/Поглед.инфо/ През 60-те години консервативните турски политици многократно обещават да превърнат Турция в „малка Америка“. Това обещание се основава на оптимистичен възглед за САЩ, страната, на която мнозина в републиката искаха да подражават. Половин век по-късно, обаче, САЩ са на път да се превърнат в по-голяма версия на Турция, а не обратното, пише Едже Темелкуран в статия в списание Foreign Affair от 22 юли.

Ако преди това те не са забележими, сега най-грозните аспекти на управлението на президента на САЩ Доналд Тръмп стават очевидни. Той превръща пандемията на коронавируса, с която администрацията му не успя да се справи правилно, в поредния фронт в безкрайна културна война срещу политическите си съперници и медиите. Междувременно въстанието, което избухна след убийството на Джордж Флойд от полицията, не подтикна главата на Белия дом да размишлява върху несправедливостта в американското общество или да се опита да смекчи грубите емоции на улицата.

Вместо това той представя в голяма степен "мирните" протести като организирани безредици от анархисти, използва груба сила за разпръскване на демонстрантите извън Белия дом, упражняващи правото си на свобода на словото, а също така допълнително поляризира страната. Подобно на други авторитарни лидери, Тръмп процъфтява от тази поляризация. Той залага на образа на защитник на САЩ, заобиколени от врагове, изказва се срещу „левите“ и космополитните елити и нарича критиците си противници на САЩ. Миналата седмица администрацията на Тръмп изпрати федерални агенти, за да се справят с протестите - противно на желанията на местните власти - в градове като Портланд.

Изпадането на Турция в автокрация при президента Реджеп Тайип Ердоган се отразява като ехо в случващото се при Тръмп. Има сума паралели: говорят за истинска национална идентичност, за противопоставянето на „истинските“ американци или турци срещу онези, които се смятат за по-малко „истински“, политически естаблишмънт, който наивно вярва, че може да укроти непознатата, нова политическа сила, както и нов президент, който потъпква уважаваните институции на страната.

Вече повече от две години авторът се опитва да убеди американската и британската публика да се поучат от случилото се в Турция. Глобалният авторитарен обрат - който и да стои зад него, било то така наречените десни популисти или „фашисти“ - има общи модели, които се повтарят във всяка страна. Понякога, когато гледате какво се случва в американската политика, си създавате впечатление, че гледате евтин филм на ужасите. Просто искам да викам: „Не вървете по този път, глупаци!“ След всичко, което се случва през последните месеци - в допълнение към сагата с импийчмънта и различните посегателства на Тръмп върху американските демократични норми - искам да извикам на главните действащи лица в американската политика, включително на медиите и демократите, "да се обърнат, преди да е станало твърде късно!"

През 2002 г. новосформираната Партия на справедливостта и развитието на Ердоган провежда национални избори и идва на власт. Успехът му в изборите до голяма степен се дължи на факта, че ПСР твърди, че въплъщава истинската воля на нацията: партията нарича противниците си корумпиран космополитен елит. През последните 18 години Ердоган и неговите съюзници разширяват изпълнителните си правомощия, заемат важни институции и потискат несъгласните.

Поляризираната визия за страната, която доведе ПСР на власт през 2002 г., остава движещата сила зад управлението на Ердоган. Противниците на президента все още се борят срещу курса, който е избрал. След първоначалния триумф на ПСР, турските социалдемократи и масовите медии се опитват да се съберат в защита на политическия естаблишмънт - рискована игра, която позволява на Ердоган да се представи като жертва на политическа несправедливост. Демократите в САЩ и масовите медии също дават възможност на Тръмп да се представи в тази светлина, представяйки се за бунтовник, въпреки че е на власт.

Масовите медии отдавна и напрегнато си посипват главите с пепел след пристигането на Тръмп. „Ню Йорк Таймс“ и други видни публикации се разкаяха за своята недалновидност за даване на платформа за популистката десница, неизбежно позволявайки на Тръмп и неговите привърженици да се представят като жертви на политическа несправедливост. През първите години на управлението на Ердоган масовите медии се опитват да вземат предвид големия брой гледни точки от хора, политически и културно свързани с Ердоган и неговата партия. Десните популисти с наратива си първо парализират, а след това и превземат политическия център, в крайна сметка печелейки други гласове.

Опитът за разбиране на реториката и политиката на Тръмп и неговите привърженици води до факта, че американските журналисти останаха с вързани ръце. Нужни са им две години, за да разберат най-накрая, че политическото движение на Тръмп представлява заплаха за съществуването на журналистическата етика. Похвалната цел на обективността всъщност е един вид неутралитет - готовността да се сведе до минимум както фалшификацията, така и излишното. Това представлява политически избор, особено във време, когато омразните и авторитарни идеологии набират все по-голяма позиция.

Подобни предупреждения може да звучат твърде песимистично за мнозина в САЩ. Същото беше в Турция, когато авторът започва да издава същата тревога преди десет години. Турските медии действат по много сходен начин с американските медии: те продължават да следват нормите на студената война дори през първото десетилетие на ХХI век, отстъпвайки на десните популистки гласове, настоявайки, че социализмът представлява заплаха за демокрацията и отхвърляйки гласове, призоваващи за социална справедливост.

Онези от американските медии, които днес се страхуват от думата „социализъм“ повече от Тръмп, трябва да разберат, че удрянето на левицата не защитава естаблишмънта в центъра, а го прави по-уязвим от атаки отдясно. И няма смисъл да се срамуваме от онези, които също не се срамуват. В епохата на безсрамие, която започна години преди Тръмп да дойде на власт, няма смисъл да се проверяват твърденията му срещу фактите. След като хората започнат да се отказват от скептицизма в полза на нещо, в което лесно могат да повярват, не може да се води никакъв разумен диалог.

Има признаци, че някои американски медии поправят грешките си. Например протестите на “Черните животи имат значение” предизвикват дебат за това какво означава обективността на журналистите: Журналистите носят неотменима отговорност за защита на правата на човека. Неотдавнашен скандал в “Ню Йорк Таймс”- след статията на републиканския сенатор, призоваващ за използване на военни сили срещу демонстрантите - главният редактор на вестника беше принуден да подаде оставка и подчерта, че някои идеи са твърде "осъдителни, за да бъдат представени" в такова видно издание.

Статията, написана от американския сенатор, е напомняне, че настоящият момент на политически и морални сътресения е много повече от Тръмп. Ужасяващите политически събития в САЩ и другаде, управлявани от десните популисти, всъщност са симптоми на унищожаването на либералната система. В рамките на либералния ред след Студената война капитализмът изглеждаше нещо естествено и неоспоримо, като времето.

Но на фона на нарастващото икономическо неравенство в страните, което сега се изостря от пандемията на коронавируса, все повече хора осъзнават, че това не може да продължи. Икономическата криза от пандемията не е наранила Ердоган толкова силно, колкото е наранила Тръмп. Близо две десетилетия на ПСР начело на страната му позволиха да се създаде сложна икономическа инфраструктура от шуро-баджанащина, която често се възползва от районите на страната, където партията се радва на огромна подкрепа. Но безкрайната културна война на Ердоган няма да спаси Турция от икономическия спад от пандемията. През май Международният валутен фонд прогнозира, че икономиката на Турция ще се свие с пет процента тази година, а безработицата достигна 17,2 процента.

Опозицията в Турция с все сили се опитва да атакува Ердоган и ПСР по значимите социални и икономически въпроси. Демократите в САЩ трябва да са в състояние да популяризират икономически идеи, които в миналото са били в противоречие с капитализма или рискуват да се сблъскат с неудовлетвореност в бъдеще. Младите американски граждани не са наследили пристрастията от Студената война на предишните поколения и са по-скептични към сегашната система. В допълнение, те са финансово по-малко сигурни от своите предшественици.

Демократите трябва да насочат това недоволство към социалната справедливост и да не го оставят да стане гориво за десния популизъм. В Турция и в някои други страни, поради нерешителното си противопоставяне опозицията губи потенциала си за активна масова подкрепа. В Турция социалдемократите не успяват да вложат енергията на синдикатите и на работническата класа по време на размириците. Те се страхуват да не изглеждат твърде радикални и да се превърнат в заплаха за националната сигурност. Тази срамежливост позволява на Ердоган да запълни вакума и да се утвърди като лидер на националното единство.

И накрая, американската общественост трябва да поеме контрола над своите емоции. Благодарение на социалните медии политическите събития непрекъснато предизвикват експлозия на обществена емоция. Изражението на гняв, шок и отчаяние не може да замести реалната политическа активност. От политическа гледна точка няма смисъл нито за наслада от абсурда на Тръмп или неговите привърженици, нито да се изразява възмущение и шок от едно или друго възмутително събитие.

В този контекст е особено важно да се обърне пълно внимание и да се изрази непоколебим ангажимент за защита на основите на демокрацията - свобода на словото, силни и независими институции и приобщаващо политическо участие, което не трябва да се бърка със защитата на политическата върхушка. Много турски граждани наблюдават с недоверие укрепването и затягането на властта на Ердоган. Но недоверието няма да помогне да се спре господството на десния популизъм. Гражданите на Съединените щати и другите страни, управлявани днес от десни популисти, не трябва да си позволяват да се зациклят на зрелищата на своите лидери, в ущърб на по-съгласувани и продуктивни действия.

Турция не винаги е била арена на авторитарна, дясна политика. Когато авторът предупреждава американските и британски експерти, някои видни интелектуалци му казаха, че е погрешно да се сравняват с Турция. След допълнителен разговор те все пак признават, че приликите са невъзможни за отричане. Глобалната солидарност срещу „неофашизма“ изисква обединяване на сили и по-малко арогантност сред интелектуалците и лидерите на общественото мнение. Вярвате или не, САЩ могат да станат като Турция. Колкото и различни да са двете страни, и двете могат да загубят демокрациите си по един и същи начин.

Превод: В. Сергеев