Ходът на мисълта е разбираем: събаряне на паметници и призиви към силите на реда да се покаят за греховете пред народа - всичко това вече го видяхме в редица страни в Източна Европа, Южен Кавказ, Централна Азия и сме свикнали колективно да го наричаме „Майдан“.
Но тези аналогии са подвеждащи. В организационната и технологичната част на размириците със сигурност има определени методи, изпитвани в страни с нестабилна демокрация. Същността на случващото се в САЩ обаче е обратното на това, което се е случило в тези региони
Бунт за статуквото
В Европа или в постсъветското пространство задачата на „цветната революция“ винаги е била да променя основите. Формално - структурата на обществото, за да се трансформира в съответствие с либералния демократичен модел. Всъщност това е преразглеждане на геополитическата ориентация на съответната държава, обвързването ѝ със западната сфера на влияние и интереси. Строго погледнато, тези цели вървяха ръка за ръка, просто първите често се оказват много трудни за постигане. По-лесно е да се покаже, че определена държава е преминала към западната орбита, отколкото наистина да се променя. Следователно, символичните жестове като разрушаването на паметници придобиват специално значение - те наблягат на промяна на парадигмата, промяна в статуквото.
Естеството на сегашните сътресения в САЩ е различно. Тук не става въпрос за промяна, а за запазване на основите на системата, ако разбираме под нея не политическа обвивка, а социално-икономическата структура на обществото и държавата. Тази теза звучи някак парадоксално, като се има предвид мащабът и тежестта на протестите. Но ако изнесем извън скоби символите и емоциите, се оказва, че тази история не е за дълбоката трансформация на системата.
Изкореняването на расовото неравенство продължава през втората половина на ХХ век, процес, който е неизбежен. Не само заради социалния напредък и общата либерализация на морала, но и в контекста на необратимия спад на делата на бялото население в света (САЩ не правят изключение). Предприетите мерки винаги са били насочени - изравняване на по-рано дискриминирани общности по формални права, а след това създаване на специални механизми, създадени да изработят специални предимства за тях, когато те влизат в училище, на работа и т.н. Настоящите събития несъмнено ще предизвикат нова промяна в тази посока. Никой не спори, че неравенството продължава, така че и либералите, и консерваторите ще се споразумеят за необходимостта от удвояване на усилията. Освен това е полезно за всички политически сили, с изключение на крайностите от двете страни на спектъра, да се съсредоточите върху расовия характер на случващото се, тъй като позволява измъкване от много по-големия въпрос за социално-икономическото състояние на американското общество и държавата като цяло.
Благоприятен расизъм
Нетипичният подем на левичарски настроения в Америка през последните години и действителното разцепване на Демократическата партия на едва ли не симпатизиращи на социализма актив и консервативен елит е продукт на кризата на капиталистическия модел на развитие, който е под все по-голям натиск. Причините за него са обект на отделен анализ, основното е, че няколко фактора се комбинират наведнъж - традиционни и нови (преди всичко глобализация), изострящи неравенството и недоволството от него. Последиците от пандемията бяха последната проява на този проблем.
Неговото решение не изисква козметични промени, а преоценка на много от основните принципи на развитието на САЩ. Тръмп се опитва да даде отговора си на този въпрос, като обяви глобализацията и нейните последователи за главните виновници на кризата на американската политическа и икономическа система. Концепцията, предложена от Тръмп е по вкуса на забележима част от населението на САЩ. Спецификата на настоящия президент и рязко поляризиращият му подход обаче му позволяват да действа само като таран, който се опитва да разбие установения набор от стереотипи. Междувременно в другия край на политическия спектър се издигна вълна, чийто символ (макар и да не е лидер) е Бърни Сандърс. Това е непоследователен опит, направен от много шарена публика, да измести цялата политическа дискусия вляво, за да се инициират промени, съпоставими по дълбочина с Новия курс от 30-те години. Радикализмът на по-младото поколение „социалисти“ не им оставя шанс за успех в Америка, въпреки че те са в състояние да привлекат доста широките симпатии на онези, които усещат упадъка на американската мечта за „равни възможности“ - не в расов, а в социално-икономически смисъл.
Тълкуването на вълненията като чисто расови, пренасянето на дискусията в културната равнина е в интерес на целия естаблишмънт. Това позволява да се измъкне от разговора за необходимостта от дълбока промяна в модела на развитие - никой не е готов за това, олигархията няма да се предаде, няма реалистични идеи и ако се появят, те не могат да бъдат осъществени в такова раздвоено общество. По-нататъшното разширяване на подкрепата за чернокожите е ясна и позната мярка; никой няма да се противопостави. Радикализирането на протестите от двете страни (малко вероятно е крайната десница да остави нещата без отговор) бързо ще омръзне на население, а най-буйстващите отляво и отдясно ще бъдат дискредитирани. Идеите за разпускане на полицията или радикално намаляване на средствата за нея, са очевидно неосъществими. Така след изпускането на парата и някои административни и финансови корекции, всичко ще се върне към нормалното. Като цяло политическата класа ще укрепи позициите си. Не говорим за настоящата ситуация и въздействието върху предизборната кампания, тук няма нищо ясно, резултатът може да е всякакъв. Но системният мейнстрийм ще запази позициите си, внимателно заобикаляйки основните причини за настоящия раздор, а освен това демонстративно ще застане на страната на прогреса.
Колко дълго ще продължи това е друг въпрос. Но целият свят е в преходно състояние, така че няма смисъл да се правят догадки.
Дискредитиране на свързващото
Това, което се случва, има още един интересен аспект, сега чисто политически. По-специално той обяснява защо вълненията от чисто американски произход се разпространяват толкова лесно в Европа.
Последното десетилетие в политиката на много страни се превърна във време на реванш на националисти и консерватори. Протестът срещу космополитизма, свързан с нарастващите обратни ефекти на глобализацията, се провежда чрез възхода на т. нар. Популистки движения и партии. И в повечето случаи те апелират към „златния век“, връщане към което би означавало победа над глобализма, който е загубил моралните си насоки и усет към реалността. Да се поеме обратно контролът, Америка да се направи отново велика, традиционните ценности и консервативните връзки - търсенето на бъдещето в миналото е станало навсякъде, ако не основната политическа тенденция, то една от основните.
Идеализирането на миналото като много по-чисто, морално и приемливо време за уважаващия се човек беше в основата на мощна политическа вълна. Разрушаването или оскверняването на статуите на политически фигури от миналите векове, живеещи, разбира се, в различна реалност, е атака срещу това моралистично послание на „популистите“. Протестиращите искат да покажат, че "добрите стари времена" имат мръсна задна част - благополучието и просперитетът са най-малкото частично осигурени от потисничество и дискриминация.
Без да се подценява искреността на мислите на много протестиращи, трябва да се каже, че всичко това логично се вписва в началото на нов политически цикъл. Пандемията замрази политическия живот, но не за дълго. В условията на неизбежна социално-икономическа рецесия, борбата ще избухне с нова сила. И популистките сили, които почти изчезнаха от хоризонта по време на епидемията, имат шанс да наваксат, възползвайки се от факта, че животът на много хора се е влошил. Желанието да се лишат националните консерватори от козовете им е разбираемо. Отново въпросът е доколко това ще свърши работа, дали превантивната мярка може да има някакъв ефект.
Опростяването е да се сведат събитията във водещите западни държави до политическа манипулация на някого. Проблемът с расизма съществува и във все по-многоцветните общества той е изпълнен с пагубни последици. Така че опитите по някакъв начин да се справят с него ще продължат. Вярно е, че специфичната ситуация с афроамериканците, тоест буквално с американците - потомците на роби, изнасяни от Африка, е много специфична. За решаването на този проблем допълнително ще се използват методи за целево финансиране и символична политика. Но да се излекуват по-общите социални язви по същия начин е невъзможно. А как да се излекуват? Това е въпрос, който предпочитат да отлагат.
Превод: В. Сергеев
