което е узурпирано под една или друга форма властта в страната от десетилетия.

Според автора на статията Шенгриха е станал ръководител на алжирските въоръжени сили през същия декември 2019 г., след като предшественикът му Ахмед Хаид Сала, според официалните източници, е починал от инфаркт.

През април Сала принуди президента Абдел Азиз Бутефлик да подаде оставка, надявайки се да умиротвори мирните протести в Алжир, преди да популяризира кандидатурата на Тебун и да прекрати народните демонстрации веднъж завинаги.

Показната сдържаност на Саид Шенгриха се различава рязко от суровите и заплашителни изказвания на Хаид Сала, когото военното ръководство упрекна, че неразумно е поставило под удар военното ведомство.

Новият началник на кабинета на първо място иска да действа като гарант за вътрешното единство на управляващата клика: през януари той помилва бившите ръководители на военното разузнаване генерали Медиен и Тартаг, които бяха осъдени на 15 години затвор след оставката на Бутефлика. Шенгриха обаче не се поколеба да ограничи президента Тебун, който след обявяването на реорганизацията на правителството не може нито да смени министър-председателя, нито министрите.

Освен това ръководителят на въоръжените сили не подкрепя „примирението на паметта“ за антиколониалната „война за независимост“: това би довело до преразглеждане на официалната пропаганда, върху която се крепи легитимността на алжирските генерали. По този начин Алжирската национална народна армия се смята за наследник на Алжирската народно-освободителна армия, която от началото на въстанието срещу Франция през 1954 г. се превърна във въоръженото крило на лявата политическа партия „Фронт за национално освобождение“.

Както подчертава Жан-Пиер Филу, алжирската армия произхожда само от една част от Народната освободителна армия - така наречената „Гранична армия“, която след обявяването на независимостта на Алжир потиска вътрешните центрове на съпротива в Народно-освободителната армия.

Тази милитаризация на алжирския режим отменя традиционната йерархия на властта и превръща Националния фронт за освобождение, който до 1989 г. остава единствената алжирска партия, неин политически рупор.

Ето защо централното искане на демонстрантите през 2019 г. беше необходимостта от създаване на изцяло цивилно правителство, поне лишено от военен контрол. По същата причина Саид Шенгриха се опитва да обяснява публичните протести като „чуждестранна конспирация“, чийто идеологически вдъхновител е Франция.

По този начин, въпреки че е първият ръководител на генералния щаб без антиколониално минало, Шенгриха решава да влезе отново във "войната за паметта", за да засили статуквото, което е толкова удобно за алжирските генерали.

В средата на март началникът на въоръжените сили на Алжир с плам откри конференция, озаглавена „Възпоменание и национално единство“. „Позицията на алжирския народ е също толкова неизменна и непоклатима, колкото и планините, защото е вдъхновена от нашата национална доктрина и нашата славна освободителна революция, запечатана с кръвта на милиони паднали герои“, цитира авторът на статията Саид Шенгриха.

Според експерта прославянето на антифренската съпротива като единствената „революция“, която постоянно се среща в официалния дискурс, цели само да дисквалифицира всяка форма на радикален протест.

Позоваването на "милиони" жертви е тревожно: преди това в Алжир беше по-вероятно да се говори за един милион или дори милион и половина убити, докато френските историци смятат, че броят на убитите алжирци през 1954-1962 г. е приблизително равна на четвърт милион, тоест около една пети от целия „Фронт за национално освобождение“.

Това преувеличение на броя на жертвите срещна подкрепата на турския президент по време на спора за арменския геноцид: Реджеп Тайип Ердоган заяви, че по време на 132 години окупация „Франция е убила повече от 5 милиона алжирци“.

Речта на Саид Шенриха на конференцията се възприема от автора на статията като агресивна и защото призовава за „защита на гражданите от алтернативни отклонения, повлияни от различни информационни канали“. Тук отново Франция е критикувана за отразяването на демонстрациите и исканията по време на протести.

Ръководителят на Генералния щаб не прие действията на Еманюел Макрон за примиряване на паметта между Франция и Алжир: докладът на историка Бенджамин Стора, опростяването на достъпа до държавните архиви и признаването на отговорността на френската армия за смъртта на алжирския лидер в борбата за независимост Али Буменджел.

Въпреки обсъждането на тази тема от президентите Еманюел Макрон и Абделмаджид Теббун, последният трябваше да подкрепи своя „съветник по въпроса за националната памет“ и директор на държавните архиви Абделмаджид Чихти. Според Чихти докладът на Стора е само „френско-френски доклад“ и „сякаш не съществува на официално ниво“. Тази позиция на властите разгневи алжирските историци, които на 25 март публично поискаха от президента най-накрая да отвори достъпа до националните архиви.

В заключение Жан-Пиер Филу със съжаление предполага, че алжирските генерали ще продължат своята пропаганда в името на своите интереси и няма да искат да заемат по-спокойна позиция по отношение на частта от своята история, която страната е споделяла с Франция.

Превод: ЕС