/Поглед.инфо/ Наскоро президентът на САЩ Джо Байдън заяви: „Според разузнавателната общност основната заплаха за родината ни днес е терористичната дейност не на “Ислямска държава” или на “Ал Кайда”, а на движението за превъзходството на бялата раса . Омразата не може да бъде победена, тя просто се крие. Но щом влиятелните хора ѝ дадат малко кислород, съвсем мъничко - и тя излиза от скривалището си, отново намирайки прояви, сякаш изобщо не е изчезвала Не можем и не трябва да предоставяме убежище за омразата. "

Той каза, че е подписал Закона за престъпленията от омраза по време на КОВИД-19 преди две седмици и "ще представи по-широка стратегия за борба с домашния тероризъм и насилието, причинено от най-отвратителните престъпления от омраза и други форми на нетърпимост."

Тоест, отечеството е в опасност и врагът е определен.

По принцип расовата или националната омраза, както и чувството за превъзходство, не са нещо добро, за което има много примери в историята както на САЩ, така и на други държави.

Първоначално САЩ са робовладелческа демокрация. Прекрасните думи на бащите-основатели за неотменните права, дадени от Създателя на живот, свобода и стремеж към щастие, не се отнасят за негрите.

Ейбрахам Линкълн, подписал Прокламацията за освобождаване на 30 декември 1862 г., пише по същото време неща, които едва ли биха се понравили на съвременните правозащитници и прогресисти (особено привържениците на ЧЖИЗ):

„Не мога да си представя по-голямо бедствие от интегрирането на негрите в нашия социален и политически живот като наши равни. Аз не съм и никога не съм се застъпвал на негрите да се даде право да гласуват, да бъдат съдебни заседатели, да имат правото да ръководят правителството, или те да се женят за бели. Тоест лична свобода, но нищо повече, а най-хубаво би било да си заминат за Африка. В рамките на двадесет години ще можем да преместим негрите спокойно в условия, при които те напълно може да станат хора".

И в продължение на близо век, чернокожите са обект на сериозни ограничения. През 1890 г. Луизиана въвежда расова сегрегация в железопътната линия и до 1915 г. всички южни щати приемат така наречените закони на Джим Кроу, установяващи расова сегрегация в училища, хотели, магазини, ресторанти, болници, тоалетни и транспорт. Имало е и „закрити градове“, в които негрите не са имали право да се заселват, а тези, които вече са се установили там, биват изселвани. В средата на 20-ти век в Европа наричат подобно нещо “юденфрай” - “свободно от евреи”. Браковете между чернокожи и бели са забранени, в най-лекия случай са обект на силно обществено осъждане.

Нюрнбергските расови закони от 1935 г. (макар и относително меки в сравнение с това, което се случва по-късно) са до голяма степен копирани от американския модел. Въпреки че след това германците отиват значително по-далеч в идеята за своето расово превъзходство, опитвайки се най-накрая да разрешат проблема с “унтерменшите”. Така че с расовото превъзходството наистина може да се стигне много далеч.

А самият Байдън, роден през 1942 г., дори в юношеството може би лично е наблюдавал много от прелестите на расовата сегрегация. Може би оттогава идеята за борба с белия расизъм е потънала в душата му завинаги.

Струва си обаче да си спомним, че идеите, които са били актуални преди два века и един век, или дори преди половин век, може да не са толкова актуални днес. Не тичайте наоколо с пожарогасител по време на наводнение. И може би Байдън прави точно това.

Американската история от последните десетилетия е виждала случаи, когато дори самото защитаване на прости факти, здрав разум и човешко достойнство се тълкуват като ужасна идея за превъзходството на бялата раса - с всички последствия, които биха могли да последват.

Съвременното образование в САЩ обогати световната египтология с искането си да се признае, че тази наука не е за Хеопс или Аменхотеп, а за това, че всички антични мъдреци и герои всъщност са били от черната раса. Аристотел и прочее.

Проведе се чистка на класическата литература, както и на класическата музика, защото те са създадени от бели мъже, а това е непростим грях. И едно просто посочване, че чернокожите, които са забележително успешни в леката атлетика, спортните занимания и музиката, в същото време далеч не са толкова успешни в шаха, както и в математиката, физиката, химията, вече е пълно табу.

Но дори и да се разминем без Аристотел и класическата музика, тогава в преподаването на чисто практически науки и занаяти се наблюдава подход, според който да се изисква от учениците еднакво ниво на знания, независимо от тяхната расова принадлежност е също бял расизъм. Плахото възражение срещу риска расово изправните (по днешните стандарти) лекари, инженери и т.н да се окажат професионално дефектни, със сигурност ще бъдат отхвърлени.

По същия начин активистите от ЧЖИЗ искат белите публично да коленичат и целуват обувките им. Или същите активисти, които влизат в заведенията за обществено хранене и настояват тези, които се хранят там, да заемат поза на подчинение. Ще се приеме за бял расизъм, ако се посочи, че всичко това е безобразие, обидно за човешкото достойнство.

И целият номер е, че „движението на върховенството на белите“ в прогресивния смисъл е изключително широко понятие. Под него попадат както тези, които са линчували негрите, които са куклуксклановци в бели чаршафи, така и хора, които просто не са съгласни с университетските, така и с уличните хунбейвини.

Освен това последните имат много по-голям шанс да попаднат под шамарите. Все пак куклуксклановците и линчуващите трябва да се търсят и не е сигурно, че ще се намерят веднага, докато недоволните от „културната революция“, недоволните, че са принудени с радост да повтарят, че 2 x 2 = 5, при това в изключително унизителна за тях форма, са много повече.

Взето заедно всичко това се нарича „преследване по неясно определен признак”. Това дава възможност на най-богатите да прочистват който им е угодно.

Впрочем, както тънко подметна един почти забравен деец от постсъветското национално държавно строителство, “Демокрацията не ви е като яденето на боб”.

Превод: В. Сергеев