/Поглед.инфо/ Въпреки фокуса върху вътрешната политика и особено Ковид-19, отвъд Америка все още има цял един свят, с който бъдещият президент на страната ще трябва да се разправя.
И тук има много значителни различия между републиканеца Доналд Тръмп и демократа Джо Байдън, които бяха много слабо докоснати по време на скорошния вицепрезидентски дебат.

Сред тях е политиката за Китай.

Първо, да се върнем за кратко обратно в 2016 година.

Сирия беше основна точка на спор между кандидат-президентите Доналд Тръмп и Хилари Клинтън. Спомняте ли си как "кубинките на място" бяха ключова фраза, а Ислямска държава лошите?

Хилари Клинтън отиваше на война. Доналд Тръмп от друга страна не беше много привърженик на войната и като цяло спря да гледа към всякакви запалими обекти.

Четири години по-късно, никой политик не говори много за тероризма и войните - въпроси, които доминираха изминалите две десетилетия, и които в момента са едва доловим шепот за повечето избиратели.

(Чук-чук. Кой е тук? 11.09. 11.09 кой? Ах, каза, че никога няма да забравиш.)

Работата е там, че Америка винаги се нуждае от външен враг достатъчно (но не твърде много) за да подхранва разходите за отбрана, да оправдава глобалните имперски позиции и да има кого да обвинява за икономическите проблеми, както и като обединителна точка за американския джингоизъм.

В продължение на много години руснаците се справяха добре в тази роля, но трудно можем да ги видим като надигаща се глобална заплаха.

"Терористите" също се представиха доста добре, докато не изчезнаха съвсем бързо и неусетно.

Проблемът на това да се нуждаеш от враг си намира решението в Китайската народна република. Размахването на мечове започна още в късния период от управлението на президента Обама.

Като президент Доналд Тръмп надгради върху надигащата се враждебност и обърна дългогодишната американска политика. от 1979-та година Китай беше характеризиран като надигаща се автокрация с агресивно поведение от време на време, но такова, което може да се сдържа и търпи.

Конкурент, а не враг.

Не и за Тръмп обаче. Той видия Съединените щати и Китайската народна република като враг в целия спектър на икономическите, интелектуални, технологически и военни въпроси.

Допълнително запален от кризата с коронавируса, Доналд Тръмп продължи това, което при евентуален втори мандат може да се развие в политика на реална, нова Студена война.

Доналд Тръмп наложи търговски санкции. Той оряза студентските визи и академичния обмен и повдигна градуса на истерията за китайския шпионаж в Съединените щати.

Президентът Тръмп продава изтребители Ф-35 на Япония и Южна Корея като част от по-широкия план за сдържане на китайските амбиции.

Представители на президентската администрация представят Китай като екзистенциална заплаха за Съединените щати. Държавният секретар на САЩ Майк Помпео се подигра на "старата парадигма" и обвини президента Си Дзинпин, че иска "глобална хегемония на китайския комунизъм".

Синът на Тръмп, Дон Младши заяви, че Китай "представлява най-голямата заплаха за хегемонистичния статут на Съединените щати от Студената война насам."

Ако получи шанс на изборите през ноември, Доналд Тръмп най-вероятно ще продължи да акселерира процеса на "разделяне" на двете страни.

Ами ако Джо Байдън стане президент?

Джо Байдън се е научил, че да удря по Китай е евтин начин да докаже, че е корав и още по-странно, дори нарече Доналд Тръмп твърде слаб.

Изглежда много вероятно, че ако демократът Байдън бъде избран, той ще продължи близо до стъпките на Тръмп, ако не и точно по тях, нападайки Китайската народна република.

Разликата най-вероятно ще може да се намери в самия Джо Байдън, който с десетилетията си опит в Комисията за външни отношения на Сената ще внимава за реалното състояние на отношенията между Съединените щати и Китай, за разлика от идеолога и популист Тръмп.

Тъй че, можем да очакваме повече предизвикателства насред повече икономически реализъм, по-малко проблеми и заплахи. С други думи, парите ще говорят.

Икономическите отношения също са изумителни. Китай е закупил продукти и услуги на стойност 165 милиарда долара от Съединените щати през 2015-та година, като по този начин се превръща в третата най-голяма дестинация за американския износ.

Китай държи най-голямата част от американския държавен дълг от всяка друга страна на света. Наистина, много бе постигнато с отварянето на първия Макдоналдс на Червения площад по време на Студената война. И все пак цифрите за Китай показват много повече връзки между двете страни, които би трябвало да са врагове.

Китайските военни амбиции са силно надценени и недоразбрани. Пекин наистина прави напъни към истински синьоводен флот, но все още не е стигнал до това ниво.

Твърденията, че Китай може да бие Съединените щати в Тихия океан са извинения за увеличаване на разходите за отбрана. Истината е, че Китайският народно-освободителен флот е последното плашило на военно-индустриалния комплекс на САЩ.

Китай все още няма нито един модерен самолетоносач. Съединените щати имат 11 авионосни групи, както и девет амфибийно-десантни кораба, които могат да пускат Ф-35 като ударни самолети.

Япония, Южна Корея и Австралия имат също подобни амфибийни кораби, които да добавят при евентуални боеве.

Това разбира се, е що се отнася до категорията за първи отговор. Базираните в наземни бази американски самолети в Япония, Южна Корея, Гуам и континенталните владения на Щатите и тнт. гарантират военновъздушна доминация.

Още по-важното е, че американските въоръжени сили са напълно окървавени, в смисъл, че имат опит. Това е тъжно наследство от последните деветнадесет години на непрекъсната война.

Модерният китайски Народоно-освободителен флот тепърва има да стреля в гняв, а да се учиш под огън е скъпо.

И дори още по-важно е да се разбере, че Китай има малко териториални амбиции в традиционния смисъл на съревнование със Съединените щати за контрол на големи земни масиви и населения.

Почти всяко място, което Съединените щати биха нарекли мишена - Япония или Тайван да речем, вместо това е ключова търговска дестинация за Китай. Да нападнеш партньор? Войната е лоша за бизнеса.

Китайците имат националистически фиксации и предпочитат глобален ред, който е по-сигурен за тяхната автокрация, но влизането в идеологически или имперски кръстоносни походи, които имат за цел да преобразяват други страни по свой образ и подобие, е запазена марка на САЩ.

Не е трудно да се видят разликите при действията. Като глава на Екипа за провинциална реконструкция на Държавния департамент в Ирак, ме натовариха със задачата да подобря достъпа до вода на иракчаните.

При една от безплодните ми обиколки из малките градове в търсене на място за създаване на проект, шпионирахме голямо струпване на все още немонтирани водни тръбопроводи и помпи. Когато ги проверихме се оказа, че всичките идват от Китай.

Местните ни казаха, че китайците са им ги продали преди месеци и са си тръгнали. И какво се оказва? Съединените щати изпратиха 10-та планинска дивизия, а китайците изпратиха търговски екип.

Имало е разбира се, вадене и тракане на мечове заради някакви малки островчета, но винаги в рамките на разумни граници.

Така ставаха нещата на регионално ниво в продължение на десетилетия.

Да вземем например Япония, която предизвиква Русия за контрола на някакви северни острови от вече 75 години, без обаче да използва насилие (или пък да постигне успех).

Същото важи и за Тайван, както и островите Спратли, към които имат претенции много нации. Последната истинска престрелка между Тайван и континентален Китай беше през 50-те години на миналия век.

Президентът Джо Байдън, ако спечели, ще трябва да си сътрудничи с Китай докато се връща към традиционната международна политика на Съединените американски щати.

Транснационални въпроси като климатичните промени изискват активен диалог между двете най-големи икономики на света.

Китай е основен купувач на ирански петрол и ключ към всякакви ефективни санкции. Един друг спящ международен въпрос е Северна Корея. Всяка сериозна промяна в Севера ще изисква китайското сътрудничество.

Или представете си, нуждата да работите заедно след огромно земетресение или ядрен инцидент от типа на Чернобил, но в Северна Корея, докато Китай има проблеми с бежанска криза на границата си, под заплахата от разпространяващ се радиационен облак.

Това не значи, че президентът Джо Байдън не може да си позволи по малко от всичко. Да говори твърдо и кораво вкъщи, а да прави малко навън, е нещо, което китайците са свикнали, разбират и очакват от Съединените щати.

Един вид задължителен данък върху по-важните части от отношенията между двете сили.

Така например, по време на първичните избори за кандидат-президент на Демократическата партия, Джо Байдън нарече президента Си Дзинпин бандит, заради това, че "е хвърлил един милион уйгури в лагери за реконструкция, което значи концентрационни лагери".

След като Пекин наложи нови закони за националната сигурност над Хонконг, Байдън се зарече да "забрани на американски комапнии да поддържат репресиите и да подкрепят полицейската държава на Китайската комунистическа партия".

В същото време Байдън има уважение към правилата на великата игра и как се играе тя.

Очаквайте по-малко търговски мита, обявени в Туитър, по-малко гадни действия по въпроси като студентските визи или мобилните апликации.

Има добре известни слаби точки, за които Съединените щати трябва да внимават много и Байдън отдавна е първенец на стратегическата двусмисленост по въпроса за Тайван.

Джо Байдън ще бъде прагматичен в китайската си политика, за разлика от емоционалните и популистки действия на президента Тръмп.

Значителна опасност ще идва от приближени до Барак Обама като Сюзън Райс и Саманта Пауър, както може би и Кървавата Хилари, като някакъв вид висш държавник или специален пратеник, който ще се опита да натиска Байдън да пристъпи към онзи тип открити конфликти, каквито подобни хора подкрепяха из целия Близък изток.

Джо Байдън ще трябва да им устоява, както и на интелектуалците в сферата на отбраната, които разглеждат войната между Дракона и Орела като абсолютно неизбежна.

Ню Йорк Таймс, както винаги, прегледа разни страшни видеа с китайска военна пропаганда от Ютуб и ги представи като начин да ни предупреди за китайската опасност. Проблемът е, че от реномирания вестник дори не схванаха иронията на факта, че едно от видеата е сглобено от крадени кадри от голям холивудски блокбъстър.

Но ако Джо Байдън се държи здраво, няма да има студена война, най-много да бъде хладка.

Връзките, които свързват двете нации са достатъчно важни, че Байдън и китайците винаги да бъдат внимателни как действат.

Вероятно е Джо Байдън да звучи като версия на Доналд Тръмп, но да се държи като предшествениците на Барак Обама на президентския пост. Китай разбира тази игра.

Правилата са усатновени много отдавна заради въпроси като цъкащия и осъдителен отговор на редица американски администрации относно събитията от Тянанмън или пък политиката за едно дете.

Ще можем да видим полу-тежки и обидни думи дори, когато транспортните и търговски кораби се разминават през Тихия океан.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели